Радомирска духовна околия е съставна част от Софийска епархия. Неин църковно-административен център е гр. Радомир, в който се намира и седалището на архиерейското наместничество. В териториално-административно отношение  тя обхваща три общини: Радомир, Земен и Ковачевци и малко от Община Перник.
Може да се каже, че границите на Радомирска духовна околия почти се припокриват с тези на историко-географската област Мраката, отличаваща се с голямата си наситеност на християнски култови обекти.

История:
Днешната духовна околия е наследник на стара църковна организация, водеща началото си още от раннохристиянската епоха (IV-VI в.). Географското разположение на областта, между две големи духовни средища – Сердика и Пауталия, предполага проникване на християнството из тукашните земи скоро след признаването му за официална религия в Римската империя (началото на IV). Протеклият плавен преход към християнство е засвидетелстван от добре проучената приемственост между езически и християнски светилища, срещаща се на няколко места в района – Пещерският манастир, с. Пчелинци (късноантичната крепост), с. Чуковец и др.
Имайки се предвид църковно-административната принадлежност на близкия град Германия (дн. Сапарева баня) към епископския център Пауталия (дн. Кюстендил), то вероятно Радомирско е влизало в диоцеза на същата епископия. Последната попадала в провинция Илирик, която дори и след поделянето на Римската империя (395 г.), в църковно отношение продължавала да бъде подчинена на Рим, посредством митрополита на Солун. Положението не се променило съществено и след създадената от  император Юстиниан I независимата архиепископия Юстинияна Прима (535 г.), в която влизала Пауталийската епископия. Тя просъществувала до средата на VII в., след което остатъци (окончателно в средата на VIII в.) от нея преминали на подчинение спрямо Константинопол.
Наличието на останки от раннохристиянски църкви в региона доказва сигурното съществуване на църковни структури  и съответно на духовен живот през този ранновизантийски период. Археологическите проучвания на две църкви при с./мах. Арбанас (западно от Радомир), проведени от В. Любенова, установяват прекъсване на християнския живот към средата на V в., вероятно във връзка с опустошенията на хуните или готите. Не може да се каже дали още тогава същата съдба е споделило цяло Радомирско, но с идването на прабългарите и славяните през VI-VII в. или най-късно VIII в., християнството вече е било изтласкано от тези земи и съществуването му прекъсва за няколко века.
Християнството отново прониква и се разпространява по тукашните места след Покръстването на поданиците на българската държава, въведено от цар Борис I през втората половина на IX в. (след 865 г.). С повторното възтържествуване на старата нова религия били възстановени и влезли в употреба множество ранновизантийски църкви. В Радомирската котловина също се появяват следи от храмове, в това число могат да се посочат църквите (IX-X в.) в късноантичните и средновековни крепости „Ранчово градище”, при местността „Боровец” и други, които били подопечни на  фортификационната система на Пернишката крепост. Това е периодът на проникване и на монашеството, което е повлияно от силното влияние на Св. Иван Рилски. Според местни легенди светецът пребивавал в района на Земенския пролом, спадащ географски към Мрака. Съществуват предположения, че по същите места са се изявявали и богомилите.
След провъзгласяването на независима Българска църква (927 г.), навярно земите на Горна Струма (Мрака) са влизали в диоцеза на Средецка епархия, която е била една от 14-те митрополии.
През времето на византийското робство (XI-XII в.), когато името Мрака за първи път се появява в историческите извори – Мракы, областта продължавала да спада към Триадица (София), както във военноадминистративно отношение, така и в църковно.
В началото на този период християнските устои са били силно разклатени от еретически течения – богомилството, за което има данни, че е било разпространено и в Мрака. Богомилски убежища вероятно са били скалните ниши в Земенския пролом, а може би и някое място, на което дължи името си с. Пещера. Към края на XII в. с идването на  Комнините начело на Византия, настъпва възстановяване и укрепване на християнската традиция. Красноречив пример е вече съществувалия по това време Земенски манастир „Св. Йоан Богослов”.
