ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
СЕЛО
Черничево
 

Местоположение и географска характеристика:
Общ изглед на ЧерничевоЧерничево е село в Южна България. Намира се в община Крумовград, Област Кърджали. Отстои на 315 км югоизточно от столицата София, на 73 км и 25 км в същата посока съответно от Кърджали и Крумовград и на 58 км югозападно от Ивайловград. Черничево е едно от най-южните селища в България –  отдалечено Изглед на с. Черничево, от юге само на 1,5 км северно по права линия от границата с Гърция. Обширното му землище, простиращо се на площ от 53,36 км², граничи с това на селата: Аврен (на запад); Благун, Синигер и Тинтява (на север); Горско (на северозапад) и Стражец (на изток). А южната му граница съвпада с границата на България с Гърция.

Изглед на рида Черна планина, от югозападСело Черничево е разположено сред възвишения от най-южните части на Източните Родопи, на 620 м надм. вис. То е от купния тип селища - състои се от две основни махали, събрани една до друга – Гинчова (южната) и Кирчова (северната). На юг, запад и север Поглед на югоизток към рида Мъгленик (ветрогенараторите са на самата граница)селото е оградено от хълмове на граничния източнородопски рид Мъгленик. Източно от него, с направление юг-север, се издига гърбицата на рида Черна планина (до 1942 г. Карадаг), който на юг се врязва в Мъгленик, при връх Ушите (875 м), разположен на държавната граница при гранична Връх Църквище (Клисесърт), най-високият в Черна планинапирамида № 146. Най-висок връх на Черна планина е Църквище или Клисесърт (915 м), на който има останки от крепост и църква. Южно от Черничево, от рида Мъгленик, извира Бяла река (ляв приток на Луда река от басейна на Марица), която тук е известна като Коджа дере. На юг от селото се намира и язовир Черничево, който се пълни от извори на р. Коджа дере.
В геоложко отношение районът е представен изцяло от метаморфни скали - гнайси, шисти, амфиболити, които са значително тектонски напукани. Тук се намира неразработеното рудно находище „Черничево“, богато на слюда, пирит и др.
Климатът е много добре изразен континентално-средиземноморски със зимен максимум на валежите.
Околността на селотоВ околността на Черничево се среща богато биологично разнообразие, включващо разнородни  представители както на на флората, така и на фауната, някои от които са изключително рядко срещани. Околните планински възвишения са обрасли с гъсти широколистни гори от дъб, бук, габър и др. Тази даденост благоприятства за развитието на дърводобивът, който през последните години се разраства в заплашителни размери.
Находище на есенни мънзухари край ЧерничевоТукашните природни богатства са причини голяма част от черничевското землище да бъде включено в защитена зона „Бяла река“, която е първата обявена от екологичната мрежа "НАТУРА 2000" в Източните Родопи. На Един от редките видове - малък гребнест тритон (снимка: Георги Попгеоргиев)територията на защитената местност се наблюдават два от деветте установени България ограничени видове птици, които са характерни за средиземноморската зона - големият маслинов присмехулник и белочелата сврачка. Освен тях, край Черничево има убежища и на черна каня, морски орел, египетски, белоглав и черен лешояд, царски орел, белогърб кълвач, както и на някои редки видове земноводни и влечуги.
Из покрайнините на ЧерничевоПриродните условия в Черничево са подходящи и дори идеални за развитие на екологично земеделие и животновъдство. За разлика от повечето села в община Крумовград, в които основна култура е тютюнът, тук, освен за тютюн, има възможности за отглеждане и на: овощия (череши, сливи, круши и др.), зеленчуци, някои зърнени култури (ръж, овес) и др. Обширните и чисти пасища благоприятстват за развъждането на едър и дребен рогат добитък, както Селският площад - хорищетои за производство на млечни продукти, с високи вкусови качества.
Населението на Черничево към 2014 г. наброява около 260 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено от българи – християни, живеещи в южната махала и от българи – мюсюлмани, които живеят в северната – Кирчова махала и са мнозинство.

За името на селото:
Днешното име на селото произлиза от старото - турското наименование на селището - „Даутли“, което според местна информация е било преведено погрешно през 1931 г. от поп Иван Величков - македонски българин от Драмско. Вероятно той е свързал "Дутли" с "дуда" (плода на черницата). Не е знаел, че в това „Дутли“ има и една буква „а“, която съвсем променя нещата. Черничевци не разбирали турски и очевидно са нямали никаква представа или спомен за Пейзаж от Черничевопроизхода на османското име на селото и го произнасяли както им било по-лесно.
