Местоположение и географска характеристика:
Самоков е град в Западна България. Намира се в Софийска област и е административен център на община Самоков. Отстои на 60 км югоизточно от столицата София, на 120 км западно от град Пловдив, на 40 км източно от град Дупница и на 10 км северно от курорта Боровец. Градът лежи на най-прекия път, свързващ Черно море със Западна България, а в бъдеще се предвижда край него да минава скоростен път, който ще свързва автомагистралите „Струма“, „Тракия“ и „Хемус“.

Град Самоков е разположен в Самоковска котловина на 950 м над морското равнище. Котловината е обградена от няколко планини: Рила, Плана, Витоша, Верила и Ихтиманска Средна гора, има неправилна форма и е двуделна - Палакарийска от запад и Искърска от изток, като Самоков се намира в последната.
През Самоков тече река Искър, която се образува от сливането на реките Черни Искър (лява съставяща) и Бели Искър (дясна съставяща). Основните ѝ притоци на територията на община Самоков са реките: Мусаленска Бистрица, Палакария и Шипочаница. След града по течението на р. Искър е разположен най-големият язовир в България - "Искър“.
Самият град Самоков не може да се похвали с минерални извори, но в недалечната му околност има няколко такива: на 14 км в западна посока при с. Белчин баня, на 27 км източно в гр. Долна баня, където е изграден балнеоложки комплекс и на 29 км югозападно в гр. Сапарева баня, чийто минерални извори са най-горещите в Балканския полуостров (до 103 °С).
Климатът е умерено континентален, но поради местоположението на града е със силното въздействие на високата Рила планина, в която, недалеч от курорта Боровец, се извисява най-високият връх на Балканите – Мусала (2925 м). Лятото не е много горещо, а зимата е студена и продължителна. Характерна климатична особеност е и продължителното слънчевото греене, както и редките случаи на мъгли. Почвите са делувиално-ливадни и слабооподзолени канелени горски.
Местните природни условия са благоприятни за развитието на няколко вида земеделски култури, сред които основно място заемат картофите и студоустойчиви зърнени култури. Производството на картофи формира около 50 % от общата земеделска продукция, като през последните години размерът на засетите площи намалява, за сметка на увеличение на средните добиви. Природните дадености, от една страна и развитието на земеделието, от друга, създават предпоставки за упражняване на животновъдство (овцевъдство, краварство и др.), както и свързаните с него производства на млечни и месни изделия.
Районът на Самоков може да се похвали с изключително видово разнообразие на флората и фауната. Южно от града, на площ от 81 000 хектара, се простира най-голямата защитена територия в България – Национален парк Рила, като в него влиза и Централен Рилски резерват (най-големият в страната), един от подстъпите към, който е именно от Самоков. Паркът е местообитание на редки и застрашени видове и съобщества. Някои от тях са защитени от закона, като има и такива, които са включени в червената книга и в червения списък на IUCN, поради заплаха от изчезване. На територията на парка са установени 38% от всички видове растения в страната, 282 вида мъхове, 130 вида водорасли, 233 вида гъби, 18 вида риби, 80 вида земноводни и влечуги, 99 вида птици (близо 1/3 от броя на всички видове гнездящи у нас), 48 вида бозайници и 3000 вида безгръбначни животни. От голямо значение са кафявата мечка, дивата коза и вълкът, чието разпространение в България е силно ограничено.
Тукашните природни богатства, в съчетание с благоприятното географско положение и специфичните биоклиматични условия, определят туризма и горското стопанство като основни приоритети за развитието на Самоков.
Боровец е основният туристически център в община Самоков. Курортът е с международно значение и предлага възможности за практикуване на всички видове зимни спортове, съчетани с високо качество на обслужване, модерни съоръжения и оборудване. В курорта има 26 хотела, вилни селища и вили с категория от 2 до 5 звезди, които разполагат с 4200 легла. Активната заетост за курорта е сезонна, средно 5 месеца, като зимният сезон има водещо значение поради специализацията на туристическия продукт.
Голям потенциал за развитие крият и други курортни зони в общината - комплекс “Мальовица”, където има хотел, ски-писти с влекове и ски гардероб с всичко най-необходимо за зимните спортове, районът на селата Говедарци, Мала Църква и Бели Искър с множеството малки хотели и къщи за гости, в които се предлагат добри условия за настаняване и други места. Предлагане на туристически услуги се засилва и в общинския център Самоков, където има 6 частни хотела (две и три звезди) с капацитет от 120 легла и един мотел-ресторант.
Макар туризмът да е добре развит, промишлеността има първостепенно значение за местната икономика. Преработващата промишленост заема основен дял от брутния вътрешен продукт на Общината, като водещите сектори са текстил, металообработване, дървообработване, производство на оборудване. На второ място е туристическият отрасъл – хотелиерство и обществено хранене.
Населението на град Самоков към 2016 г. наброява около 26 000 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение то е представено преимуществено от българи-християни (православни), но през последните десетилетия тенденциозно расте броят на циганите (около 15 %), почти всички от които се самоопределят като християни (протестанти и православни).

За името на града:
Името на града произхожда от наименованието „самоков“, давано на съоръжение, с друго име „мадан“, което чрез чук с наковалня и ковашко огнище с духателен апарат, движени от водата е преработвало първично добивано в пещи (видни) желязо. Това обяснение е съвсем логично, тъй като град Самоков възниква на днешното си място като рударско селище вероятно още в началото на XIV в. По това време българските занаятчии влезли в пряка връзка със западноевропейските рудари саксонци, наричани саси, и по техен образец били въведени саксонски пещи (видни), ковашки работилници (мадани) с духала и големи чукове (самокови).