След възстановяването на българската държавност, по времето на Второто българско царство (XII-XIV в.), а според някои историци и преди него, Мрака (или част от нея) е била под ведомството на Велбъждската митрополия, която пък от своя страна е подопечна на Охридската българска архиепископия. Това е периода, през който християнството достига своя разцвет. Показателно е засиленото църковно строителство, намиращо добри примери на изява и в района, а именно: църквите на Земенския и Ореховския/Пещерски манастир, тази на последния е изградена най-късно в средата на XIII в, църквата „Св. Петка” в с. Радибош, една с неизвестно име в с. Чуковец (м. „Бутир”) и др. Особено прославен бил Пещерският манастир „Св. Никола”, който е щедро обдаряван от българските царе (Мрачката дарствена грамота - хрисовул на цар Иван Александър от 1347 г.).
Трябва да се знае, че след злополучната за България Велбъждска битка от 1330 г. Мрака била разделена межди сърби и българи, като частта ѝ на запад от с. Извор попаднала за кратко в Сърбия – „…вь мѣсто рекомо Извори..”.
В навечерието на падането на България под османска власт, макар, че в светско административно отношение земите на Мрака да са били вече подвластни на Велбъждското деспотство на Константин Драгаш, вероятно в църковно отношение областта е била ориентирана към Софийската митрополия, а чрез нея под Търновската патриаршия. Има вероятност след 1385 г. да е била под върховенството на Константинополската патриаршия, поради добрите отношения, които велбъждския деспот поддържал с византийската/ гръцка патриаршия.
През 1410 г. Охридската българска архиепископия присъединила към диоцеза си Видинската и Софийската епархия, а с последната вероятно и Мрака.
След избора на бившия Софийски митрополит Йеремия за вселенски патриарх, най-късно към 1532 г., Софийска епархия с Радомирско били откъснати от Охрид и присъединени към Вселенската гръцка патриаршия. Малко след това – през 1564/5 г., изниква първият запазен с днешна дата извор, доказващ принадлежността на Радомир към София. Това е една много ценна преписка към новоизписано четириевангелие в Батановския манастир „Св. Богородица”, част от която гласи така: „…въ место ѡбластї  Радомир’ские…………при ѡс’щенаго митрополита Диѡмидїа Софискаго и при кир епискупа Радомирского Мардариia.”. Текстът много ясно говори, че по това време вече била обособена епископия Радомир. Това положение обаче не се запазило дълго след известието. Радомир изгубил епископското си достойнство и малко преди 1578 г. бил придаден към възобновената Сръбска архиепископия с център Печ/Ипек. Диоцеза на Радомирска епископия бил разделен между Самоковска и Дупнишка епископия. Но и това църковно-административно деление на се запазило за дълго.
Не по късно от средата на XVII в. Радомирско било присъединено към Банската катедра (епархия) с център гр. Баня/Кюстендил. Потвърждение за това дава една преписка от 1652 г. с подписа на Кюстендилския митрополит – „…Михаила, мїтрополита Коласїиского, зовомою Банia, Радомїрскаго, Сирїщ’ническаго, Кратов’скаго, Палан’скаго, Щип’скаго, Радовищьскаго.”.
През османското робство, с управлението иноверната власт, както и други краища на България, така и християнската покрайнина Мрака понесла големи щети. Но въпреки всичките предизвикателства, нишката на духовно-просветния живот не бива прекъсната. Ценна податка, доказваща менталните търсения на хората Радомирско е един поменик на поклонниците от Пшинския манастир, започнат към средата на XV в. и довършван през следните векове. Там се срещат имена като: Мрака, Орахь, Сиришникь и Радомирь.
В тези тъмни времена единствени блюстители на светлина били църквите и многобройните монашески обители, разположени по склоновете на планините опасващи Радомирската котловина. Някои от тях продължили съществуването на опустошените при османското нашествие манастири, но със затихващи функции (Земенският "Св.Йоан Богослов"), други съвсем западнали (Пещерският  "Св.Никола"), а трети били създадени по-късно(Радибошкият "Св. Троица", Жаблянският и др.). Има и манастири, които били напълно разорени и повече не биват съживени, такава е участта на Дренския манастир "Св. Богородица", на Косачкия "Св. Дух" и др. Трябва да се спомене и групата манастири малки по размер и с малък брой монаси, новоустроени в по-благоприятни времена, към тях спадат: Изворския "Св. Св. Петър и Павел"; Кленовишкия "Св. Димитър"(дн. „Св. Николай Летни"; манастирът над с. Кондофрей; "Св. Петка" при с. Вража стена; най-големият измежду тези и вероятно свързан с резидирането на епископ в Радомир, е бил манастирът "Св. архангел Михаил" към същия град, възможно е да съвпада с днешния манастир "Св. Спас" в гората над Радомир. Най-представителен от манастирите из Мрака през XV-XVII в. е бил "Св. Богородица" над с. Батановци, днес е известен като Батановски "Св. Спас".