Иначе, най-старото известно име, с което местното българско население нарича селото от незапомнени времена, е Дунята. В тези краища „дуня“ е българската дума за дюля. Българите – мюсюлмани, които живеят в близките села отвъд границата, на гръцка територия, все още наричат и познават селото само със старото му име – Дунята.
Официалното име на селището през османската епоха е Даутли, което местните жители преиначават на Дутли, Дутлу или Дудлу. От къде идва „Даутли“ не е известно, но може да се предположи, че то произхожда от обстоятелството, че селото е принадлежало на някой си Даут или е било управлявано от него. Въпреки, че Даутли е административното наименование, местните хора винаги са казвали, че са от Дунята.

История:
Районът на село Черничево има богата и хилядолетна история. Наличните данни говорят за съществуването развита цивилизация още през ранножелязната Долмените в м. "Хамбар дере"епоха – XI - IX в. пр. Хр. Свидетелство за това ни дава некропол от пет долмени в местността „Хамбар дере“, които според проф. Н. Овчров са едни от най-старинните останки на тракийската материална култура. Te са изградени по същия начин като тези от гръцката част на Родопите (в землищата на отдалечените едно от друго села: Руса, Котрония и Кила). Долмените са изградени от по четири плочи-шисти и са били покрити с друга. Те са еднокамерни, в отделни случаи с оформено преддверие, при някои върху пода също е поставена плоча. Някои от тях имат малък отвор, изсечен странично на източната къса страна. Според българския учен Георги Нихризов, който изнася доклад на тема "Могилните некрополи в Източните Родопи“ на Първия международен симпозиум "Севтополис" (1993 г.), под надслов "Надгробните могили в Югоизточна Европа“, долмените в най-северните части на Гърция и в района на Черничево са особен тип тракийски долмени, които се отличават от тези в по-северните части на Родопите, в Сакар и в Странджа. Той смята, че има основание да се говори за обособяване на източнородопските долмени в отделен тип на тракийските долмени. Това съждение навежда на мисълта, че в тази част на Родопите е живяло отделно тракийско племе с по-особена култура.
Тракийските племена на Балканския полуостров по време на Одриското царствоВероятно траките в района на Черничево са били от племето на бесите или на сатрите. За това свидетелства Херодот, който съобщава, че "бесите са населявали южните страни на Родопите и служели като жреци на друго тракийско племе, наречено сатри, което пък населявало центъра на Родопите. Това племе от никой завоевател не било поробвано, дори и от самия Ксеркс, който е заробил всички други племена".
Не голямата отдалеченост на Черничево от древната столица на Одриското царство – Ускудама (днес в развалини в близост до Одрин), която се намира на 110 км източно, недвусмислено говори, че тукашното тракийско племе е било привлечено от одрисите  към формираната от тях държава през V в. пр. Хр.
Впоследствие, когато съдбата на Одриската държава е повлияна от развитието на римската експанзия, бесите се оказват едно от най-трудно сломимите тракийски племена. Съществува хипотеза, че известното в древността светилище на Дионис се е намирало на Перперикон, която местност е недалеч (на север) от Черничево и попада в района на бесите. В края на I в. пр. Хр. когато Одриското царство се съюзява с римляните, амбициите на одриските владетели са насочват към подчинение на бесите и към присвояване на тяхното светилище. Тази агресия предизвиква през 12 г. пр. Хр. въстание, предвождано жреца на бесите (на бог Дионис) Вологес. Първоначално въстанието на бесите търпи голям успех като обхваща и други области, но накрая се намесва римската власт, с което бива Карта на римските провинции на Балканите, сред които Тракия (в зелено)смазано, а участниците в него са подложени на репресии. Известно е, че част от непокорните беси са преселвани в други земи. Одриското тракийско царство се разпада в 45-46 г. сл. Хр., след което неговите територии, включително и Родопската област, влизат в границите на римска провинция Тракия. Независимо от това, до края на античните векове и дори в началото на средновековието (около VII в.) в Родопите се запазват компактни тракийски маси.