История:
Наличните данни сочат, че районът на днешния град Самоков е обитаван от дълбока древност, още от праисторически времена. Първите известни обитатели по тези земи са траките. Свидетелство за тяхното присъствие ни дават множество останки от крепости, селища, светилища и др.
Значението на Самоковската котловина особено се засилва след завладяването на западната част на Балканския полуостров от Римската империя (I в. сл. Хр.). Тогава от тук минават два главни пътя, които се пресичат на място близо до днешния град (при с. Доспей). Единият, известен като „Далматински път“, свързва Константинопол с Адриатическо море (при Драч), като минава през Филипопол, Германия, Пауталия, Скупи, а другият, минаващ през Рила, е най-прекият и трудно достъпен път от Сердика за Македония. Върху неговото трасе в началото на XX в. е прокаран известният планински преход „Кайзеров път“. Покрай тези пътища по хребетите, обримчващи котловината възникват редица крепости, които, освен с охрана са свързани и с местния рудодобив и извличане на желязо.
Най-важната крепост вероятно е била тази, която се издигала на хълм непосредствено над стратегическото кръстовище на двата главни пътя, на левия бряг на река Искър и на входа на Дервишовия (Шишманов) проход. Укреплението е известно днес като „Шишманово кале“. При проведени системни археологически разкопки с ръководител Веселин Хаджиангелов (ГИМ – Самоков) се изясняват доста подробности от древната история, не само на мястото, но и за Самоковския край. Първоначално на стратегическата височина, с обзор върху цялото самоковско поле, съществува тракийско селище, което след идването на римляните се разраства, впоследствие е укрепено с крепостен зид, а над него е изградена крепостта. Находките разкриват, че античното селище е населявано от романизирани траки и известен брой готи. Разкрита работилница за железодобив с останки от пещ за топене на рудата, отпадъчни продукти - шлака и стопилки и множество заготовки от разтопеното желязо, недвусмислено говорят за заетостта на тукашното население в рудодобива и металодобива още през античността. Последната информация нарежда тукашното селище сред най-старите селища с железодобив на Балканите.
В късната античност (IV – VI в.) в крепостта квартирува римски гарнизон, самостоятелна част или възможно от дислоцираната в Германея (Сапарева баня) 2-ра луценсийска кохорта (Cohors II Lucensium). Към същия период са датирани две раннохристиянски базилики – едната, известна като „Петрова църква“ е долепена до крепостната стена, а другата, намираща се на съседния хълм, е определена като епископска.
Така изнесените факти дават да се разбере, че крепостта „Шишманово кале“ е важно и стратегическо селище (град) със стопанска натовареност, а през късната античност и духовно – църковно средище, вероятно център на епископия. Въз основа на направените открития, учените имат сериозни основания за да приемат, че именно тази крепост е най-старият предшественик на днешния град Самоков.

Друга проучена крепост в района, но и добре реставрирана и социализирана, е добиващата все повече популярност „Цари мали град“ при с. Белчин. Археологическите проучвания на намиращата се на хълма Свети Спас старина показват, че изграждането ѝ е започнало по време на управлението на император Валент (364-378 г.). Мястото на крепостта е избрано преднамерено и е съобразено с възможността за наблюдение на котловината и защита на нейната западна част. В подножието на хълма възниква селище, съобразено с минералните извори в подножието, рудните залежи с магнетитов пясък, които се срещат в целия район и стратегическото кръстовище на двата антични пътя. И тази крепост се намира в близост до древния военен, търговски и съобщителен път от Константинопол и Филипопол за Адриатическото крайбрежие и от там за Рим.
Най-ранното използване на хълма Св. Спас е датирано към втората фаза на ранно желязната епоха (VІІІ - VІ в. пр. Хр). Множество разкрити малки и по-големи ями, разпръснати из цялата площ, подсказват че мястото е разпознато за свято още от траките, които издигат там светилище. По-късно, след построяването на крепостта, по пътя на приемствеността върху езическото светилище е изградена раннохристиянска черква (края на ІV в.). Векове след разрушаването на твърдината (края на VI  в.), местното население, което остава да живее в подножието на хълма, построява върху руините на базиликата еднокорабна църква (втората половина на XV в.). Впоследствие и този храм е разрушен, но белчинци продължават да почитат святото място като го превръщат в оброчище, посветено на „Възнесение Господне – Св. Спас“ (до 60-те г. на ХХ в. на мястото е имало оброчен кръст, поставен под вековен дъб).
 
Предшественикът на днешния Самоков - селището при крепостта „Шишманово кале“ продължава да съществува и през средновековието, след опустошаването на тези земи от авари и славяни в VI – VII  в. Макар да не са открити трайни следи от населяване, крепостта се ползва и през VII – VIII в. През 789 - 809 г. българите превземат крепостите в района, несъмнено и тукашната. Постепенно по-голяма част от населението слиза в по-равните части на източния бряг на р. Искър. Селището продължава живота си и в периода XI - XII в., към който се датира откритата керамика в повърхностните пластове на почвата. Към XII - XIV в. са разкритите основни части на крепостта с две крепостни стени, части от други сгради, кула-цитадела и пoдградие. На практика за науката става известен цял град от Второто българско царство, чието население е продължило да се занимава с рудодобив и металодобив.
В долната част на средновековния град е локализирана и частично разкрита голяма българска църква от XII - XIV в., изградена върху раннохристиянската базилика, известна с топонима „Петрова църква". Средновековният култов паметник е поредното доказателство за високата християнска религиозна практика в Самоковския регион. И нещо повече, струпването на няколко християнски храма от сравнително отдалечени епохи късната античност и развитото средновековие на едно място навежда на мисълта за значимото място на Самоков като религиозен център, което от своя страна отваря въпроса за възникването на Самоковската митрополия и седалището на нейния църковен ръководител.
Кога бива окончателно напуснат градът-крепост, чието население по всяка вероятност основава ново селище на мястото на днешния град, все още не може да се каже с точност. Според местните легенди крепостта се свързва с последната битка на цар Иван Шишман с турците, както и с гроба на същия владетел. Някои изследователи изказват предположения, че вероятно при твърдината в 1388 г., в бой с турците, е загинал не царят, а неговият брат Иван Асен V Шишман.
Показател за историческата значимост на мястото представлява и фактът, че крепостта е първият археологически обект, споменат в българската публицистика (още през Възраждането). След проведените през 2004 – 2009 г. първи археологически разкопки, Шишманово кале е обявено за археологически обект от национално значение.

