Средновековният манастир в местността „Манастиро (-чето)“ или „Цръквето“ се намира на 1 км западно от центъра на с. Голема Фуча. Разположен е в обрасло с дъбова гора възвишение в южните склонове на връх Колош.
Днес от този старинен манастир не е останало много нещо, но се забелязват следи, подсказващи че тук някога е кипял духовен живот. До два вековни дъба, единият на възраст около 500 години, са скътани руините на манастирската черква. Най-добре е запазена северната ѝ стена – на височина до 2 м, в която добре се личи полукръгъл певник (конха). Дори върху нея са оцелели малки стенописни фрагменти с открояващи се цветове – светло кафяво, бежаво и синьо. Източната, южната и западната стени са затрупани с пръст, но очертанията им могат да се проследят. По всичко личи, че по план църквата принадлежи към малките, еднокорабни и едноапсидни черковни сгради с по един певник (на северната и южната стена). Те са типични за храмовото строителство в Западна България през късното средновековие (XV-XVII в.). Здравият градеж на черквата е от ломени камъни, споени с бял хоросан.
На терена около храма, на площ от около един декар се забелязват останки от градежи – зидове с дебелина до 90 см, камъни, тухли, керемиди и др. Те свидетелстват за други манастирски сгради и една по-масивна стена, с която вероятно е била обградена обителта.
За жалост от този манастир не са запазени писмени сведения или поне няма известни такива. Малкото което се знае за отколешното му минало се осланя на съвсем избледнели и почти забравени местни предания. От незапомнени времена мястото е известно като оброчището „Свети Спас“. До към 9.IX.1944 г. при „Манастиро“ на Спасовден е празнувало цялото село, правил се курбан. На равното място под манастира се е провеждал събор, на който хората са се веселили – пеели са, играели са хора. Но с идването на социалистическата атеистична власт тази стародавна традиция била прекъсната.
През 60-те години на XX в. един мъж от Голема Фуча вземал камъни от манастирската черква за строежа на къщата си. Не се минало много време и същият бил сполетян от внезапна смърт, като това станало на празнична трапеза.
Досега местността „Манастиро“ не е проучвана от археолози и много въпроси свързани с историята ѝ все още стоят отворени. Хубаво ще бъде да се направят изследвания, обектът да се реставрира и направи достъп до него, да получи подобаващо отношение, както е било през вековете.