След разпада на Римската империя през IV в., Родопите остават в пределите на Източната Римска империя (Византия) с център Константинопол. В началото на V в. в планината пристига епископ Никита Ремесиански, от града Ремесиана (античен град между Пирот и Ниш, близо до днешния Бела паланка), който започва да провежда активна мисионерска дейност, като проповядва и покръства мнозина траки от племето беси. Той е известен и стова, че създава азбука на траките и превежда библията на тракийски език. Счита се, че "Библия бесика" е написана за покръстването на бесите или в Ремесияна или в "планински манастир в земята на бесите". Късноантичната базилика с амвон за проповеди и купел,  открита в Перперикон, се счита, че е свързана с покръстването на бесите и с Амвонът на раннохристиянската базилика от V в. в Перперикон (съхранява се в РИМ-Кърджали)манастира. Изглежда, че работата на Ремесианския епископ e плодоносна, тъй като Павлин, животоописателят на Никита, съобщава, че в резултат от мисионерската му дейност, Родопите се изпълнили с монашески килии.
Макар и формално да се води, че бесите приемат християнството, повечето на практика си остават езичници, а дори и малкото, които възприемат от проповедите бива изопачено и извратено до такава степен, че по-късно се налага всички да бъдат покръствани отново. Този процес продължава през целия V в.

В края на VI – началото на VII в. Родопите са подложени на масирано нашествие на славяни от север, с което настъпват големи етнически и културни промени. За сега няма точни сведения кога славяните се установяват за постоянно в района на Черничево. Сериозното затруднение за точно определяне на периода на славянското заселване идва от липсата на достатъчно археологически находки.
Според Й. Заимов Родопите са "едни от най-рано заселените със славяни области в днешните граници на България". Като аргумент ученият изтъква голямото сходство между родопските и солунските говори (Солунската област е сред най-рано заселените от славяни). През 1980 г. при разкопките на славянското селище до с. Седларе, Момчилградско, е открита славянска керамика от VII в. Може да се смята за сигурно, че към VIII в. Родопите, както и останалите европейски владения на Византия, са вече славянска етническа област. Може да се допусне с относително голяма увереност, че славяните, живеещи в района на Черничево, са родственици на смоляните, живеещи в Средните и Западните Родопи и на мърваците, населяващи Драмско и Сереско.
Постепенно сред славяните в Източните Родопи навлиза християнството - от една страна, поради общуването и смесването (сключването на смесени бракове) със завареното тракийско население, а от друга, поради влиянието на византийската църковна организация. С приемането на християнството, славяните започват да прилагат християнските погребални ритуали. Най-старите християнски некрополи на славяните в Източните Родопи са датирани от средата на VIII век. В района на с. Черничево досега са открити 5 средновековни християнски некропола.
Българската народност в Родопите се  формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. През 837 г. славянското племе смоляни вдига въстание против византийската власт (дотогава Родопите влизат в границите на Византийската империя) и на помощ се притичат български войски, начело с кавхан Исбул. Вследствие, цялата Родопска област и Беломорието са присъединени към България, където остават до края на X век, когато започва покоряването на българските земи от Византия. По-късно, след възстановяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопската област преминава ту във византийски, ту в български ръце. В различни периоди Източните Родопи носят различни имена - Славееви гори (това име е общо за цялата планина), Ахрида и Мора. Битката за надмощие между българи и ромеи се води с променлив успех. Най-големите си победи българската държава постига при Карта на Второто българско царство при управлението на цар Калоянуправлението на царете Симеон Велики, Калоян и Иван Асен II. Особено внимание заслужават военните кампании на цар  Калоян (1197-1207 г.), при които българските войски най-активно действат в района на Източните Родопи, вероятно и в Черничевско. Известно е че, през месец юни 1206 г. Калоян обсажда Димотика (дн. град в Североизточна Гърция), като се ползва от подкрепата на планинците, живеещи западно от ромейския град, т.е. в Източните Родопи. След няколко дни, както съобщава един от хронистите на тези събития, Жофроа дьо Вилардуен, латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход тръгнала от Цариград към Димотика, за да помогне на обсадения град. Латинците били предвождани от регента на империята, Хенрих Фландърски, който замествал пленения си брат император Балдуин Фландърски. Калоян предпочел да не влиза в открит бой и отстъпил към Източните Родопи, а латинците го последвали в планината. Вилардуен пише: „А Йоанис [Калоян] се махна и язди назад към своята страна. Те [латинците] го следваха така пет дни; а той вървеше все пред тях. Тогава на петия ден те се настаниха в един замък, който се казва Фраим. Там престояха три дни...“ Месторазположението на Фраим не е ясно установено и Крепостта "Моняк" (Мнеакос) край Кърджали, превзета от латините по време на Четвъртия кръстоносен поход, където те узнават за смъртта на император Бодуен Фландърски и избират Хенрих за император на Латинската империя.има различни предположения, но най-убедителното гласи, че това е крепостта, разположена край мястото, където река Крумовица се влива в Арда. Известният историк Васил Златарски предполага, че Калоян се е оттеглил по долината на река Арда, което значи, че е бил в непосредствена близост, а вероятно и в близки взаимоотношения с българите в Черничевско. Неслучайно в края на август същата година българската войска се връща и превзема Димотика.