С оглед на гореизложеното по всичко личи, че Самоков възниква като рударско селище, наследявайки тази дейност от околните селища. Според някои историци това вероятно е станало в началото на XIV в. По това време българите - занаятчии влезли в пряка връзка със западноевропейските рудари саксонци, наричани саси, и по техен образец били въведени саксонски пещи (видни), ковашки работилници (мадани) с духала и големи чукове (самокови - откъдето идва и името на града).
Според някои предания първоначално Самоков се е намирал по-на юг, около днешната Бельова черква. Преданията свързват мястото с болярина Бельо, който имал много земя, притежавал мадан (м.“Бельово маданище“), дори съградил черква, която в последствие била наречена на негово име - „Бельова черква“. Историческата достоверност на тези предания донякъде се потвърждава от направени в същия район разкопки, при които в действителност са открити следи от градище и железодобивна дейност.
Тезата за съществуването на Самоков на днешното му място и преди османското завоевание, също се подкрепя от предания, според които, след завладяването на селището всички заварени черкви били превърнати от турците на джамии и хамами (бани).
В исторически аспект Самоковският край е превзет за първи път от османлиите около 1372 г., по време на завоевателния поход на османския военачалник, а впоследствие и бейлербей на Румелия, Лала Шахин. Първи пада прочутия средновековен български град Костенец (средище на духовен живот и църковен център), след него Ихтиман, а накрая и Самоков. Легенди възпяват геройската и упорита съпротива на местното население, което се отбранявало саможертвено докрай. Преданията разказват, че османските войски дошли в Самоков от две страни – от към Костенец (по стария път Костенец – Самоков) и от към Ихтиман. На войските по първото направление било дадено сражение от българите при Сефер чешма (Бойна чешма), при което нашествениците били временно задържани. На второто също била оказана съпротива (при м. „Бойов кладенец“), след преодоляването на която, двата войскови потока се съединили при местността - върха „Дъбова глава“ до днешния Самоков. Впоследствие се разиграло голямо сражение, след което Самоковско било превзето. Съдбовната битка се състояла някъде между „Дъбова глава“ и село Доспей, в близост до самоковската Долна махала, която преди Освобождението се е наричала „Лешкар махала“, т.е място потънало в човешки трупове. Легендите доуточняват, че там взел участие самият цар Иван Шишман, а тогавашният самоковски митрополит бил убит. След това боят се пренесъл на левия бряг на р. Искър при м. „Цареви кладенци“, на място, не много далеч от „Шишманово кале“, където царят бил ранен, след което се оттеглил в крепостта Доспат на болярина си Досю и починал.
Историческите извори сочат, че след похода на Лала Шахин Самоков и околността му са освободени за известно време. Окончателно са завладени след превземането на София (около 1382 - 1385 г.) или по-късно, след падането на Търновското царство (1393 г.).
След окончателното превземане на Самоковския край, една част от българското население, което не загинало в боевете и успяло да оцелее, избягала в свободните страни (Сърбия, Австрия), друга се предала и доброволно приела исляма, а трета (повечето българи) била заробена и лишена от всякакви права. Голяма част от онези жители на Самоков и други селища в полите на Рила, които остават по родните си места получават привилегии да не плащат тежки данъци, но в замяна биват закрепостени в маданите и видните на великия везир Гаази Кара Мустафа паша, на който, за заслуги към отечеството, султан Баязид II делегира права да ползва находищата в цялата планина (на 17 август 1508 г. в Одрин е издаден специален ферман). Местните рудари са принудени да теглят тежката работа и след смъртта на Мустафа паша. Приходите от Рила планина, наричана "Джебели Рила", съобразно завещанието на последния, служат за поддръжка на джамията и имарета в град Гейбус (Мала Азия), където всъщност са погребани останките на завещателя. Обезправената рая остава в почти същото положение чак до средата на XIX в., давайки ангария (безплатна работа) във видните и маданите на бейовете.

