Поцърненският манастир "Свето Възнесение Господне"се намира  на около 1,5 км северно от село Поцърненци, скътан е в дъбова гора. Достъпът му е труден, тъй като старият път към него е изцяло обрасъл с храсти.

Възникването на манастира се свързва с намиралото в близост село Калугерски чифлик (дн. мах. на Поцърненци), чийто имоти от незапомнени времена били собственост на Рилския манастир. Някои изследователи предполагат, че последният е имал тук свои владения още преди падането на България под османска власт. Чифликът не присъства в Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 г., вероятно защото по това време Радомирско не е влизало в Търновското царство. През първите векове на османското робство манастирският имот е бил заграбен от тогавашната власт и е даден на някой спахия, като е превърнат в мезра (вид ленно владение). По-късно, но не по рано от края на XVI в., Рилската обител върнала правата си за стопанисване на имота. Първоначално чифликът не е имал собствено население и се е обработвал от селяни от с. Поцърненци. Има податки, сочещи, че около Освобождението (1878 г.) Калугерският чифлик бил отново в турски ръце. Доказателство за това е едно писмо ( донесение) йеромонах Серафим Рилец до игумена на манастира от 10 юли 1878 г., в което известява за „некой монастирски чифлик у Радомир [-ско], който бил отнемен въ время оно от некого си бея”.
Наличието на метох в селото Калугерски чифлик, който е бил собственост на Рилския манастир, предполага съществуването, в непосредствена близост до него, и на манастир или църква.
Днешната църква в Поцърненския манастир е изградена през 1873 г., а разрешението за нейното построяване е от 1870 г. Според проучванията на изкуствоведа Асен Василиев, преди това към с. Поцърненци е имало по-стара църква, която се е намирала на мястото на тук разглежданата. Разрешението за строителство на храма е издадено по времето на султан Абдул Азис. Фермантът, доказващ този акт е запазен и се съхранява в Историческия музей в Перник. Във втората част на този документ се говори за изложението от жителите на село Поцърненци, които са имали стара разрушена църква и „сега отправят молба за нейното подновяване и ново изграждане”. Посочени са името на
църквата  - "Св. Богородица" и рамерите й – „18 лакти дължина, 12 лакти ширина, 12 лакти височина, с 12 прозореца и 2 врати”.
Макар и да провъзгласява равни права на своите поданици във всяко отношение - стопанско, културно религиозно, в практическата си дейност Османската империя поставя редица ограничения за християнските народи. Разрешение за строителство на църква се е давало само, ако е съществувала стара църква, но не и за изграждане на нова. Тогавашните жители на селото са мотивирали своята молба с това изискване на османската практика. Църквата била наново изградена с  посочените размери, но без 12-те прозореца.
До църквата е съществувала постройка, наричана от местното население "Школо". Това название дава сведение за нейното предназначение. По всяка вероятност тази постройка е изградена още преди новата църква и дълго време в нея се е помещавало училището. Според летописната книга на селското училище, тук е открито светско училище през 1863 г. Преди това, школото към църквата е обучавало млади хора на четмо и писмо по принципа на килийните училища. Една от задачите на метоха е била да подготвя грамотни хора, които да обслужват българската църква и просвещение. По сведения на местни хора „школото” към манастира функционирало до  около 1944 г.
Трябва да се знае, че изграждането на манастира е дело на самите жители на с. Поцърненци. Закупуването на църковна утвар и икони е също тяхно дело. Към всяка икона има текстове, които ни дават сведение кога и от кого са направени. Запазени са 4 икони от царския ред – „Исус Христос”, „Възнесение Господне”, „Света Богородица” и „Свети Никола”.
Иконата "Възнесение Господне" е изписана от художника Иван Ко., от Банско. Приложена е "от Вене Ников и неговата съпруга Елена и техните деца Иван и Митра за душевното им спасение".
Иконата "Св. Никола Чудотворец" е изписана от същия художник и е приложена (платена) "от Алексия Стоянов с домочадието си за душевно спасение и телесно здраве приз 1873 г. юни 20".
Другите две икони - "Св. Богородица" и "Исус Христос", са от друг художник - от град Янина, Йоан К.Хаци, и са датирани 17 май 1873 г. Текстът на тези две икони е на гръцки и български език и има еднакво съдържание - "За душевно спасение Йоан К. Хаци от Янина".
Манастирът е притежавал 150 дка гора - сега в землищата на селата Поцърненци и Прибой. Със съдействието на църковното настоятелство са организирани действия за подпомагане на училището - снабдяване с дърва, направа на училищна ограда и други.
Първият свещеник в новата църква е бил от с. Егълница. След това селото е разделено и обслужвано от двама свещеника - от с. Негованци и с. Прибой. През 1903 г. е ръкоположен за свещеник жител от селото - Анто Харизанов. Той обслужва църквата в продължение на 55 години. С неговата ръка е написан текстът към една богослужебна книга - "В този храм служих 55 години". Служил е с голямо старание в изпълнение на обредите, с грижа за поддържане на църквата и отзивчивост в реализиране на обществените изяви в селото. Взима активно участие в създаването на граждански организации в селото - Червен кръст, Християнско дружество и др. След него, църквата е обслужвана от поп Рафаил от с. Прибой,  а след него от поп Бойко, от същото село. До последно християнските обреди са се изпълнявали от свещеници от с.
Кленовик или Радомир. Манастирската църква окончателно престава да функционира през 70-те години на XX в., след което идва запустението, оскверняването на храма и неговата разруха…
Днес нуждата от ремонт на църквата е голяма. Това място е свято за всички хора, не само за родените и свързаните със с. Поцърненци, но и за цяла България. Идвайки тук, нека се поклоним пред Бога, пред старанието и грижата на нашите предшественици, но  и да преценим какъв е нашият дълг сега….


Използвана литература:
1. Ерулски, И. - Из миналото на село Поцърненци., Изд. РИМ – Перник
2. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.