Най-значителният епизод с участието на българите от Източните Родопи, а навярно и на тези от района на Черничево, по време на българо-латинската война се разиграва през 1207 г., когато император Хенрих, който заместил на константинополския престол покойния си брат Балдуин, се среща със солунския крал Бонифаций Монфератски на брега на река Марица при град Ипсала. По сведенията на Вилардуен, двамата договорили съвместните си военни действия против българската държава. След срещата Бонифаций се оттегля в град Мосинопол (сега в развалини на 10 км западно от Комотини в днешна Гърция), където по съвета на местни гърци той прави един конен поход в планината над града, така наречената „Мосинополска планина“ (днешният Гюмюрджински снежник). Това съобщение трябва да се тълкува като наказателна акция срещу българското население в Южните Родопи, което непрекъснато подкрепя българските военни действия. Въпреки че летописецът не дава точни сведения за маршрута на Бонифаций, по всичко изглежда, че той е навлязъл доста навътре в планината, дори вероятно е преминал прохода Маказа. „И когато той бе в тази местност и се канеше да си тръгва, местните българи се бяха събрали и видяха, че маркизът бе с малко хора. И идват от всички страни и нападат неговата задна охрана. И когато маркизът чу тревогата, той скочи съвсем безоръжен върху един кон с меч в ръката. И когато дойде там, където [българите] бяха нападнали ариергарда му, той се хвърли върху тях и ги преследва доста далече назад. Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото; той започна да губи кръв... И онези, които останаха с него, а те бях малко, бяха избити. И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфера. И местните хора изпратиха главата му на Йоанис [Калоян]“. Хронистът нарича изрично местните българи "bugre da la terra". От думите на автора става ясно, че саморазправата с латините е извършена чрез събиране на народно опълчение, което само по себе си свидетелства за здравия народностен дух на местните българи, живеещи в Южните Родопи.
Карта на България и отцепилите се от нея деспотства, включително и това на Момчил, в средата на XIV в.През първата половина на XIV в. Родопската област се превръща в арена на значими събития, които засягат и предопределят съдбата на Балканите през следващите векове. Именно в този район се провеждат някои от най-важните сблъсъци по време на  византийската гражданска война (1341-1347г.), в която се намесват апетитите на все по-силно напиращите от Мала Азия османци, в лицето на емирът на селджукските турци Умур бег - господар на Смирна (дн. Измир). Тогава за кратко изгрява звездата на легендарния български войвода Момчил – закрилникът на Родопите, който отначало става сюзник на претендента за императорския престол Йоан VI Кантакузин и за това получава титлата севастократор като му се дава да управлява областта Меропа (Средните Родопи). Но впоследствие, непокорният и верен на своя народ, българин се обръща срещу двете страни в гражданската война, при което завзема града Ксанти, който става негова столица, а на изток, както съобщава самият Кантакузин, "стигнал чак до Мора" (област, която е в Източните Родопи и вероятно е идентична с по-рано споменаваната от хронистите област "Ахридос"). От тези сведения може да се приеме, че за кратко време Черничевско става част от момчиловите владения, при което черничевци навярно стават преки свидетели на бурните събития, а може би и участници в тях. Но след смъртта на Момчил, загинал геройски в неравен бой срещу обединените войски на Умур бег и на Кантакузин на 7 юли 1345 г., районът на Черничево е отново на подчинение на претендента (на византийците), като остава в такава зависимост до завладяването на Родопите от османлиите около 1371 г.
Епископската църква в крепостта "Лютица" край ИвайловградПрез средновековието, както в светско, така в църковно отношение, Източните Родопи (включително и Черничевско) често попадат под върховенството на Вселенската патриаршия в Константинопол, макар че местното население е българско. Тази зависимост е продиктувана от политическите обстоятелства, които са резултат от оспорваните между Българското царство и Византийската империя области Тракия и Родопи. Родопските християни - преимуществено българи влизат в лоното на автокефалната Българска църква при управлението на княз Борис I, цар Симеон I Велики и цар Петър I. Така е и при управлението на династията Асеневци - при цар Калоян, деспот Слав и цар Иван Асен II. Тогава богослуженията се водят на старобългарски, и се ползват свещени книги, изписани на народния език. Но през не малка част от средните векове черничевци, както и останалите родопчани, са ръководени от духовници, от клира на Патриаршията в Константинипол (Цариград).