През османското робство Самоков се разраства в един големите железодобивни центрове в Османската империя, а на по-късен етап (XVIII – XIX в.) се превръща и в значимо занаятчийско селище. Ценни сведения от този период намираме в османските документи, както и в пътеписите на чуждестранните пътешественици. В данъчните регистри от XV в., 1576 г., 1605 г. и др. то се среща под имената: Серф Самакуви, Продански Самоков, Самакув-и Радику. Едно от първите писмени сведения за него откриваме в  опис на хасовете и тимарите в Софийско и Самоковско от третата четвърт на XV в., където е записан като село под имената Продански Самоков и Самоков.
Първият пътешественик, който споменава Самоков е Ф. Петанчич в своя пътепис „Книга върху пътищата в Турция“, печатена във Виена през 1522 г. Той минава из тези места (по „Арнаутския път“) още в 1502 г. Няколко години по-късно (1531 г.) Бенедикт Курипешич, който също минал от тук, пише: „....дойдохме от Самоков към едно село Слатино-бърдо [вероятно с. Клисура], където срещнахме много християни оковани в железни вериги; после стигнахме до Червени-брег, където спряхме.“ Един венецианец – Бенедето Ромберти, минал през Самоков в 1559 г. го отбелязва като добър град, с железни рудници в полето край река Искър. За упражняване на рударство и железодобив в Самоков споменава и османският историк и пътешественик Евлия Челеби, преминал по тези земи в първата половина на XVII в., като казва, че тук имало 40 рудници за желязо; а след него, към средата на същия век, известният османски писател Хаджи Клафа също споменава за известните самоковски мадани, в които се ковали и котви за кораби. Италианският граф Марсили, като учен с интерес към археологията, след като минава по българските земи, съобщава че самоковските работилници доставяли на турския корабостроителен арсенал годишно по 1395 кантара желязо на прътове.
Както свидетелстват писмените извори, а също и все още срещащи се из околността на града останки от рударска дейност (купища от сгурия и шлака), по време на османското робство в Самоков е развивана една значителна железодобивна индустрия, съперничеща с големите рударски средища в империята (Кюстендилско краище – с. Божица и с. Метохия, Неврокопско, Егри паланка (Крива паланка), Кратово, Битолско, Босна и др.). По това време в района на града работят до 85 видни (пещи) и 22 самокова (мадана). По груби сметки в самоковските мадани се е произвеждало около 2 000 тона желязо годишно. Не случайно Самоков си добива славата като „Манчестър на Балканския полуостров“.
През XVIII – XIX в. Самоков се обособява и като голям занаятчийски и търговски център с развито абаджийство, кожарство, златарство, медникарство, грънчарство и др. Особено проспериращо е абаджийството и свързаните с него занаяти: шаякчийство, гайтанджийство, мутафчийство, бояджийство и др. Абаджийският еснаф е най-многоброен (до 380 души), като създава собствено сдружение още през 1773 г. Второ място заема кожарството и свързаните с него занаяти. В кожарският еснаф работят до 35 работилници с около 150 души. Общо работилниците (дюкяните) от всички еснафи в града достигат до 115 на брой с работещи в тях 690 души и отделно работещите по домовете си жени (предачки, тъкачки и др.), които наброяват около 2000, почти толкова, колкото са всички жени и момичета от бедната класа. Железодобивната индустрия и кожарството е изцяло в ръцете на турците и някои евреи, а българите работят в тях само като чираци и калфи, докато абаджийският занаят е изцяло български.
Високо ценените самоковски стоки се продават нашир и надлъж из обширната османска империя – в Македония, Босна, Албания, дори и в Австрия и другаде, по панаирите в Пирот, Битоля, Прилеп, Солун, Сер, Узунджово и др. До голяма степен търговията се извършва от самоковските евреи, които по това време са третата по численост, след българи и турци, етническа група в Самоков. Разположен на главния и стратегически „Арнаутски път“, Самоков се утвърждава и като голям търговски център, далеч надминаващ близката София, изпъкваща тогава основно като административен град. Стоките първо пристигат тук и след това се разпределят из Софийско и другите краища на Централна Западна България. Жители от околните области идват да пазаруват от първа ръка в Самоков.
Стопанският възход на града спомага за неговото бързо разрастване. Според Ами Буе населението на Самоков в 1836 г. наброява 4 – 5 000 души, а според географията на самоковеца възрожденец Константин Фотинов 12 000 души. Иван Богоров във втори брой на „Български народен известник“ от 20 септември 1846 г., в описание на Самоков съобщава следното: „Жителье има около 9000 души, отъ които 1/3 сѫ Турци а останѫлитѣ Бѫлгаре и нѣколко стотинъ Евреи. ,Самоковъ има 3 цѫркви, 12 джамiи, 3 частни школа и 1 общо, направено още въ 1800 л.“. Според църковните кондики през втората половина на XIX в. в Самоков живеят около 12 300 жители.
Както сочат източниците, през XIX в. Самоков е един най-многолюдните градове по българските земи, доближаващ се по численост до София, която при освобождението си (февруари 1878 г.) има 11 694 жители.
Важен фактор за превръщането на Самоков през османското робство в значимо селище е издигането му в административен център. Още в първите десетилетия след завладяването тогавашното село става център на нахия (община), а скоро след това и казалийски (околийски) център (XV в.), подчинен на Софийски санджак (окръг). По-късно, през XVIII в., Самоковска каза влиза за кратко в Пловдивски санджак. В XIX в. Самоков става център на обширен санджак, в който влизат казите: Самоков, Дупница, Джумая (Благоевград), Знепол (Трънско) и нахиите Ихтиман и Разлог. Самата Самоковска каза е доста голяма, като към нея се числят селища, намиращи се днес в други области: на изток до с. Момина клисура, на запад до Дрен и Диканите, на юг до Горна баня (дн. Сапарева Баня). През 1866 г. Самоковски санджак заедно с Кюстендилски са закрити и включени към Софийския. Освен това, през голяма част от същия османски период Самоков е и кадилък (седалище на съдия), за което ни съобщава Хаджи Калфа още в XVII в.
Говорейки за османския административен център Самоков, не може да не се спомене и за един от най-изявените му управители -  Мехмед Хюсреф ага, който се издига до паша на западната половина на европейската част на Османската империя. Роден в Самоков и син на българска от с. Чамурлия (днес под водите на яз. Искър), този турчин, с високо образование, получено в Западна Европа, поради мъдрото си управление и коректност към представители на всички етнически групи, е на голяма почит от българите. Под негово ръководство се организира отбраната на града срещу кърджалиите (началото на XIX в.), благодарение на което в Самоков не влиза нито един разбойник, за разлика от всички околни села и градове, включително и София. Показателен пример за оказваното му уважение от страна на българите е една случка, при която той бил заловен от кърджалийска банда от 500 души и самоковските турци не дали искания за живота му откуп, но българите събрали и платили 20 000 гроша.
Друга изявена личност, живяла в тези размирни времена (първата половина на XIX в.) и възпята в легенди и песни, е хайдутина Чакър войвода (1815 – 1855 г.), защитник на онеправданото българско население в Самоковско. Той се е отличавал с изключителна физическа сила и изкарвал прехраната си чрез тежкия ковашки занаят, но семейна драма (баща му е убит от турците) и стечение на обстоятелствата, го подтикнали да хване хайдутлука. Ръководи чета в Рила, която всява страх не само сред разбойниците, които тероризират беззащитното население, но и в самата местна власт. Вероятно единствено неговите хайдути са изкарвали прехраната си с честен труд, работейки като зидари. Чакър войвода дори постигнал споразумение със самоковския каймакамин да не закача хората му, докато работят, но да ги преследва, щом са в гората. Доброволно охранява Рилския манастир, където се крие през зимата и работи като ковач. Чакър войвода е убит предателски в 1855 г. от своя четник Иван, чиято жена Йона взела 500 гроша от турците и успяла да склони мъжа си да извърши убийството. Когато чул рева на бившите си другари, след като разбрали за смъртта на войводата, Иван заклал жена си и се застрелял.
 
