Местоположение и географска характеристика:
Манастирище е село в Западна България и е едно от двете села в страната, носещи това име (другото се намира в Северозападна България, област Враца). Тукашното Манастирище е съставно селище на община Своге, Софийска област. Отстои на 43 км северозападно от столицата София и на 24 км западно от град Своге. Селото е разположено в близост (източно) до главния път за Северозападна България, минаващ през прохода Петрохан. Манастирище граничи със землищата на селата: Гинци и Бракьовци (на север), Брезе (на изток), Завидовци и Бучин проход (на юг) и Шума (на запад). До селото няма асфалтов път и до него се стига по множество черни пътища, тръгващи от съседните села Брезе и Завидовци, както и от главния път за прохода Петрохан.
Село Манастирище е разположено по южните склонове на планината Мали Понор или Манастирище (дял от Стара планина) на 900 – 1000 м надм. вис. То е от пръснатия тип селища - състои се от три основни махали: Брегалница (западната), Раецка (заема централно място) и Войнишка (източната), всяка от които има отделени махалички (подмахали). Махалите лежат върху няколко съседни рида с ориентация север-юг и са ограничени от дълбоки долове, в чиито дъна текат малки потоци, вливащи се в река Козле или Реката, както е известна в горното течение (приток на р. Искрец, която от своя страна е ляв приток на р. Искър).
На север от селото се извисява плешивото било на Мали Понор със заемащия централно място връх Белио камик (1330 м) и връх Попова могила (1305 м) на запад. Зад това било се простира обширно плато с един огромен понор (дълъг около 5 км) и множество по-малки понори (карстови образувания, представляващи шахти, които обикновено поглъщат надземните води и водят към подземни реки). Хълмовете сред които е разположено Манастирище са обрасли с широколистни и иглолистни гори (предимно от дъб и бор) и храстовидна растителност, които все повече заемат мястото на просторни пасища и обработвани в миналото земи. Из тези хълмове се срещат скали с причудливи форми, някои от които вероятно използвани в далечното минало за светилища.
Климатът е умереноконтинентален със силно изразено планинско влияние. Характерни са продължителните и сурови зими и прохладни лета.
Местните природни условия са изключително подходящи за развитието на пасищно животновъдство, което всъщност е било основен поминък на тукашните хора от незапомнени времена.
Манастирище е най-малкото по брой жители село в община Своге. Населението му към 2016 г. наброява едва 4 души, всичките обитаващи махалата Брегалница. Останалите две махали са напълно обезлюдени, с изключение на няколко виладжии, които навестяват имотите си все по-рядко.
За името на селото:
Името на селото, а и на планината, в която се намира, произхожда от съществувал през средновековието по тези места голям манастир или манастирски комплекс от по-малко манастири (скитове). Освен името, за наличие на значителна християнска обител напомнят множество останки от каменни зидове, камъните от които са преизползвани впоследствие за други нужди. Тукашното население е запазило спомена за манастирите като е превърнало местата им в оброчища с поставяне на каменни оброчни кръстове, каквито в планината Манастирище има много.
История:
Районът на село Манастирище има богата многовековна история. Досега не са правени почти никакви проучвания, но наличните данни са достатъчни за да се разбере, че тези места са приютявали обитатели през различни исторически периоди. Минаващите в близост древни пътища, наличието на старо селище в лицето на Искрец с рудни находища около него и множество културни останки са все податки, които дават основание да се предположи за съществуването на отколешни поселища, възникнали далеч назад във времето.