Интензивният живот през средните векове в Черничевско, освен от писмените сведения, е засвидетелстван и от материално културно наследство, представено от множество средновековни паметници, в това число: крепости, селища, църкви и некрополи.
Какви са били имената на средновековните селищата, предшественици на Черничево, преди завладяването на България от османските турци, не се знае. Но сред местното население е запазен спомен, че в миналото селото се е намирало на 5 км североизточно от сегашното си място. В този район се намират местностите: „Чакърово селище“, „Хорището“, „Денина нива“, „Илинден“, „Старо село“, „Мандра“ и др.
Окомерна скица на средновековната крепост "Градище" (по И. Балкански)Недалеч от споменатите местности, на 6,2 км североизточно по права линия от центъра на Черничево, се намират руините на средновековната крепост „Градище“. Тя е разположена на едноименно възвишения със стръмни склонове, извисяващо на запад от Бяла река. Укреплението има форма на елипса, с размери 120 х 60 м. Крепостната стена огражда хълма от всички страни, като дебелината ѝ е 1,50 м, а откъм стръмните склонове – до 0,90 м. Градежът ѝ е от местни ломени плочести камъни, споени с бял хоросан. Крепостната стена е най-добре запазена в северната и източната част, в продължение на 68 м. Зидовете достигат на височина до 1,50 м. В по-високата северната половина на крепостта са запазени основите на еднокорабна, едноабсидна църква с размери 12 х 5 м. В намиращи се наблизо ниви са открити средновековни гробове.
На малко повече от 2 км югозападно от „Градището“ и източно от село Синигер Скица на крепостта на възвишението Ариф саяима друга средновековна крепост. Тя е разположена на височина, наречена Ариф сая, също намираща се на левия бряг (западно) на Бяла река. Вероятно no-късно, след като престава да функционира, крепостта е била преустроена в резиденция на местния османски владетел, който се е кавал Ариф, ако се съди по запазения топоним. От натрупаните камъни се вижда, че крепостната стената е с елипсовидна форма и размери 60 х 30 м. По пътя за тази местност има средновековен некропол и църква, сега разрушени.
Връх Църквище, изглед от ЧерничевоНа 3 км източно от Ариф сая, в средната част на рида Черна планина, се намира връх Църквището (Клисесърт), където има останки от църква и други градежи. Местността не е проучвана от археолози, поради което не може да се каже със сигурност дали на това място е имало крепост, укрепено селище или Скица на средновековната крепост на връх Картал бунартепеманастир.
Средновековна крепост има и на връх Картал бунартепе (Орлов кладенец), който отстои на 9 км източно по права линия от центъра на Черничево и на 3,3 км югозападно от с. Горни Юруци. Тя е с почти правоъгълна форма и размери 85 х 40 м. Наблизо е местността Делбата, свързана с помохамеданчването на българското население от Крумовградско и близките села в Гърция. В миналото тук са провеждани възпоменателни събори.

"Превземане на крепост", скица от посочената публикация на И. БалканскиСлед като тези земи влизат в пределите на османската империя в края на XIV в., средновековното селище, предшественик на Черничево е включено в състава на административна единица, наречена кааза Султан ери. Тогава то приема турското наименование Даутли, вероятно произхождащо от името на местен спахия.
Ценна информация за селото от този период дават османските данъчни регистри, в които то е записано под имена, сходни на „Даутли“. Така например, в данъчен опис от 1626-1627 г. селището се споменава под името Давудлу хан, спадащо към вакъв на Мурад ІІ, Димотишка каза, с население от 18 немюсюлмански домакинства.
Попадналото под османска власт местно християнско – българско население се облага с тежки данъци, особено с данъкът джизие, или още "харадж", който е задължителен за немюсюлманите в империята. Друга тегоба за местните хора е т.нар "кръвен данък" - насилственото отвеждане на малки момчета, които били превръщани в еничари.
Исторически е доказано, че Даутли е едно от най-старите села в Западна Тракия. В това отношение то попада сред селища като: Сачанли (дн. несъществуващо), Монастир, Юглюк (Дарец), Попово, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен (със старо българско име Бели пран) и др. Поради разнородни причини, в различни периоди, техни жители се изселват и  дават началото много по-нови села в Беломорието.
