Местоположение и географска характеристика:
Га̀бер е село в Западна България. Намира се в Община Драгоман, Софийска област. Отстои на 50 км северозападно от столицата София и на 7 км югозападно от общинския център град Драгоман, през който минава главен път Е80, свързващ Близкия Изток и България със Западна Европа. Селото е отдалечено на около 10 км по права линия от държавната граница със Сърбия (ГКПП Калотина се намира на 20 км в северозападна посока). Габер граничи със селата: Чорул (на север); Камбелевци (на изток); Цацаровци, Яблотина и Начево (на юг – югозапад); Неделище (на запад) и Владиславци (на северозапад).

Село Габер принадлежи към историко-географската област Бурел. Разположено е в източния край на Бурелската (Габерската) котловина на 550 м надм. вис. През селото тече поток, идващ от с. Чорул, който в южния край на селището, заедно с малката рекичка Камбелевска, се влива в Габерска река (водосборна река на покрайнината и ляв приток на р. Нишава). По-голямата част (западната) от Габер е застроена на десния равнинен бряг на потока, а източната и по-стара част е разположена по стръмния склон на хълма Папуша. В долния си, югоизточен, край селото завива към изхода на долината на р. Камбелевска (Табанска), сгушена между Папуша и рида Габерски камик, който се явява най-личното възвишени в близката околност, със своите 835 м. Къщите в тази част лежат както по южния склон на Папуша, така и отсреща под Габерски камик.
Околните хълмове са изградени от юрски варовици, горнокредни андезити, пясъчници и туфити, а долинните дъна са заети от езерни утайки с находища на лигнитни въглища. В близост до село Габер (южно) се намира мина „Бели брег“, пусната в експлоатация в началото на XX век, а към средата на същия век (тогава под името „Болшевик“) се превръща в един от най-големите рудници в България за добив на въглища. До него е прокарана жп линия от Сливница. Недалеч в западна посока е разположена мина „Неделище“. За жалост тукашният добив се провежда по открития способ (за първи път в страната), което променя до неузнаваемост естествения ландшафт и превръща долината на Бурелска река (в тази ѝ част) в лунен пейзаж. Вследствие на въгледобива е заличено най-голямото някога и средищно селище на Бурел – Неделище (днес от селото е останала една махала – Класина, вече обезлюдена).
Поради карстовия си характер околните хълмове Папуша и Габерски камик са оголени в по-голямата си част и покрити с тревна растителност, което предразполага развитието на пасищно животновъдство. В тревната покривка има голямо разнообразие от цветя и билки, сред които се срещат и някои по-редки видове, включени в “Червената книга” на България. Северният склон на Габерски камик е обрасъл със смесена гора (габер, дрян, глог). Тук-там има и изкуствено засадени борови гори.
Климатът е с ясно изразен континентален характер - студена зима и сравнително топло лято. Почвите са кафяви горски и чернозем-смолници. В котловината има благоприятни условия за земеделие (предимно студоустойчиви култури).
Освен с традиционното селско стопанство и въгледобива, местната икономика е представена и от фабрика за преработка на стари автомобилни гуми - „Гуми еко“.
Населението на село Габер към 2017 г. наброява около 400 жители (по настоящ и постоянен адрес). По този показател се нарежда на второ място сред селищата в община Драгоман, след общинския център.

За името на селото:
Най-вероятно името на селото произхожда от дървесния вид габър (Carpinus betulus), който в миналото е бил широко разпространен в района и днес все още расте на хълма Габерски камик.

История:
Наличните данни от района село Габер свидетелстват за отколешен поселищен живот, водещ началото си далеч назад във времето. През римската епоха в близост е минавал един от главните военни пътища на империята – Диагоналният път (Via Diagonalis), което допуска съществуването и възникването на селища край него. Множеството старини, намирани през годините из геберското землище, дават основание едно от тези селища да бъде локализирано в границите на днешното село. В горния (северен) край на селото са разкривани дебели стари зидове от постройки, от които местното население вадело добре изпечени тухли, слепени с хоросан. Такива зидове са намирани и на други места из селото, както и една зидана гробница. На 500 м южно от Габер има  “Градище" -  останки от крепост. Фортификационното съоръжението е разположено върху терасовидна издатка от Габерски камик, завършваща със стръмни скали при ждрелото на Бурелска река. Горната част на тази тераса е била осеяна с останки от зидове, тухли и фрагмента от глинени съдове. В скалите под градището има пещера, която е имала тунел (отдавна затрупан), водещ до към средата на височината, така че е изпълнявал функцията на скрит изход на крепостта към реката. Най-вероятно укреплението е било свързано охраната на един от многото второстепенни пътища, отбиващи се от главния Диагонален път (в случая към Завалска планина и Трънско, където през античността и средновековието има развит рудодобив).
От района на днешното село произхождат и множество движими културни ценности, сред които жертвеник с надпис на гръцки език, съхраняван в Националния археологическия музей в София, бронзова статуйка на жена, монети и др. Всички тези податки свидетелстват, че на това място е имало голямо старо селище, вероятно съществувало още в предримско, тракийско време.
Не е ясно дали тукашното антично (или късноантично) селище има свой пряк приемник – средновековно селище, което да е просъществувало на мястото на по-ранното, но несъмнено такова е имало, макар и да не се знае точното му местоположение. Тази хипотеза се подкрепя от наличието на църквище (останки от стара църква) със стари гробища в южния край на хълма Папуша, които местното население наричало „латински“ (т.е. доста стари, от времето преди османското завоевание).

