Александрийският манастир „Св. Пророк Илия” се намира в местността "Текето", на около 1 км северозападно от село Александрия, на 10 км от село Крушари.
Манастирът е уникален с това, че е известен и като теке (мюсюлманско светилище) "Мустафа Канаат", еднакво тачен е както от християни, така и от мюсюлмани.

Святото място е било известно още през античността. Това е засвидетелствано от все още личащите се останките от старо езическо светилище в близост до манастира. Непосредствено до текето, на североизток от него, се е намирало  аязмото със засводен с каменни квадри отвор и тухлен под. На 10-ина метра южно от текето е имало малка екседра, обърната на запад и най-вероятно свързана с някакъв култов ритуал.
Съществуват различни сведения за времето на възникване на обителта, но повечето изхождат от местните легенди и предания. Има предположения, че Александрийският манастир, както и много други църкви и манастири, се е появил по време на управлението на цар Иван Александър (1331–1371 г.).
Според легендата християнският манастир е разрушен скоро след падането на България под османско робство, когато е извършено поголовно унищожение на църкви и манастири. По-късно, след дълги години запустение, на неговото място е било издигнато мюсюлманско светилище - теке.
На този етап няма сигурни доказателства, че това светилище е съществувало още през средновековието, поради което не може да се приеме хипотезата за приемственост между християнски храм и мюсюлмански молитвен дом. Може да се предположи, че текето край с. Александрия следва класическия път на възникване и развитие на мюсюлманските манастири, или с другояче казано, че неговата начална история е пряк резултат от наложилата се още в първите векове на османското владичество практика за създаване на нови вакъфи.
Текето въниква най-вероятно през ХVІІ–ХVІІІ в., но на този етап все още е невъзможно да се каже кои са били неговите първи обитатели. Предвид обичайната практика и изображенията върху дърворезбените пана може с голяма доза сигурност да се предположи, че те са се представяли за бекташи, тъй като последните били патрон на еничарския корпус и като такива разполагали с височайшето благоволение и покровителство на династията на Османовци. Този факт най-вероятно осигурявал на текето векове наред необходимото спокойствие и му  давал възможност за развитие. Началото на ХІХ в. ситуацията коренно се променила. Наново започнали гонения срещу дервишите, този път – породени от разтурването на еничарския корпус и забраната на закрилящия го Бекташийски орден. Доколко тези гонения са засегнали текето край с. Александрия, е трудно да се каже. Със сигурност обаче неговата религиозна дейност не била напълно прекратена.
През ХІХ в. текето започнало да се посещава и от заселилите се по това време в с. Капаклии (старото име на Александрия) християни. Така то се превърнало в двойно светилище, в което култът към мюсюлманския светец Мустафа Канаат съжителства с този към християнски светец – св. Илия. И за двамата светци има не малко предания и легенди. Прави впечатление, че в тях присъстват същите мотиви, които обикновено се срещат и за светците в останалите светилища по нашите земи. Някои от тях най-вероятно са дело на самите дервиши, които по друг начин трудно можели да спечелят доверието на вярващите и да привлекат повече поклонници в своята обител. Легенди и предания създавали и самите вярващи, които също търсели своето обяснение.
Манастирът край с. Александрия просъществувал да средата на XX век. Близо цяло столетие той се почитал и посещавал от различни етно-конфесионални общности: шиити; казълбаши; ортодоксални мюсюлмани; християни и дори цигани. Християните идвали на това място на Илинден (2 август), а мюсюлманите, главно казълбаши, – обикновено на Гергьовден, когато събиранията ставали най-многолюдни. Поклоници не липсвали обаче и през останалите дни от годината. Те идвали тук от всички краища на Добруджа и Лудогорието, за да измолят от светеца живот, здраве и закрила и някои от тях дори преспивали на текето, преди да заколят курбан, да вържат парцалчета по клоните на вековните брястове и да се измият с лековитата вода – на практика пра-стари ритуали, свързани с древните вярвания на хората и преклонението им пред силата на камъка, дърветата и водата, само че вече осмислени през призмата на народното християнство и на народния ислям.
Съществувалото до средата на XX век теке, известно сред местното население като “Дървеното теке”, според направеното тогава от специалисти архитектурно заснемане, е представлявало приземна едноетажна постройка с размери 14,60/5,40 м, сглобена от дъбови талпи и греди, свързани с цилиндрични дървени клинове и ковани железни гвоздеи. Текето е имало две помещения без връзка помежду им и широк навес пред тях. В северно помещение се е намирал гробът на светеца, а южното най-вероятно е служело за имарет или магерница на манастира. Върху две от стените му са били изработени дърворезбени пана, изобразяващи съответно стилизирани стебла на дървета и ръка, държаща дървена сабя (символ на бекташийския орден), дърво и саркофаг с два свещника на него и седмолистен цвят между тях.
Днес някогашното мюсюлманско светилище е превърнато в християнски манастир, чийто патрон е Св. Илия. Възстановяването на Александрийския манастир започнало през 2004 г. с благословението на митрополит Кирил, като със средствата на дарители е бил построен и храмът "Св. Пророк Илия". На 22 октомври 2009 г. обновеният храм е осветен.
Мястото продължава да пази своята святост и да бъде свидетелство за вековното мирно съжителство на християнството и исляма, което е една от главните причините за неговата сила.

Източници:
1. Сайт на Община Крушари - www.krushari.bg
2. Димитър Димитров - профил в Youtube