Местен тип архитектураКакто на много места из българските земи, така и тук протичат процеси на ислямизация, при които част от населението приема исляма - насилствено или доброволно, по икономически причини. Известно е, че в резултат на тези процеси в Дунята се преселва един бежански род от Средните Родопи, от Смолянско. Самото Дутли също е подложено на насилствено помохамеданчване, но голяма част от тукашните българи християни успяват да запазят християнската си вяра. Във връзка с тези събития Борис Дерибеев в книгата си "Ахрида" преразказва едно впечатляващо старо предание за избиването на християни от Дунята в местността "Харадж еледи". Поради немотия, те не можели да платят данъка джизие, но отказвали да приемат и предложената им от османските чиновници алтернатива - да се помюсюлманчат. За наказание били изклани. След това, всяка година в деня на клането (четвъртък преди Петдесетница) мюсюлманите от селото отивали на лобното място, палели свещи и колели курбан в памет на покойните си съселяни (в някои случаи - и роднини).
В подкрепа на протеклите в Дунята процеси на смяна на вярата свидетелстват и изследванията на българския етнограф Георги Попаянов, според който част от жителите  напускат селото и след време, когато опасността преминава, се завръщат, заселвайки отделни махали: "Интересенъ е фактътъ, че въ с. Дуня една от махалитѣ, наречена К и р ч о в а, носи името на потурчения братъ, а Стара къща в Кирчова махаладругата Г и н о в а - името на брата-християнинъ. Заключението, което може да се направи отъ този фактъ е, че спасилитѣ се от потурчване българи отъ това село, следъ като минала бурята, отново се завърнали въ него и заселили отделна махала.“ Сведенията на автора са съвсем достоверни, тъй като и днес в Черничево има "Кирчова махала", жителите на която са българи – мюсюлмани.
Но има и избягали жители от Дунята, които никога повече не се завръщат в родното си село, а се заселват в други селища из Беломорска Тракия. Така например, според стари предания, село Калайджидере (Калъчдере) е заселено в средата на XVII в. от селяни от селищата: Аврен, Дуня, Монастир, Дуган Хисар и Голям Дервент. От Дуня преселници е имало и в Калайджидере, Чадърли, Еникьой, Портолаго и др.
Черничевска къща на няколко века, рухнала под тежеста на времето След като привършват процесите на ислямизация, броят на българите-християни и българите-мюсюлмани в селото почти се изравнява, за разлика от днес, когато мюсюлманската общност е значително по-многобройна. Въпреки различието в религията, и двете общности говорят един и същ много приятен за ухото старинен родопски диалект, който принадлежи към рупските говори. Местното название на българите-мохамедани в района е ахряни.
Превратностите на времето не успяват да заличат спомена за старият български произход на селището. Свидетелство за това ни дава богатата топонимия в селското землище, носеща чисто български белези. Запазени са имена на местности като: Кошарите, Ушите, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Дългите ели, Вълкова плевня, Калцето, Голямата ряка и др. Някои от тях носят чисто християнски характер: ЧерквищетоСвети Илия и др., които са единствен спомен за наличието на стари църкви или оброчища. Друг интересен топоним, който е свързан с място, свещено за черничевци, е т.нар. „Ликото врисче“ (Лековитото изворче) - място, почитано и от българите-християни, и от българите-мохамедани, където се събират в едно езически и християнски традиции.
Момински и женски всекидневни носии от Черничево (снимка: Венко Митев)Трябва да се знае, че в периода на османското робство местното българско християнско население съвсем не е покорна рая, а често се бунтува и оказва съпротива на поробителите. Както Златоградският край се слави с бунтовник, в лицето на прочутия народен герой Дельо войвода, така и районът на Черничево си има свой закрилник - хайдутинът Кольо, за който се пеят народни песни.
През османския период дедите на днешните черничевци са подложени на двойна дискриминация. Освен че теглят тежкия товар, наложен от мюсюлманска държава, защото са християни, техният живот е допълнително обременен от Константинополската гръцка патриаршия, защото са българи. Гръцките духовници традиционно имали високомерно отношение към българското си паство, което било и бедно, и неграмотно. И няма как да е било иначе, при положение, че Българската патриаршия отдавна не е съществувала, а влиянието на Охридската българска архиепископия, което и без това било съвсем отслабнало (архиепископията е закрита през 1767 г.), не достигало до тези земи.