Икономическото положение на Самоков неминуемо слага отпечатък върху общото благосъстояние на селището, както и върху развитието на материалната и духовната култура на неговите жители. Според описанието на Евлия Челеби, направено в 1662 г., Самоков е добре устроен град. По това време градът е ограден с окопи (хендеци) и стени, на които има четири порти (капии) с охранителни кули над тях. Части от това отбранително съоръжени били запазени до към средата на XIX в. Днес единственият съхранен архитектурен паметник от този период (XVII в.), в османски имперски стил, е намиращата се в центъра на града т.нар. Голяма чешма. Построена е през 1660 г. като благотворително заведение от управителя на султанската кухня Мехмед ефенди. Чешмата е изградена в мавритански стил от каменни блокове. Представлява четириъгълна постройка с чучури, от които е текла вода и от четирите страни. В декорацията ѝ има уникална каменна пластика с два загадъчни елемента - каменна къщичка за птици и една „зенгия“, която според легендата е била обицата на Крали Марко. От чешмата все още тече хубава рилска вода, а според преданието, който пие от нея, ще остане завинаги в града.
Друг паметник от османския период, но от по-късна фаза (XIX в.), е Байракли джамия. Последната е единствената запазена джамия от съществувалите някога 12 мюсюлмански молитвени домове. Това е основно преустроената към средата на XIX в. „Ески джамия“ (Стара джамия) от самоковския паша Мехмед Хюсреф в чест на неговите родители. Изписана е в 1845 г. от самоковски зографи в декоративния стил на Самоковската художествена школа. Самоковци не разрушават тази джамия от уважение към пашата, почитан заради добрите си дела, както от турци, така и от българи.
Особено интересна и характерна е архитектурата на къщите. До средата на XIX в. се развива местен строителен тип с едно- или двуетажни къщи, изнесени на улицата или в дъното на калдъръмен двор. От средата на XIX в. се налага втори строителен тип, който е повлиян от богатите сарафски къщи и пловдивските симетрични къщи, но има свой характерен облик. Типичен представител на този тип е т.нар. „Сарафска къща“, днес превърната в музей. Принадлежала на заможната еврейска фамилия Арие, чийто родоначалник, роден във Виена, се заселил в Самоков през 1793 г., сградата е единствената оцеляла от общо петте къщи на същото семейство, строени през 50-те и 60-те г. на XIX в. Наследила е името от т.нар. Голяма Сарафска къща (след изселването на фамилията започва да се разпада и е разрушена през 1947 г.), която е имала значително по-големи размери и е била снабдена със салон, където на дърворезбен салон седял оркестър, а по стените били изписани пейзажи с екзотични сюжети. До днешната Сарафска къща, която е и паметник на културата, зловещо стърчат стените на отдавна рушещата се синагога, в чието издигане в XIX в. в. участва същата богата фамилия Арие.
Характерна особеност на тукашните възрожденски сгради – черкви, къщи, конаци, ханове и джамии, е красивото изписване на белите им стени от самоковските майстори-зографи с богати орнаментални композиции.
През Възраждането в града се създава благодатна среда за проявление на българското национално съзнание. Корените на този процес трябва да се търсят далече назад във времето. Отколе в Самоков тече непрекъсната книжовна и духовна традиция, която именно през XIX в. акумулира в енергия, водеща до превръщането на града в един от най-големите образователни центрове. Първите килийни училища в Самоков възникват вероятно през XV – XVI в., като през XVII в. вече има няколко такива. През 1750-51 г. като килиен учител в града работи Йосиф Брадати, а в 1771 г. В. Попович прави вторият препис на „История славянобългарска“. Около 1791 г. е основано общинско килийно училище, за което се строят сгради през 1800 и 1816 г. Към 1835 г. в града има 4 килийни училища, като в тях учителстват: монасите Герасим и Софроний; монасите Харитон и Йоаникий; Й. Кърчовски, Неофит Рилски, Захарий Круша, Захарий Николов и др. В края на 1834 г. самоковецът Николай Тонджаров въвежда за първи път взаимната метода, с което се полагат основите на светското образование в града (смятаното за първо взаимно училище в Габрово е открито на 2 януари 1835 г., няколко месеца след тукашното). В 1861 г. е открито девическо училище (първа учителка в него е Неделя Петкова от Сопот), а през 1876 г. е създадено Богословското рилско училище със средства на самоковския митрополит Авксентий Велешки – един от водачите на борбите за църковна независимост. Девическото и мъжките училища излъчват учители за цялата страна. Почти няма голям български град, където да не е учителствал самоковец. Трябва да се отбележи и създаването на американски евангелски училища, които дават началото на известния Американски колеж в София. Наред с български училища в Самоков функционират и училища на други етноси.
В Самоков е открита първата българска печатница на Никола Карастоянов (1828 г.). Самоковец е и Константин Фотинов, основател на първото българско списание “Любословие” (1844), както и Христодул Сечанов, който заедно с Петко Р. Славейков прави първия превод на Библията на говорим български език.
Големият духовен възход, който изживява Самоков в края на XVIII и началото на XIX в. дава тласък и на развитието на изкуствата. Най-голямото достижение в тази насока е формирането известната Самоковска художествена (иконописна, живописна и резбарска) школа. В Самоков се раждат и работят едни от най-известните български зографи - Христо Димитров и неговите синове Димитър и Захари Зограф, Станислав Доспевски, син на Димитър Зограф, Иван и Никола Образописови и др. Техните творби обогатяват храмовете на селища от различни краища по българските земи.

