Златица е град в Западна България. Той се намира в Софийска област и е административен център на Община Златица.Разположен е на 4 км северозападно от гр. Пирдоп.
Златица се намира между планинските вериги на Стара планина и Средна гора,както и свързващите хребети на двете планини Гълъбец и Козница, в най-високото от Задбалканските полета - Златишко-Пирдопско поле.Средната наморска височина на градчето е 696 м.
Северозападно от Златица започва Златишкият проход-един от основноте проходи на Стара планина,свързващи Севена с Южна България.
Населението на града към 2010 година е 5 202 жители.
Първото селище в района на днешния град е датирано още от трако-римската епоха.Намерените при разкопки оръдия на труда и други находки говорят, че селището е съществувало още през античността.Има предположения,че римското му наименование Ulpia Aurea,което произлиза от думата „злато“, тъй като северно от града, под старопланинския връх Свищи плаз, са съществували галерии, в които римляните са добивали ценния метал.По-късно българите запазват същото име,но със славянският му еквивалент "Златица".
През селището е минавал античния път Сердика — Суб Радице — Августа Траяна (дн. Стара Загора).
Поселението под сегашния град е унищожено в средата на III век,по времето на големите готски нашествия.
Кръстовидната раннохристиянска църква от V в. в близкото до Златица село Църквище (Клисе кьой),говори че тук и през късната античност е имало живот,при това не какъвто и да е.Наличието на два християнски храма(Еленската базилика и въпросната църква) с внушителни размери,навежда на мисълта,че районът на Златица-Пирдоп се е изявявал като един значителен християнски център.Разгледаните паметници са свидетелство за непрекъснатост от V – VІ в. до края на ХІV – ХV в. на строителната и култова християнска традиция.Те са и своеобразен материален израз на икономически просперитет в този регион, особено през ранновизантийската епоха (V – VІ в.).
За присъствието на човешка дейност през средновековието свидетелстват няколкото крепости разполжени по височините из околността на Златица.Една от тези крепости е "Калето",намираща се северно от града,разположена на връх Голеш.Останките от крепостните ѝ стени все още могат да се забележат.
Първите писмени сведения черпим от известната Виргинска грамота на цар Константин Асен (1257-1277),в която се споменава селището Златица.
През времето на Второто българско царсво градът е бил административен център.Той оказва силна съпротива срещу турската инвазия и пада под робство години след завладяването на тогавашната столица Търново.
За прохода (Златишкия или Кашана) и селището съобщава и византийският летописец Дукас, посетил Златица през 1445 г. Край него се е провела известната в историята Златишка битка между войските на унгарския крал Владислав III (Варненчик), трансилванския войвода Ян Хуниади и сръбския княз Георги Бранкович срещу турците.
В османската империя Златица е център на кааза,в турските документи се среща под името Излади.Поради голямото стратегическо значение на Златица турците настаняват в Златишкото поле турски военизирани заселници (спахии), готови по всяко време да се отзоват на призивите на султана за военен поход.
От един каменен надпис,намерен от проф.Константин Иричек през 1883 г. пред полуразрушената тогава турска гробница (тюлбе),става ясно,че през 1571 г. българи от Средногорието са разбили изпратените срещу тях турски войски начело с известният турски пълководец Орхан и техен национален герой, който е посечен и умира в битката.От този надпис става ясно, че близо 200 години след падането на България под турско робство, златичани са разбивали изпращаните срещу тях турски войски и са обезглавили националният им герой Орхан, или както е бил известен „Баш Хит”, което на български означава „голям юнак”.По-късно,за определн периодот врме,Златица е преименувана в чест на турския герой Орхан в Башхитово.
По време на робството в района действат и много хайдушки чети.Народните песни все още помнят имената на Стоян Братоев, Детелин воевода, Мануш воевода и Рада воевода.
През Възраждането Златица претърпява икономически разцвет. Основният поминък на населението бил скотовъдството и свързаните с това занаяти.Градът бил един от основните снабдители на Османскат империя с овче месо и голям производител и износител на вълна.
Архитектурен паметник от периода на турското робство и днешен символ мна града е часовниковата кула,построена през 1777 г.
Икономическият подем се отразил и на духовния, и културния живот в града.В началото на XIX век започнало да функционира килийно училище.През 1859 г. е построена православната църква “Св. великомученик Георги”,въпреки че българите били малцинство в Златица.
През 1872 г. в Златишкия метох Васил Левски основава един от многобройните си тайни революционни комитети.
След освобождаването от турска власт на 3 януари 1878 г. градът е почти опразнен от избягалите турци.Надошли много преселници - българи от Македония и от други краища. Златица постепенно западнала поради липсата на пазари за занаятчийските си стоки, но впоследствие скотовъдството и земеделието я тласнали отново напред.
Неразривна част от историята на града е и Златишкия манастир "Свето Възнесение Господне",намиращ се северно от Златица в полите на Стара планина,при извора "Спасово кладенче".От незапомнени времена на 40-тият ден след Великден,в деня на Възнесение Господне, хиляди хора идват при манастира. От няколко години този ден се празнува най-тържествено като празник на града.
В околностите на Златица има още две свети места,това са параклисите “Свети Кирик и Юлита” и “Света Петка”.