Първото писмено сведение за село Габер е в турски документ от средата на XVI в., където под наименованието Габере селището се споменава като войнушко (населено е с християни, служещи в поддържащи части на османската войска, в замяна на което ползват определени привилегии). Наличието на тази привилегирована прослойка играе значителна роля в запазването на българския характер на селището през османското робство. Отколешната етническа и верска принадлежност на тукашните хора е засвидетелствана и с големия брой християнски култови паметници (оброчища), някога опасвали селото от всички страни, така че да защитават сакралното му пространство. Днес по-голяма част от оброчните кръстове (общо 13 на брой) се намират в двора на селската черква „Св. Троица“ (издигната през ХХ в. на мястото на старо оброчище), където са събрани след образуването ТКЗС. Това донякъде ги спасява от поругаване и унищожение, както се случва с тези паметници на други места.
Почти през целия период на османското робство, както в повечето бурелски села, така и в Габер, не се заселват турци. Изключение правят няколко турци – чифликчии, които след разпадане на спахийската ленна система (края на  XVIII – началото на ХIХ в.) създават свои стопанства в покрайнината. В османски данъчен регистър от XVII в. село Габер е посочено с три незаети бащини (наследствена земя на войнуци), което ще рече, че по това време селището е било обезлюдено, вероятно след някакъв катаклизъм (чумна епидемия или др.) или размирици. По всяка вероятност по-късно на негово място е възникнал турски чифлик, край който постепенно започнали да се заселват българи от различни краища на Западните български земи (Граово, Трънско, Моравско и др.). Според преданията най-стари местни родове (мещане) са Гьоргови, Митини и Тавралиини. Първоначално селото лежало на излаза на река Табанска, поради което в тази си част носи името Селска. Впоследствие започнало да се разраства на север, като първо заело левия бряг на Чорулския поток, а от средата на ХIХ в. и неговия десен бряг.
Духовния живот на  село Габер, както и на цялата покрайнина през османското робство гравитира около Неделишкия манастир „Св. Атанасий Александрийски“. В последния е изградена първата възрожденска черква и първото и единствено килийно училище в Бурел. Габер има съществен принос във възраждането на манастира, най-вече в лицето на неговия виден селянин Кала чорбаджия, който е основен дарител за изграждането на манастирския храм в 1846 г.
Поради липсва на свой храм (селската черква „Св. Троица“ е построена едва през 30-те години на ХХ в.) в продължение на векове габерци задоволяват религиозните си нужни на оброчищата. Изключение са редките случаи (обикновено на големите християнски празници), когато ходят да се черкуват в недалечния Неделишки манастир. Оброчищата представляват своебразни черкви на открито, при които отрудените селяни се уповават на Бога. Всяка фамилия си има свой светия - закрилник, на който е  наречен съответен оброчен кръст. При него на определен ден от годината или на големите християнски празници се събира цялата фамилия и се прави курбан и принасят дарове (обредни питки, жито и др.), като от светеца – покровител се измолва здраве и берекет.

