Село Попово се намира в Западна България,област Перник.Селото отстои на 4 километра югоизточно от село Студена и на 17 км. в същата посока от Перник.
Селото не фигурира в списъците за населените места от 1953 г.,когато жителите му били изселени,а земите и част от къщите му заляти от водите на язовир Студена.Същата съдба сполетява и близкото до Попово село - Крапец.
Напуснали принудително бащините си огнища, хората от Попово и Крапец са заселени в гр. Перник в непосредствена близост до новопостроения металургичен завод “В. И. Ленин” (днес “Стомана”- Перник),това планинско селско население е превърнато в индустриални работници в металургията и в каменовъглените мини на град Перник.
Макар и останали на брега на язовира, къщите на жителите на Попово са разрушени след изселването им през 1953 г., а селското гробище – заличено.
Село Попово е раположено по югозападните склонове  на Витоша,надморската му височина е от 820 метра за най-западните му части и до 900 метра за най-източните.Замлището на селото обхваща обширни гори,обитавани от разнообразна фауна,поточетата с бистра вода са в изобилие,природата е чудна.Не случайно, тук,след разрушаването на селото,е създадено Горско стопанство под управлението на УБО, организация, грижеща се за безопасността на бившия елит.Трогателно е ,че тогава на жителите е бил забранен всякакъв достъп до наследствените земи и родните им къщи, под страх от солидни глоби и репресии.
Старото име на Попово е Сръбски Самоков. От 1885 год. то добива днешното си име,а през 1953 г. е преименувано на Витошко-тогавашното комунистическото управление решава, че името Попово е прекалено "попско".
Името Попово идва от един поп,който обслужвал селата в този район,а седалището му било Сръбски Сръбски.Същият свещеник бил и голям родолюбец,и както цялото население в селото не обичал името "Сръбски",благодарение на неговото настояване в София,старото име било изместено с указ №44 от 11.11.1887 г.Първоначално селото започнало да се нарича с неговото име Попмарковото село,но след време попът умрял,и след поколение започнали да изпускат името му и да наричат селото само Попово.
Кога е основано Попово,не може да се каже с точност,има различни предположения за възникването му:Иречек предполага, че селото е много старо и е заселено още по времето на византийското робство, когато император Мануил Комнин заселил тук сръбски пленници,а П. Делирадев  мисли, че Попово е заселено много по-късно, през епохата на турското господство и то във връзка с подобрението на железната индустрия.
Имайки предвид важните пътища, които минават през Попово, исторически останки от Голямо и Мало Градище - някогашни крепости,които са датирани от късната античност и просъществували до ранното средновековие,началото на това селище може да се търси много по-отдавна.
Не трябва да се пренебрегва и родовата анкета на населението, че селото е основано преди идването на турците.Масовото прииждане на нови хора(местното население ги наричало сърби) е станало причина да се преименува до тогава съществуващото село в Сръбски Самоков, още повече, че тогава започва и развитието на рударството в този край.
 Един от малкото средновековни паметници останали,макар и в развалини,е малката църква в местността "Патарец".
В землището на селото има основи на друга средновековна ,еднокорабна и едноапсидна църква "Св. Георги".Кога е строена тази църква и кога е била разрушена ,не се знае,но въз основа на строителната техника и планово решение,може да се отнесе към късното средновековие.Тя принадлежи към редко срещаните в Горнострумските земи еднокорабни,едноапсидни църкви без певни.
Допреди изселването в Попово е имало една действаща черква - "Успение на Пресвета Богородица", която била разрушена, а по-късно взривена и затрупана със земя. До нея била построена една от резиденциите за управляващия елит на Българската комунистическа партия. Поради забраната да идват по родните си места, изселените жители от Попово и Крапец, в съседство на новите им домове,с тяхна финансова подкрепа през 1955 г. започва изграждането на нов православен храм, посветен на Успение на Св. Богородица, подобно на вече разрушената черква в селото.
Едва след промените,в началото на 90-те години на миналия век е съзададен Инциативен комитет (с Управителен съвет от 7 човека) за връщане на земятa на изселените жители на Попово и възстановяване на селото. По тяхна инциатива е откопана старата църква при брега на язовира и е направена организация за подновяването на традиционния селищен празник (събор) с курбан за Голема Богородица.
През 1993 г.,за пръв път от много години е чевстван празника Успение Богородично при старата черква. От тогава насам,старата традиция е подновена и през последните години празникът на селото (събор) се прави на площада пред сградата на някогашната кооперация на Попово (единствената запазена след 1953 г. масивна сграда в селото.
Похвален е фактът,за наскоро  състоялата се сватбата на дъщерята на човек от Управителния съвет, която довела бъдещия си съпруг от Италия, за да се венчае с него сред руините на разрушената стара черква в пустото село, родно място на баща й.
 Днес при темелите на старите домове сега всеки си е поставил авто-фургон, но никой не може да живее постоянно в селото,някои го наричат “селото на фургоните”.Разпилените му жители се събират при бащините си огнища само за празника (събора) и общия курбан на Голема Богородица; през останалото време Попово остава пусто.
В последно време всяка събота и неделя частен автобус събира някогашните жители на селцето от пернишкия квартал "Изток" и ги връща по родните им места. Освен младите хора, които идват само през уикенда, има неколцина старци, които живеят във Попово постоянно. Най-старият от тях е 80-годишният дядо Велин.
Ето и драмата на този човек:
"...Какво да разкажа, изселиха ни оттука и ни направиха апартаменти в Перник, до завода.
Набутаха ни по 5-6 семейства в две стаи
Той вече е забравил през коя година точно е станало това. Спомня си само, че преди 6 г. завинаги е напуснал панелния затвор в пернишкия квартал "Изток" и се е върнал да умре в родното Витошко. Нищо, че в къщата му няма ток. Дори и тогава дошли някакви момчета да го гонят. Аз обаче не им се дадох, хвали се старецът.
Когато става дума за правителствената резиденция, той вади снимка на една сърничка. Преди няколко години я намерил и опитомил, но хора от резиденцията я откраднали. За да я изядат, я откраднаха, как им даде сърце, толкова красиво беше животното, разплаква се дядо Велин. После прибра снимката и започна да вика по име любимите си животни. От всички страни заприиждат кокошки, козички, котки. Само преди час се роди още едно яренце, вече успокоен се хвали старецът. Виждаш ли, животът продължава. То селото не е умряло, философски заключава дядото и се заканва, че някога Витошко пак ще го има. Само, че той не знае дали ще доживее дотогава."

Интересен е фактът, че Попово е послужило за сюжет на българския игрален филм "Спомен за Близначката" (1976 г.), чийто сценарист е роденият в същото село голям български поет Константин Павлов (1933-2008 г.). Селото се споменава във филма с името Чекало, което е леко видоизменен вариант на действителното име на селището през турското робство - Джегал (от "джегал" - поп), от там то било променено на българското Попово. (повече виж тук)

Източници:
1.Василиев,Асен-Църкви и манастири от Западна България,Разкопки и проичвания,т.IV,1950 г.
2.Митова-Джонова,Димитрина.Археологически паметници на Пернишки окръг,София,1983 г.
3.Марияна Николова, Петър Георев.Попово, Завръщане в Бащините къщи, 2002 г.
4.Сайт на кв. "Църква" - www.tsarkva.com (виж тук)