През османския период, както и преди това, първостепенно влияние оказал социално-икономическия фактор, много ясно се проследява връзката между материалното благосъстояние на отделни селища и културния им живот. Облекченият статут на спахиите християни и войнуците предпоставял акумулиране на средства, част от които били използвани за дарения и благоустрояване на местните културни институции. Ето защо през периода на късното средновековие (XV-XVII в.) в радомирските села с по-висока концентрация на хора от тази социална категория се наблюдава и едно засилено църковно строителство. Изградени са много църкви с типична за епохата архитектура – малки по размер и схлупени на външен вид, така, че да убягват на погледа на турчина, но красиво и майсторски изографисани отвътре, със стенописи неотстъпващи на предхождащите ги от същинското средновековие. Към тази група църкви принадлежат: "Св. Богородица" в с. Прибой, , ", "Св. Богородица" в с. Долна Диканя, гробищната църква "Св. Атанасий" в с. Калище и други.
За съжаление, гореописаните храмове, с малки изключения, днес не получават подобаващите им се грижи и внимание, поради което се намират в много лошо състояние, като някои от тях са пред пълно унищожение.
Поради финансова криза на Сръбската архиепископия, през 1767 г. радомирските села, като част от Кюстендилска (в по-голямата си част) и Самоковска епархия (Друган, Диканите, Дрен, Чуковец и др.), станали подвластни на Цариградската вселенска патриаршия.
Ценни сведения за църковния и духовния живот на Мраката през XVIII-XIX в. ни дават помениците на Рилския и Зографския манастир. От тях получаваме информация за свещенослужителите на някои села, които предвождали група поклонници от паството си към съответното духовно средище, или за дарения, извършени в самите села.
Макар и с известно закъснение от водещите центрове и райони, и Радомирско има своите достойни изяви през Възраждането. До края на 60-те години на XIX в. почти приключва възстановяването на мрежата от храмове и снабдяването на последните с богослужебен инвентар. В много села са изградени нови и просторни църкви, типични представители на възрожденската архитектура и живопис.
С конструирането на нови духовни институции в Радомир, започнало през 60-те години, градчето - административен център на кааза, започва да се обособява и като духовно-просветен център. През 1869 г. фракцията на „младите” организира българска църковна община. Главна роля за пробуждането на Радомир и покрайнината изиграват учителят Захарий Круша и архимандрит Зиновий.
След провъзгласяването на Българската екзархия в 1870 г., Радомирско не образува отделна епархия и по-голяма  част от него остава подвластна на Кюстендилска епархия (81от общо 189 села), въпреки че в светско административно отношение каазата Радомир, обхваща обединените бивши нахии Радомир и Сирищник и южните части на Трънско и Брезнишко (общо 127 селища). Църковната община в Радомир е пращала прошения  през 1872 г. за отделяне от Кюстендилската митрополия и присъединяване към Софийската катедра, но желанието ѝ не било удовлетворено.  Не след дълго радомирската църковна община се простила (оттеглил се) с вещия си архиерейски наместник в лицето на архимандрит Зиновий, който имал пълните заслуги, дори бил предложен, да бъде ръкоположен за епископ – втората по значение титла и длъжност в епархията.
В крайна сметка раздялата се състояла, но едва през 1883 г., когато радомирската част от Кюстендилска епархия била слята със Самоковската, а в 1907 г. заедно с последната асимилирана от Софийската.


Източници:
1. Семерджиев, Хр. - Самоков и околностите му, София, 1913 г.
2. Динков, К. - История на Българската църква, Враца, 1953 г.
3. Митова-Джонова,Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г.
4. Снегаров, Ив. - История на Охридската архиепископия, София, 1995 г.
5. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.