Възрожденските стремления на будните самоковци се проявяват с особена страст в борбата за независима българска църква. Може да се каже, че Самоков е едно от първите места в България, в които се подема Църковният въпрос (още през 1829 г.), а впоследствие се разгръща с пълна сила. Корените на това родолюбиво дело, а именно - да се изгонят натрапените гръцки свещеници, за да се четат богослуженията на разбираемия български език, трябва да се търсят назад във времето, когато градът е просиявал като църковно средище, с българки архиереи.
Макар да няма данни от кога точно води началото си Самоковска епархия (или по-точно нейният предшественик), съществуват достатъчно податки (особено в последно време от археологически проучвани) за да се допусне, че това ще да е било доста отдавна, вероятно още в раннохристиянски времена (IV – VI в.). Към този ред на мисли ни навеждат разкритите наскоро две раннохристиянски базилики при смятаното за предшественик на Самоков Шишманово кале.
За Самоковска катедра не се споменава (поне под същото име) в по-ранните извори от X – XII в., но не се изключва вероятността същата да е приемник, на някои от известните (Костенечка, Крупнишка). През XIV в. тези земи влизат в диоцеза на сръбската Ипекска (Печка) архиепископия, след като последната присвоява епархии от българската Охридска архиепископия. За съществуването на Самоковска епархия по това време няма сведения. Следва временно закриване на Ипекска архиепископия, като при възобновяването ѝ в 1557 г. съществуването на Самоковска епархия, подчинена на предната, вече е факт. По това време в епархията влизат Дупнишка и Радомирска епископии, като Самоковските владики (все българи) имат седалище и в Дупница.
Един от изявените и просветлени самоковски архиереи от този период е митрополит Симеон, впоследствие канонизиран за светец. По време на Австро-турската война от 1737-39 г. митрополитът става предводител на един заговор срещу османската власт, известен като Въстание на архиереите в Софийско и Самоковско. Турците узнават за съзаклятието и по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, командващ турските войски на австрийският фронт, като превантивна репресивна мярка са избити към 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села. Симеон е заловен във владишкия дом в Дупница, след което, окован и хвърлен в тъмница, бива зверски измъчван в продължение на един месец. Многократно е насилван да смени вярата си, но показва нечовешка твърдост докрай. Осъден е като главен организатор и водач на заверата срещу султана и по заповед на Али паша е обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата "Света София". Днес Свети свещеномъченик Симеон Самоковски и Софийски е приет за покровител на град Самоков, а датата на обесването му, 21 август, е обявена за ден на града.
През 1766 г., след закриването на Охридската архиепископия, Самоковска епархия попада под върховенството на Цариградската гръцка патриаршия и бива управлявана от гръцки владики (или наставници), до 1870 г. (до провъзгласяването на Българската Екзархия). Първият гръцки архиерей – Филотей се застоява на владишкия трон над 40 години и поради благия си характер и способно управление е приет благосклонно от самоковци (при оттеглянето си завещава цялото си имущество на града). При следващите духовни пастири негодуванието започва да расте, като стига своя връх при владиката Матей, наричан от миряните Дели Матей (Лудия Матей), който идва в Самоков в 1846 г. Произхождащ от видно фанариотско (гръцко) семейство, приближено до султана, той се проявява с надменно поведение, разгулен начин на живот (обичал угощенията и хубавите жени) и неприкрита анти българска политика, поради което бива на три пъти гонен от Самоков, като последният е в 1859 г. След него Патриаршията прави всевъзможни опити да въдвори свои хора в Самоков, но самоковци, подкрепени и от дупничани, остро се противопоставят и не позволяват грък да предвожда Самоковска епархия. Още повече, че борбата за независима българска църква вече придобива национален характер, след знаменателната „Великденската акция“ от 1860 г. И така, две години след провъзгласяването на Българската екзархия, през 1872 г. в Самоков е издигнат първият български архиерей от много време насам - митрополит Доситей. По ирония на съдбата той се оказва и последният. След неговата смърт (1907 г.), Самоковска епархия е закрита и присъединена към Софийска епархия.
Категорично свидетелство за духовния живот, който е кипял в митрополитския център са запазените до наши дни храмове. В Самоков има пет църкви, четири от които са посветени на Света Богородица:

- Бельова черква - „Рождество Богородично“ - най-старият действащ храм в Самоков. Изграден е през средновековието върху раннохристиянска базилика. През късното средновековие (XVI-XVII в.) е единственият действащ храм, в който се черкуват самоковци, но поради тогавашните ѝ малки размери събира ограничен брой богомолци. За това, самоковският владика прави свое седалище в Дупница, където по това време има по-голям храм. Бельова черква е основно обновена през Възраждането (1869 г.). В нея е открит гробът на Св. Симеон Самоковски. Намира се на около 2 км южно от града, непосредствено вляво до пътя за Боровец.

- Митрополитската черква „Успение на Пресвета Богородица" - издигната е на мястото на по-малка църква от XVII в. със средствата на родолюбиви самоковци. Наполовина скрита в земята, тя била оградена с висок каменен дувар, така че да не привлича погледите на турците. Осветена е през 1793 г., но за да добие днешния си вид претърпява множество промени. Голямо богатство на този храм е неговият изящно дърворезбен иконостас, дело на светогорския майстор Андон. Иконостасът се превръща в школа за майсторите-резбари от Самоков, а иконите в него са дело на "Христоте даскало" - първозографът Христо Димитров. Може да се каже, че тукашният иконостас е първият паметник, ознаменувал раждането на Самоковската художествена школа.