Като най-старо свидетелство за културен живот би могло да се разпознае в група от няколко скали на север от Раецка махала, които вероятно са били използвани от траките за култови нужди - като светилища. Друг старинен паметник намираме на височината Градището на север от Войнишка махала, където се личат основите на крепостна стена с правоъгълна форма и размери 30 х 15 м. Възможно е това да са останките от късноантично укрепление, свързано с охраната на минаващия в близост стар път или с местния рудодобив. Преди години на мястото е имало оброчен кръст, което навява на мисълта на по-късен етап (вероятно през средновековието) укреплението да е било преустроено в манастир, за да може след още няколко века сред руините му да се обособи оброчище, което да напомня за някогашната обител. Подобни оброчища възникват и на други места из Манастирище, където според преданията имало манастири, които след османското нашествие в края на XIV в. били унищожени от турците. Съществено доказателство за съществувалото по тези места духовно средище е и запазеното и до днес селищно име Манастирище.
Почти няма сведения за ранната история на селото и времето на неговото възникване. Не се изключва възможността то да е съществувало още в предосманския период, когато тукашните обители са били все още действащи, а местното население е било обвързано с обработването на манастирските земи и гледане на добитъка. Вероятно първоначално селището се е намирало край извора „Старо село“ на около 1 км северно от Войнишка махала, където и днес продължава да блика бистра студена вода. Според местни предания някакво селище е имало в м. „Клисура“ при някогашните манастиришки кошари, северозападно от селото в западния край на м. „Равнището“.
Старинният произход на селото се потвърждава и от множество имена на местности със средновековни (български) езикови форми (Гламен, Груйно бранище, Змиянец, Плачковица, Клюнча и др.). Топонимът „Ульов дол“ (източно под училището на Войнишка махала), който също е със старинен произход, вероятно произхожда от „Угльов“, чието значение се свързва с добива на дървени въглища (подобен пример е с. Углярци, Радомирско).
Първите писмени сведения за селото намираме в османски данъчен регистър за тимари (ленни владения) в Софийско от средата на XVI в., в който е записано към нахия Кючук планина (Мала планина) на две места под същото име - в тимара на Окчи Хъзър, сераскер на спахии и войнуци: „село Манастирище: домакинства – 5, вдовици - 1, приход – 350 акчета.“ и към тимара на спахия от Планина-и кючук: „село Манастирище: домакинства – 6, вдовици - 2, приход – 602.“. По-късно селото се среща в регистър за бащинѝ (освободени от данъци поземлени имоти) за Софийска каза от 1606 г., в който отново е записано под същото име. В този документ се споменава за 3 бащинѝ към Манастирище, като собствениците им плащат по 825 акчета „под формата на макту“ (данъчно задължение към централната власт): „Бащина на Стале Йонкин, под формата на макту - 825 акчета; бащина на Тото, син на Съйо, под формата на макту - 825 акчета; бащина на Стойне Йонкин, под формата на макту - 825 акчета, изпълнил службата си.“
Последното сведение разкрива важната подробност, че Манастирище е войнушко село, в което пребиват войнуци – българи, натоварени да служат в поддържащи части на османската войска. Поради тази причина селото се е ползвало с особен статут, като войнуците са облекчават от някои данъчни задължения. Най-вероятно войнуците дават името на Войнишка махала, а работещите в тимара на спахията (раята) на Раецка махала.
Османските документи разкриват, че през турското робство в село Манастирище живеят само българи - християни. Турци в него не се задържат. Причини за това могат да се търсят, както в отдалечеността и трудната достъпност на селището, така и в неговия привилегирования статут, което да голяма степен го съхранява от посегателствата на турците. Неминуемо тези обстоятелства се отразяват благоприятно за запазването на българския дух.