В рамките на османската империя, по време на почти цялото османско робство, Родопите и Черничево са под юрисдикцията на Константинополсия патриарх. Югоизточната част на Родопите влиза в състава на Лютицката митрополия, чийто център е средновековният град Лютица със здрава крепост, днес известна като Мраморният град. Турците преименуват Лютица на Лъджа, но селището продължава да бъде духовен център и седалище на митрополит. През втората половина на XIX в. митрополията се премества от Лъджа (Лютица) в поразрасналия се вече Ортакьой (дн. Ивайловград).

Черничевска женска празнична носия от края на XIX в. (снимка: Венко Митев)След Руско-турската война от 1877-1878 г. Дутли не е освободено от османска власт и не влиза дори в пределите на просторната Санстефанска България, чиито граници са определени на 3 март 1878 г. Още по-несправедливият Берлински конгрес от юли 1878 г. оставя южната половина на Родопите, цялата Западна и Източна Тракия, заедно с други краища от българското землище, в пределите на Османската империя. Селото остава в същото положение и след Съединението от 1885 г., когато границата с Княжество България минава на около 30 км северно, по средното течение на р. Арда.
Селската черква "Св. Атанасий"За разлика от други краища на България, по обясними причини, Възраждането в Дутли настъпва сравнително късно, едва в края на XIX в. Селската черква „Св. Атанасий“ е построена през 1848 г., като първоначално в нея се служи на гръцки език. През 1881 г. към църквата се открива училище, но тъй като по това време селото все още е под османска власт, учители се изпращат от Екзархията, които да обучават местните българчета на български език. Дотогава, в продължение на векове, обучението и богослужението в този край се води само на гръцки.
Съборният храм на Лъджанския (Ивайловградския) манастирМестните българи се включват в борбата за независима българска църква покрай своите събратя от Ортакьойско. Искрата пламва през лятото на 1889 г. по време на голям събор в Лъджанския манастир „Св. Св. Константин и Елена“, на който се събират хиляди християни, по-голяма част от които – българи. Повод за разбунване на българите дава надменният гръцки владика, който буквално казва "Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвиква голямо възмущение сред съборяните. Тогава жителите на с. Драбишна първи на място съставят заявление за присъединяването си към Екзархията. Те са подкрепени от жителите на с. Арнауткьой (дн. Гугутка), преди под силно гръцко влияние, които също се отказват от патриаршията. В същата година към Българската екзархия се присъединява и християните от село Дутли (Черничево), както и тези от съседното Аврен.
Дунята е едно от първите села в Западна Тракия, които влязат в голямото семейство на независимата Българската църква, заедно със селата:  Габрово, Еникьой (в Ксантийско), Юглук (Гюмюрджинско), Дуган Хисар, Пишман, Янурен, Дервен и др. в Дедеагачко и Софлийско. Според статистика от началото на XX в. (преди 1913 г.), българите - християни, принадлежащи към Екзархията в Западна Тракия са общо 93 146 души.
Освен отстояването си за църковно-просветна независимост, българите-християни от Дутли участват активно и в борбите за национална свобода и обединение. Въпреки рисковете, които поемат поради обстоятелството, че се намират в район с гъсти турски и българомохамедански маси (селото е като остров сред мюсюлманско море), смелите дутлийци на драго сърце се включват в редиците на ВМОРО. Революционният комитетът в Дутли е основан в 1899 г. от отец Георги Стоянов от Аврен и учителя Ангел Попкиров от с. Малък Дервент, а негови членове са: Петко Вилчев, Киро Гинев, Гиню Костов Гинювски, Никола Христо Караманджуков като четникПопстоянов, Георги Младенов, Гого Кирев, както и учителят Кръстю Балабанов от свободна България. В революционно-организационно отношение Дутли и Аврен се числят към Гюмюрджински район на Одрински революционен окръг. Тук се обособява здраво  революционно ядро, което вярно работи за организацията, като осигурява куриери и водачи на четите, събира пари за общото дело и дори се включва в организирането на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Ценни сведения за македоно-одринското освободително движение в Беломорска Тракия и Родопите, както и за приносът на Дутли в него, ни дава чрез свои писания един от ръководителите на организацията - родопският българин Христо Ив. Караманджуков, който е и пряк участник в събитията.
Село Дутли сериозно пострадва по време на Балканската война, през лятото на 1913 г., след като българските войски се изтеглят принудително от района. Местното християнско население, както и това на други източнородопски села (Аврен, Гугутка, Хухла, Покрован, Ятаджик идр.) споделя злощастната съдба на хилядите българи от Източна Тракия, станали жертва на геноцид, проведен от турската власт. Събитията, които протичат през това лято са едни от най-мракобесните от дългата история на селището.
