Средновековният манастир от местността „Манастиро“ се намира на около 4 км югозападно от гр. Земен. Разположен е на 705 м надм. вис. в дол от източния склон на Земенска планина, високо над десния бряг на р. Струма. В непосредствена близост до манастира се разпознават останките на укрепено селище и прилежащата към него крепост „Кулата“.

Днес целият терен, зает от старинната обител, е обрасъл с растителност и трудно могат да се обхванат границите на манастира и на съборната му църква. Въпреки това, по все още личащите се руини, се разбира, че той е бил с доста големи размери. През 1937 г. местният свещеник Мирчо Радев пише за него: „Освен Земенския манастир някога е имало в пролома, зад първи тунел, още по-голям манастир..... Преди около 50 години земенци са правили разкопки на това място и са намерили много неща...“. Каменните основи и част от зидовете на манастирската църква, известна на местното население като „Свети Спас“, стърчали над земята докъм 60-те години на XX в. Но честите иманярски набези през годините доразрушили това, което било запазено, като унищожили дори основите ѝ. Така били разпилени и безвъзвратно загубени ценни следи и паметници от средновековието. Особено съсипващи разкопавания на мястото са направени през лятото на 1966 г.. По този повод Националният институт за паметници на културата определила комисия от експерти, която да огледа щетите. От направения тогава констативен протокол научаваме някои подробности за манастирския храм. Приблизителните му размери са: дължина 12 м и ширина 4 м. При изкопа са били открити останки от стенописна украса - „..многоцветна и многослойна“. Между фрагментите се различавали следните пигменти - „ярко светлочервена, жълта охра, светлосива, зелена, яркозелена върху черна подложка .....“. Крайното заключение е било, че обектът има значима културно-историческа и научна стойност.
По-късно средновековният манастир е регистриран със статут на археологически паметник с национално значение. Той е отбелязан под № 248 в каталога на археологическите паметници в Пернишки окръг, съставен от археоложката Димитрина Митова-Джонова през 1983 г.

Наличните данни за този манастир са изключително оскъдни. Сведения за него черпим основно от малкото запазени археологически находки и от местните предания и легенди.
Тъй като тукашната обител е влизала в границите на средновековния Землън град и навярно представлявала негово духовно средище, има вероятност тя да е била пряко свързана със религиозния център Сѫтѣска, споменат в Грамотата на византийския император Василий II за Охридската архиепископия от 1019 г. В този ред на мисли, може да се приеме и хипотезата, че в един по-късен етап манастирът от м. „Манастиро“ е бил наследен от друг, значително по-скромен по мащаби манастир, известен днес като Земенския манастир.
В тази връзка е съхранена една местна легенда:
„Строежът на тукашната църква започнал заедно със Земенската църква. Един майстор се наел да ги построи и двете. Тогава първият му помощник, който дълго време учил занаята при него, му рекъл:
Майстора, айде дай на мене сам да построя долната църква, по мой терк, а ти строй горната по свой. Докато ги строим нито ти ще идваш да гледаш моята работа, нито аз твоята. Когато ги завършим, ако хората кажат, че моята църква е по-хубава, ти ще ме признаеш за майстор, ако ли не, ще с удавя в Струма да не кепазя занаята.
Добре – казал майсторът.  Че можеш да направиш хубава църква не се съмнявам, но, че по-хубава от мен ще направиш, не вярвам.
Когато църквите били готови, всички казали, че долната църква (Земенската) е по-хубава. Калфата признали за майстор, а честолюбивият майстор от срам се удавил в реката.“