Поддържаната вяра и национална принадлежност през вековете на османско робство са засвидетелствани с множество оброци и оброчища с каменни кръстове, някои от които, според преданията, поставени сред руините на разрушени манастири. Не е известно дали през османското робство в Манастирище е имало действащ храм, но се знае, че местните селяни задоволявали своите духовни потребности на оброците, с изключение на редки случаи, при които ходели в недалечния Искрецки манастир. Оброците и оброчищата представлявали своебразни храмове на открито и именно при тях отрудените планинци се уповавали на бога. Всяка махала и род си имали свой оброк – оброчен кръст, който се посвещавал на определен светец или християнски празник и при него на патронния празник се събирала цялата фамилия, за да измоли здраве, спасение от природните стихии и берекет. В землището на село Манастирище са известни следните оброци:
- Оброк „Старио кръст“ - намира се във Войнишка махала, до сами западния ограден зид на училището;
- Оброк - във Войнишка махала, в ляво от пътя за шосето към Петроханския проход, на разклона за м. „Старо село“, докъдето пътя вече е заличен;
- Оброк – северно от Войнишка махала, в м. „Старо село“ над едноименния извор;
- Оброк – намирал се е северно от Войнишка махала на възвишението Градище (кръста липсва);
- Оброк – в центъра на Раецка махала, под училището (южно);
- Оброк – в Раецка махала, източно от училището;
- Оброк – северно от Раецка махала, до гробището.
След Освобождението (1878 г.) Манастирище е включено към обширната Искрецка околия с център съседното село Искрец. Според първото преброяване на населението в Княжество България през 1881 г. в него живеят 372 души. През 1900 г. Манастирище е причислено към селска община Бучино - дервент, като по това време има 404 жители, а в следващи години, както следва: 1910 г. - 484 ж; 1920 г. - 491 ж., 1934 г. - 638 ж. Статистиката разкрива застой на естествения прираст в периода 1910 – 1920 г., което се дължи на големия брой загинали юнаци от селото по време на войните за национално обединение (Първата световна и Балканските войни). Дори съществува версия, че Войнишка махала носи името си от многото загинали войници, нейни жители.
През следосвобожденския период местното население продължава да се препитава с традиционното скотовъдство (предимно овцевъдство и козарство). Обширните тучни пасища в района на Манастирище, изобилстващи с билки, дават богата паша, а от там и висококачествени млечни продукти, високо ценени на тогавашния пазар.
Селището не остава назад и в културно отношение. Тогавашните две махали на селото (Раецка и Войнишка) имат отделни училища, в които се обучават стотици деца.
След преврата на 9.09.1944 г. и идването на социалистическата власт село Манастирище претърпява коренен поврат в развитието си. При образуването на ТКЗС (50-те години) по насилствен път на стопаните е отнета живата стока, при което местните селяни – скотовъди на практика остават без препитание. Лишени са от най-съкровеното, от това което са правили в продължение на векове и дори османската власт не си позволява да стори. При това положение манастирци са принудени да напуснат родните си къщи и да търсят прехрана в близките градове. Така селото започва да обезлюдява с драстично бързи темпове – от 667 жители през 1946 г., когато достига своя максимум по населеност, до 101 ж. през 1965 г. (за по-малко от 20 години населението му се стопява с 566 жители, остават едва 15 %). Както показва статистиката, тази тенденция продължава и през следващите години: 1975 г. - 55 ж., 1985 г. - 25 ж., 1992 г. - 13 ж., 2001 г. – 10 ж., 2011 г. - 7 ж.
Днес Манастирище е село на призраците. Двете му основни махали - Раецка и Войнишка са напълно обезлюдени, като няколкото жители на селото обитават по-късно образувалата се махала Брегалница. Напуснатите и рушещи се къщи на някогашното процъфтяващо селище представляват покъртителна гледка, а природата е все така красива и дивна, но и взимаща своето. Отвоюваното в продължение на векове и с много усилия от трудолюбивите планинци сега се превзема от пустошта.
Източници:
1. Турски извори за българската история. Том V, София, 1974 г., стр.140, 141, 227;
2. Прекрутов, Людмил. Топоними, диалектни думи и родови имена oт поречието на река Искрец и Годечко, Второ преработено и допълнено издание, София, 2009 г.
3. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
4. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
5. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1910 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1912 г.
6. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
7. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
8. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
9. Сайт на Национален статистически институт – регистър на населените места: www.nsi.bg
10. Използвани са снимки от личния архив на Димитър Тонин и от блога „Планините на България“