- Долномахленската черква „Въведение на пресвета Богородица" е построена през 1835 г. Представлява трикорабна сграда с полуцилиндрично засводяване, носено от два реда измазани дървени колони. В нея са съхранени икони, дело на прочутите самоковски майстори. По размери тази черква е най-малката от действащите самоковски храмове. Строена е пестеливо, съобразно финансовите възможности на живеещите около нея миряни.

- Черквата „Покров Богородичен“ - съборен храм в Самоковския девически манастир (метоха). Изградена е през 1837 – 1839 г. на мястото на по-малка черква, чието издигане започва към 1818 г. Средствата за манастирския храм са събрани от монахините основно от помощи, но и от теглени от тях заеми. Този храм е ядрото на духовно и просветно средище, което има изключителна и основополагаща роля във въвеждането на женското образование в България (втората половина на XVIII – началото на XIX в.).

- Гробищната църква “Свети Николай“ е последната изградена самоковска черква (1859-1860 г.). Построена е в период, когато християните в Османската империя вече имат известни религиозни свободи. Това се проличава от представителния вид и големите размери на черквата. За нейното издигане самоковци издействали специален ферман. По предание на това място е имало църква още преди падането на града под турска власт. В черковния двор са били погребвани видни самоковци като Захари Зограф, Захари Хаджигюров и други, но след преврата на 9.ІХ.1944 г. тогавашната власт заграбила голяма част от двора, а намиращите се там гробове били премахнати. Остава само гробът на митрополит Доситей.

Някои податки загатват и за други храмове, някога съществували в Самоков. В града има още едно гробище – т.нар. „Долно гробище“, което е известно и като „Рангел“. Твърде вероятно е там да е имало оброк или параклис посветен на Св. Архангел Михаил. Освен това, по предание се знае, че на мястото на днешната Община някога е имало турска баня, преизградена от някогашна черква, посветена на Свети Тодор.

Будните самоковци дават своя принос и в националноосвободителното движение. Има сведения, че Васил Левски е идвал на няколко пъти в Самоков, като се укривал в манастира „Покров Богогордичен“. Негов човек в града бил абаджията Иван Чакалов, който изработил костюмите на четата, извършила обира на хазната при Орхание. По-късно, по време на подготовката на Априлското въстание, идвал и Георги Бенковски, но не срещнал подкрепа от тукашните чорбаджии. Техният консерватизъм е отсрамен от буйната самоковска младеж. Още през кримската война (1853 – 1856 г.) някои младежи се записват в казашкия полк на полския националист Михаил Чайковски (Садък паша), който се сражава срещу русите, на страната на турците, с оглед освобождението на Полша. По-късно, някои млади самоковци, които намират работа в Цариград, Смирна и др., бягат в Русия и от там се включват в Черногорската война (1862 г.), Сръбско-турската (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878). В последната вземат участие (в редиците на българското опълчение) около 60 души от Самоков и околните села.
Град Самоков е освободен от османска власт на 30 декември 1877 г. от руски войскови подразделения, предвождани от генерал Николай Веляминов. Градът е предаден без жертви, с изключение на едно сражение при с. Ново село, в което падат неколцина убити войници и един руски капитан, а са ранени около 100 души (от двете страни). Насъбралата се преди това в Самоков и близката околност многочислена турска войска войска, която се застоява за няколко дена и нанася доста пакости на местното население, се оттегля към Костенец, а от там към Пловдив и Цариград.

