Правец е град в Западна България,намира в Софийска област и е административен център на Община Правец.Градчето е отдалечено на 68 км североизточно от София,на 11 км от Ботевград и на 13 км от Етрополе.
Град Правец се намира в малката едноименна котловина, през която преминава условната граница, отделяща физикогеографската подобласт на Стара планина от тази на Предбалкана. На север котловината е ограничена от Лакавишкия рид ("Бърдо") и Остромския рид от Предбалкана, а от юг я ограждат живописните гористи склонове на рида Било планина (в. Маняков камик, 1439 м.) – издънка на Централната старопланинска верига.
Селищното наименование Правец произхожда от старобългарската дума „правьць” (същ. име от м.р.), означаваща „прав път”.
Съвременният град Правец е наследник на стари поселения в едноименната Правешка котловина – за това свидетелстват десетината надгробни могили в землището на селището, крепостните руини с древнотракийски произход в местността "Градище" (на възвишението Камичето в Било планина), на връх Боровeц (в Лакавишкия рид) и на връх Острома (от едноименния Остромски рид), както и римските пътища и мостове в околностите му.
Най-вероятно първите материални следи от цивилизация са оставени от тракийското племе трибали.
Културните наслоявания и редица артефакти показват демографска, битова и стопанска приемственост в овладяването и усвояването на котловината от човека и през Късната античност и Средновековието, когато крепостните съоръжения на Градище, Боровeц и Острома са изпълнявали важни охранителни и комуникационни функции в старопланинската укрепителна система.
Историята и името на Правец са тясно свързани с околните планински проходи и двата важни пътя, които пресичат землището му – единият е водил от Видин през София към Македония, а другият – от София за стратегически важния през късното средновековие и първите векове на османското владичество Никопол.
Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на селище в землището на Правец, са от втората половина на XV в. – османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището е съществувало и през 1431 г., когато също бил извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището – Бравидж (Bravic – ойконима „Правец”, приспособен към особеностите на османотурския език), наричано още Осиковиджа (Osikovica – Осиковица, съседно на Правец село).
Регистрите информират, че селото е дервентджийско, проходно, и че жителите му са разположени да пазят прохода на две групи – на входа (Правец) и на изхода на планинската клисура (Осиковица).
Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на дервентджийското село Правец, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятствали неговото разрастване и замогване – според свидетелства селото било наричано от турците „алтън Бравча” (Правча) – златен Правец.
Свидетелство за Правец и за наличието на християнски храм в селището има в приписка към четвероевангелие от 1573 г., писано в село Горна Митрополия. Преписката е датирана в 1669 г. и съобщава, че баба Деа от село Правец купува въпросното евангелие за местната съборна черква „Вси Светии”.
Вазна роля за духовността и просветата за жителите в околността на Правец е играел Правешкия манастир "Св. Теодор Тирон".Счита се ,че е основан по време на Втората българска държава на мястото на езическо светилище.Почти през цялото си съществуване манастира остава в сянката на Етрополския манастир-един най-значимите книжовени и просветени центрове в българските земи през XVI и XVII в.
Поредица от политически и социални сътресения и природни катаклизми през XVI и XVII в., като опита за насилствена ислямизация и опожаряването на селища и манастири в Жлебa (Ботевградската котловина) през 1636 г., репресиите на османската власт след Второто Търновско въстание през 1686 г., влошените климатични условия през XVII в., разрушителното земетресение от средата на XVIII в., чумните епидемии през 1749 и 1771 г., кърджалийските разорения през 1792, 1794 г. и по-късно, както и изчерпването на достъпните рудни залежи в Етрополския балкан, довели до икономическото и културното западане на Правец.
Въпреки всичко това Правец успява бързо да се съвземе.Правчани противодействали на анархията, разразила се вследствие упадака на Османска империя.Известна е доброволческа чета – „хайта” с предводител Витко Лалов, която пресрещала кърджалиите в планинските теснини и ги обръщала в бягство. След Кримската война (1856 г.) правчани, подучени от първенците Илчо Благов и Стамен Вълков, се опълчват срещу ангарията. Те категорично отказали да работят даром в чифлиците на златишките бейове. Въпреки съпротивата на бейовете и репресиите, ангарията била окончателно премахната.
В настъпващата епоха на Българското Възраждане правчани проявяват живото си национално чувство, нестихващия си порив за свобода и жажда за учение и просвета. Първото килийно училище в Правец е отворено през 1820 г. в дома на поп Тодор и е едно от най-старите в този край. Правчани издигат нова черква върху развалините на разрушения при кърджалийските набези храм, и възстановяват в 1866 г. манастира „Св. Тодор Тирон” в покрайнините на селището.
Църква “Св. Атанасий Велики” е строена в периода 1851-1853 г. върху по-стара средновековна черква,през 1895-96 г. е преустроена в по-масивна сграда, като се запазва южната врата на притвора.Тя е трикорабна,едноапсидна с ценни икони на иконостаса,дело на възрожденски зографи.Храмът притежаващ статут на художествен паметник на културата с местно значение .
След изоставянето на Етрополския проход като главна транспортна връзка между северна и югозападна България и прокарването през 1866 г. на т. нар. Мидхадов път (София – Русе) през Арабаконашкия проход и през Лакавишката клисура,Правец се замогва икономически.За няколко десетилетия ханджийството се превръща в основен поминък на известен брой правчански семейства.
Голям е приносът на жителите на селото в освободителните борби на българския народ.През 1870 г. В. Левски основава в селото, в дома на поп Марко Тодоров, Частен български революционен комитет с псевдоним „Рушид Ходжоолу” – един от най-дейните в редиците на Вътрешната революционна организация.В Правец е уточнен планът за обира на турската хазна в Арабаконак през есента на 1872 г., а ханът на Цветко Вълков служи за база на четата, извършила обира.
Свободолюбивите правчани участват и в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа,на Христо Ботев,десетима са в редовете на Българското опълчение през Освободителната война 1877 – 1878 г.
На 10 и 11 ноември 1877 г. планинската позиция край Правец се превръща в театър на ожесточени бойни действия между настъпващия отряд на генерал Гурко и укрепилите се войски на Мехмед Али паша. Изтласкването на турците от тази стратегически важна позиция довежда до отварянето на пътя към София.
Освобождението заварва Правец като най-голямо село в Орханийска (Ботевградска) околия, равняващо се по население (2 273 д. през 1881 г.) на околийския център Орхание.
След Освобождението населението на Правец се препитава главно със земеделие(овощарство) и търговия.Била е прочута правешката сливова ракия. Селото се е славило и с производството на хубавата правчанска каймак боза, а мнозина от жителите му упражняват бозаджийския занаят из градовете и селата на Дунавската равнина.
Постепенно обаче селото запада и дава много изселници в гр. Орхание (Ботевград), из градовете на Дунавската равнина и в София. Известен брой семейства се изселват в Добруджа (Исперих, Дулово). През 1956 г. населението на Правец брои едва 941 души.
След 9 септември 1944 г. селото бързо променя облика си – благоустроява се, изграждат се много обществени сгради. В Правец е изграден и Комбинатът по микропроцесорна техника.Всичко това,почти изцяло,се дължи на факта,че Правец е родното място на бившия държавен глава-Тодор Живков.
Правец е признат за град по случай 1300-годишнината на Българската държава с указ на Държавния съвет на НРБ от 16 октомври 1981 г.
Източници:
1.Използвани са материали от сайта на Исторически музей - гр. Правец: www.museum-pravets.com