След Освобождението (1878 г.) Габер става център на селска община като запазва административната си принадлежност към Брезнишка околия (през турско време Брезнишка каза), Трънски окръг, а през 1886 г. е причислено към Царибродска околия, същия окръг. Селото остава в тази административна зависимост и след 1919 г., когато несправедливият Ньойски договор отнема на България (в полза на Сърбия) Западните покрайнини, при което нейния център – с. Цариброд остава зад граница. Така, селото бива откъснато от естествения център, както преди това, с Берлинския договор (1878 г.) и прокараната съгласно неговите клаузи граница, е било откъснато от стопанския център Пирот, служещ векове наред за основен пазар на селскостопанската продукция от Бурел. Прекъсването на органичните връзки със селищата от Царибродско и Пиротско нарушават стопанското равновесие на цялата покрайнина. След прокарването на жп линията София – Ниш – Белград (1888 г.), нововъзникналото селище Гара Драгоман постепенно се утвърждава като новия стопански, а по-късно и административен център на Бурел. След първата световна война Габер е причислено към община Драгоман, Царибродска околия, Софийски окръг.
Първият кмет на Габерска община след Освобождението е Сокол Матеев, сочен за най-богатият човек в Бурела. Той подарява парцел за построяване на училището. След години кметското място е заето неговият син - Петър Соколов Матеев /1881-1965 г./, избран за кмет на Габер през 1919 г. По-късно синът на Петър Матеев и внук на Сокол Матеев – Евтим Петров Соколов /1914-1997 г./ също става кмет на община Габер.
По време на сръбско-българската война през 1885 г. щабът на сръбската армия и предводителят ѝ крал Милан се настаняват в Габер, в единствения двуетажен дом по онова време в Бурел, който е бил собстеност на Магдалена Соколова, по прякор Мака, вдовица на Матей Соколов. Според преданията пред нея крал Милан, изрекъл прословутата си фраза: „Хайде, Магдалена, сега на черно кафе, а утре в София ще пием бяло кафе“.
През следосвобожденския период основният поминък на местното население продължава да бъде свързан със земеделието и скотовъдството. Според статистика от 1908 г. основни земеделски култури, при обработваема площ от 3797 дка в Габер, са зърнените: пшеница, овес, царевица, ечемик, лимец (общо 2891 дка) и фуражните (804 дка). Овощарството и зеленчукопроизводството са много слабо застъпени. Животновъдството е представено предимно с отглеждане на овце, говеда и свине. Статистика от 1910 г. показва следната картина на местното скотовъдство: овце – 1414 глави ; говеда – 156; свине – 180; коне – 58; кокошки – 968; кошери с пчели - 66 и т.нат.
След започване на експлоатацията на открития рудник на близката мина „Бели брег“ през 1919 г., не малко мъже от селото зарязват недоходната селскостопанска работа и изкарват прехрана си като миньори.
От Освобождението до средата на ХХ в. населението на Габер нараства тенденциозно, първоначално относително с бързи темпове: 1880 г. - 318 ж; 1893 г. - 411 ж; 1900 г. - 444 ж; 1910 г. - 503 ж; а в периода между двете световни войни, умерено: 1920 г. - 547 ж; 1926 г. - 578 ж.; 1934 г. - 654 ж.; 1946 г. - 695 ж. Първоначалното бързо нарастване на населението се дължи както на естествения, така и на механичния прираст, идващ от заселването на пришълци, чиито родни места са били откъснати от България. За разлика от някои бурелски села, разположени в по-високите части на покрайнината, в Габер не се наблюдава голям отлив на жители, което донякъде се дължи на нарастващата нужда от работна ръка с разработването на мина „Бели брег“.

Икономическото замогване на селото неминуемо довежда до развитие на културния живот. Първото училище в Габер е открито скоро след Освобождението – през 1879 г., а местното читалище „Христо Ботев“ през 1926 г. Селото се сдобива със собствен храм през 1932 г. Черквата „Св. Троица“ е изградена на мястото на старо оброчище, изцяло с даренията и пожертвуванията на габерци.

След преврата от 9 септември 1944 г. и идването на социалистическата власт село Габер навлиза в нов период на развитие. Частната собственост на селските стопани е иззета и включена в ТКЗС (в повечето случаи по насилствен път), при което една част от тях започват работа в кооператива срещу нищожно заплащане, а друга, много по-голяма, търси препитание в близките по-големи селища и София. Въпреки  задействаната миграционна вълна, Габер не последва съдбата на повечето бурелски села, при които протича постоянен процес на обезлюдяване, а тъкмо обратното – през първите две десетилетия от периода населението му нараства с драстично бързи темпове: 1946 г. - 695 ж; 1956 г. - 1012 ж; 1965 г. - 1121 ж (максимумът); 1975 г. - 954 ж; 1985 г. - 904 ж. Това до голяма степен се дължи на разширяването на мина „Бели брег“ след национализацията (вече „Болшевик“), когато се въвежда механизиран способ и добивите се увеличават многократно, вследствие на което се отварят много работни места. Тогава в Габер се заселват не само хора от околните села, но и от други места.
През социалистическия период се правят и редица стъпки за благоустрояването на селището. Изграждат се нови обществени сгради, селото е електрифицирано и водоснабдено, главните улици са асфалтирани, обновен е жилищният фонд и т.нат. От 1949 г. до 1983 г. Габер е отново център на община, след което е включено в община Драгоман.

След настъпването на т,нар. демократични промени (1989 г.) селото не прави изключение от общата картина за страната. С приватизацията на мината много работни места са съкратени и така започналият преди това миграционен процес се засилва още повече. Показателни са данните от преброяването на населението през годините: 1992 г. - 756 ж; 2001 г. - 641 ж; 2011 г. - 541 ж.
В настоящето статукво, въпреки че е най-голямото село в община Драгоман, Габер е обречено на бавно и тенденциозно обезлюдяване. Перспективи за развитието му се разкриват в усъвършенстване на традиционното селско стопанство и разработването на разнороден туризъм.



Източници:
1. Дрончилов, Крум. Бурел, антропогеографски изучавания., ГСУ-ИФФ, т. XIX, кн. 2, София, 1923 г.
2. Милчич, Светолик. – Храмове и Манастири в Сливнишко - пътеводител, изд. „Албатрос”, София, 2004 г.
3. Петрунова, Б; Григоров, В; Манолова-Николова, Н. Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско, МЦПМКВ, София, 2001 г.
4. Аначков, Ас.; Василев, В.; Желев, К. Характерни моменти от историята на открития рудник „Бели брег“, В: Годишник на МГУ, т. 46, II, София, 2003, стр.51-58.
5. Интернет страница за с. Габер в Уикипедия