Каква е била съдбата на манастира през средните векове и дали е преживял първоначалните опустошения на османлиите, при завладяването на българските земи, не е известно. Фактът, че в османските данъчни документи не се среща името на манастир, който да се припознае с тукашния, както това се случва с други близки манастири (Земенски, Пещерски), дава основание да се предположи, че той не е съществувал през османското робство или е разорен още в самото му начало. И въпреки това, в два османски описа от XVI в. е отбелязан манастир „Св. Богородица“ в с. Зимне (изчезналото село Земен, чийто наследник е и днешният Земен). Според по-ранния регистър от 1519 г. в него живее един монах, който плаща данък от 50 акчета, докато в дефтера от 1570/72 г. османският чиновник изрично посочва, че в обителта е имало един монах, който е починал, вероятно наскоро. Данъците, които е плащал манастирът според последния опис са за шира, пчелни кошери и овошки в размер на 71 акчета. Може би в случая става дума за друг манастир, който трябва да се е намирал в м. „Манастирски дол“ в землището на днешното с. Полска Скакавица и църквата, на който е била разкрита при прокарването на жп линията. Отговор на този въпрос евентуално може да бъде даден само след провеждането на археологически проучвания и на двете места (м. „Манастиро“ и м. „Манастирски дол“).
При иманярските насипи от църквата са разкрити части от овъглени греди и мертеци, вероятно от конструкцията на сградата. Този факт може да се приеме за потвърждение на преданието, че църквата е опожарена от турците. Освен това има и легенда, която говори, че в този манастир имало няколко монаха, които се спасили от опожаряването му и отишли в други манастири, като само един останал тук и продължил да живее като отшелник. Навъртал се около близката воденица и всеки ден се отбивал за молитва в „Писаната църква“. Този монах носил църковното име Агапие и доживял до дълбока старост. Познавали го всички хора от околността, почитали го като божи човек и дори като светец. Той познавал билките, с лечебните им свойства и за това до него се допитвали за церове за хора, и за добитък. Такива хора по онова време местните хора наричали Божяк – човек живеещ по повелите на Бога. Когато пастирите изкарвали стадата на паша около местността „Манастиро“, вземали по някое коматче хляб и парче сирене и за „светеца Агапие“. Когато предал Богу дух, в негова памет нарекли околната местност и буйният извор в нея „Агапие“.
В Земенско е съхранена и една друга легенда – за трагичната гибел на манастира „Св. Спас“ и неговата калугерка:
„Една вечер в манастира отседнали турски аскери, при което калугерите избягали в гората. Забулената калугерка, която приготвяла вечеря на неканените гости, в тъмното имала вид на старица. Но когато си тръгнали конниците, на следващия ден, началникът им забелязал, че черното монашеско облекло прикрива лицето на стройна, хубава девойка. Започнал тогава да я увещава да тръгне с него, да я заведе в своя харем, като и обещавал охолство и безгрижен живот. Тя решително отказала, като обяснила, че се е обрекла в служба на манастира и за нищо на света няма да се откаже от вярата си.
Като се убедил, че е безполезно да я увещава повече, злият турчин заповядал да вържат девицата за близкия бряст, а манастира да запалят. Когато всичко изгоряло, турчинът отново попитал примрялата от ужас калугерка:
Е твърдоглава гяурко, беше се обрекла на манастира, сега него го няма. Или ще дойдеш с мене да те направя ханъма, или ще те хвърля в реката.
Ако щете и в огъня ме хвърлете – отговорила гордо изправена девойката – оттук не мърдам, кадъна не ставам, аз съм българка.
Не му дожаляло на палача и я хвърлил в реката. Манастирът изгорял, калугерката била удавена, но брестът, за който била завързана  - немият свидетел на трагедията и на подвига на младата българка, потрепнал от мъка и от корените му бликнал извор, който сякаш отпрашил напиращите му сълзи.“
Същият бряст, според местните хора, живял столетия и изсъхнал през 1980 г., след което съсухреният му дънер дълго време стоял, като застанал на стража великан. Казват, че старият бряст не е прежалил манастира и неговата красива калугерка.



Източници:
1. Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, 1931 г.
2. Радев, М. Красив Земен, София, 1937 г.
3. Захариев, Йордан. Кюстендилската котловина, София, 1963 г., изд.БАН., с.301-306.
4. Митова-Джонова, Димитрина. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
5. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
6. Сотиров, Гервази. Земен – в миналото и сега, Перник, 1989 г.
7. Сотиров, Гервази. Землънград и крепостите край него, Кюстендил, 2004 г.
8. Генадиева, Венета и Чохаджиев, Стефан - Археологически паметници от Кюстендилско. Част І. Археологически паметници от Кюстендилското Краище., Велико Търново, изд.Фабер, 2002 г.
9. Минчева,Калина - Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилски снаджак през XV - XVII век, София, 2010 г.