След Освобождението възходящия ход на процъфтяващия Самоков ако не спрян, то бива сериозно забавен. Промяната на статуквото довежда до загуба на пазарите от обширната империя, което от своя страна се отразява упадъчно на занаятите и въобще на икономиката на града. И въпреки, че продължава да бъде административен център – околийски център до средата на XX в., Самоков никога повече не успява да възвърне предишното си равнище, на селище от национално значение. Показателен барометър на така протеклите процеси са данните от преброяването на населението на града: 1880 г. - 9 970 жители; 1892 г. - 9 568 ж.; 1900 г. - 9 642 ж.; 1910 г. - 10 440 ж.; 1934 г. - 11 035 ж.; 1946 г. - 13 218 ж. Както се вижда, едва към средата XX в. (след близо 70 години) градът достига нивото на населеност от предосвобожденския период.
Спасителна за по-нататъшното развитие на Самоков се оказва трансформацията на традиционните занаяти и търговия във фабрични производства и нови търговски отношения. През 1886 г. е открито АД „Бъдещност“ за вълнен текстил, а на следващата година същото дружество изгражда фабрика. През 1894 г. и 1909 г. събирателно дружество „Донин и Акалай“ отваря вълненотекстилни фабрики. През 1900 г. е основано текстилно АД „Самоков“, а в 1914 г. АД „Мусала“ за вълнени платове. От 1911 г. до 1942 г. в Самоков се създават сдружения, кооперации и фабрики за вълнен текстил, лен, тютюн, строителство, грънчарство и др.
Обособяването на местността „Чамкория“ (от 1942 г. Боровец) в летовище придава допълнителен оттенък върху развитието на града и издигане на неговия престиж. Там в края на XIX в. - началото на XX в. цар Фердинанд изгражда двореца – ловна резиденция „Царска Бистрица“. Впоследствие, следвайки неговия пример, редица други по-заможни българи (предимно банкери и предприемачи) от столицата и големите градове започват да строят в Чамкория вили за отдих и почивка. Не случайно първата междуселищна автобусна линия в България, открита в 1909 г., е София – Самоков - Чамкория.
По традиция, активната просветна и културна дейност в Самоков продължава и през следосвобожденския период. През 1919 г. читалище „Свети седмочисленици“ (основано в 1859 г.), което е едно от първите в България, се сдобива със собствена сграда. Тогава настоятелите и общината решават да се построи сграда, която освен читалище да бъде и паметник за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската война, Междусъюзническата война и Европейската войни. Монументалният паметник е завършен окончателно през 1923 г.
До голяма степен културния живот през този период се обуславя от Американското мисионерско училище (колеж), образувано от преместилото се през 1870 г. от Стара Загора в Самоков протестантско девическо училище и Пловдивското мъжко трикласно училище с горен богословски курс – колегиум (основано е през 1860 г. и се премества в Самоков в 1871 г.). През 1913/14 г. двете училища получават статут на гимназии – мъжка и девическа. През 1929 г. Самоковският колеж е преместен в София (кв. Симеоново, тогава село), където става известен като Американски колеж и вече е финансиран от американската държава.
Паралелно с колежа, в Самоков функционират Педагогическо училище и Богословското училище. Последното, добило известност като Самоковска семинария, се открива от ръководството на Самоковска епархия като противодействие на проникващото в града протестантство. Духовната семинария се ръководи от ректор и нейни възпитаници са няколко митрополита на Българската Екзархия, както и Екзарх Стефан. През 1903 г. семинарията е преместена в София, като неин правоприемник е Софийската семинария.
Наличието на такива престижни учебни заведения – Педагогическа гимназия, подготвяща учители за българското образование, Духовна семинария, която обучава свещеници за Православната българска църква, и единственото в страната чуждестранно учебно заведение – Американският колеж (най-старото американско училище извън Съединените щати), издига авторитета на Самоков като водещ образователен център.
Поредното доказателство за високата интелигентност на самоковските граждани, за чувството им за историческа памет и висока обществена ангажираност е създаването на исторически музей. Основан през 1930 г. като музейна сбирка, през 1936 г. музеят е утвърден с правилник от Министерство на просвещението. Под вещото ръководство на известния български етнограф проф. Христо Вакарелски през 1938 г. е организирана първата етнографска изложба, а през 1940 г. е построена музейната сграда по проект на арх. Ю. Юрданов. Това е първата сграда в България, проектирана специално за музей. Създаването на музейната институция в Самоков се дължи на самоковските художници Наум Хаджимладенов, Васил Захариев, Христо Йончев-Крискарец, Павел Францалийски, Слави Генев, Георги Белстойнев и на многобройните дарители. Понастоящем музеят разполага с фонд от над 30 000 музейни експоната, разделени в етнографска, археологическа, художествено-иконографска, документална и фотографска колекции.

С идването на социалистическата власт след преврата на 9 септември 1944 г. настъпват значителни промени в развитието на Самоков. Дотогавашното градче с няколко работещи фабрики се превръща в промишлен център, като основно място заема традиционната текстилна промишленост, следвана от машиностроителната, електротехническата, хранително-вкусовата, дървообработващата и др. Самоков става център на Аграрно-промишлен комплекс (АПК) - „Софийска комуна“ с развито растениевъдство (картофи, лен, хмел) и животновъдство (овцевъдство, кравеферма с млечно направление и ферми за угояване на телета, пастървово стопанство).
През този период Самоков се превръща в един от центровете на ски спорта в България, за което главна роля играе утвърждаването на Боровец като зимен курорт.
Правят се и значителни стъпки в благоустрояването на селището. През 1978 г. е одобрен нов градоустройствен план, съобразен с възрожденските архитектурни традиции на града и с развитието му като туристически център.
Развитие претърпява и социалният и културен живот. По това време в града функционират: 4 средни училища, 5 основни, 1 начално, 7 детски градини, детски ясли; устроен е историческият музей; изграден е културен дом.
Така представената картина намира потвърждение от данните от преброяването на населението, което през социалистическия период нараства повече от два пъти: 1946 г. - 13 218 ж.; 1965 г. - 21 611 ж.; 1985 г. - 27 678 ж. Забележително е, че това ниво се запазва и в последвалия т.нар. „демократичен период“ (след 1989 г.): 1993 г. - 28 702 ж.; 2001 г. - 27 546 ж.; 2011 г. - 26 589 ж. Причини за поддържането на едно сравнително постоянно жизнено равнище в Самоков, за разлика от други градове в провинцията, могат да се търсят в умелото преобразуване на местната икономика, близостта на световноизвестния курорт Боровец и столицата София, където, пътувайки ежедневно, работят много самоковци.

Съхраняващ спомена за славното минало, днес Самоков представлява един приветлив и добре устроен град, устремен към бъдещето с оптимизъм. Изхождайки от стратегическото местоположение, уникалните природни дадености и богатото културно-историческо наследство, перспективи за развитието на района се разкриват в утвърждаване и усъвършенстване на традиционните стопански отрасли и особено в разширяване на палитрата от туристически услуги.





Източници:
1. Семерджиев, Христо. Самоков и околността му. София, 1913 г.
2. Ярловски, Христо. Самоковски истории (I, II и III част), Самоков, 2012, 2013, 2013 г.
3. Хаджиангелов, Веселин Археологически проучвания на късноантично укрепено селище – обект Шишманово кале при гр. Самоков. – В: АОР през 2005, 2006, 2007, 2008, 2009 г., София.
4. Хаджиангелов, В. Археологическите проучвания на крепостта в м. „Св. Спас“ при с. Белчин - резултати и интерпретация. - В: електронно списание „Онгъл“, год. V, 2013, бр. 5.
5. Енциклопедия на България, т. VI.
6. Официален сайт на Исторически музей – Самоков: http://museumsamokov.blogspot.bg/
7. Официален сайт на община Самоков: http://samokov.bg/
8. Официален сайт на историческия обект „Цари мали град“: http://www.carimaligrad.com/
9. Сайт на Национален статистически институт: www.nsi.bg