Паметникът в центъра на селото, издигнат в памет на убитите от башибозука черничевциПодробни сведения за разигралите се събития в Източна Тракия, включително и за с. Дутли, ни дава проф. Любомир Милетич в неговия епохален труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“. По това време Дутли е „заобиколено отвредъ съ турски села и самото смѣсено съ помаци, а именно 90 кѫщи български и 110 помашки.“. За селото ученият съобщава и следното:
Местни девойки с народни носии, 60-те години на XX в. (снимка от фонда на Исторически музей - Крумовград)„Българското население въ Дутли е отъ извънредно хубавъ, здравъ родопски сой. Женитѣ се отличаватъ съ особена староврѣмска носия, бѣла носия, съ червени панделки, съ прѣкрасни богати шевици на ризитѣ имъ. Отзадъ женитѣ носятъ прѣпасани виснали, черни и червени, усукани вълнени реси. Особено се отличаватъ женитѣ съ стройната си снага и хубость на лицето. Отъ сѫщия сой сѫ българитѣ и въ Ортакьойското село Нова Махала (близу до Папаскьой), а тъй сѫщо и въ Гюмурджинскитѣ български села Авренъ, Съчанлѝ и Манастиръ....“
След оттеглянето на българските власти, отначало българите-християни остават в Дутли. Но когато турските башибозушки чети започват да нападат селото, мъжкото население се разбягва из околните гори. Тогава помаци от село Мерикос (дн. в Гърция), заедно с помаци и турци от други села и с част от помаците на село Дутли извършват нечовешки зверства. В резултат, по особено жесток начин Имената на жертвите от 1913 г.биват убити около 90 дутлийци (20% от християнското население на селото), повечето от които жени, деца и стари хора. По-голяма част от тях са убити в околните гори, сравнително по-малко – в самото село и в околността на близки турски села, но има и такива, които са посечени на р. Арда, в опит да пресекат границата. Същевременно са разграбени имотите на селяните, а селската черква „Св. Атанасий“ е опожарена.
Големите жестокости, проявени от помаците на Дутли и на околните помашки села се обясняват и от факта, че по време на първата българска окупация, в началото на 1913 г., те са принудени да се покръстят, което поражда голяма вражда от тяхна страна спрямо българите-християни.  Според Л. Милетич, 25 помашки семейства от Дутли, участвали в кланетата впоследствие бягат в Турция. Другите помаци остават в селото, като техните наследници и до днес продължават да съжителстват мирно с християните. Тук трябва да се спомене и факта, че по-голямата част от помаците запазват неутралитет, а някои дори спасяват живота на съселяните си християни. Десетилетия по-късно се е разказвал спомен за стара българка - мюсюлманка, която скрила християнско момиче у дома си и го облякла с мюсюлмански дрехи, за да не го разпознаят башибозуците.
След края на Втората балканска война (Междусъюзническата), с подписването на Цариградския договор (29 септември 1913 г.), уреждащ границата в Тракия, българската войска и администрация се завръщат в Западна Тракия и така с. Дутли окончателно влиза в пределите на свободна България. Тогава селото е включено в новосъздадената Кошукавашка (Крумоврадска) околия, Гюмурджински окръг.
Паметна плоча на героите от Черничево, загинали през Първата световна войнаПрез Първата световна война родолюбивите дутлийци отиват доброволци за освобождението на поробените братя в Македония. Трима от тях никога не се завръщат: младши подофицер Вълчо Ив. Калайджиев и редниците Стоян Иванов Гинев и Никола П. Иванов, които геройски загиват през 1917 г. на южния фронт, при завоя на река Черна. Паметната плоча с техните имена е поставена вдясно от входа на селската черква "Св. Атанасий".
След престъпния Ньойски мирен договор от 1919 г. е прокарана нова граница, която не само разделя обширното селско землище, но и прекъсва органичните връзки на селото със селищата от Беломорска Тракия. Това неминуемо се отразява на стопанското развитие на Дутли. Но въпреки всички несгоди, които изтърпяват в началото на века, будните и предприемчиви българи от Дутли успяват да се организират и селището започва постепенно да се замогва.
Днешното състояние на училището - "старото училище"През 1927-29 г. по инициатива на свещеника Иван Величков (бежанец от Драма, Егейска Македония) се построява голямо училище, каквото, според очевидци, нямало дори в околийския център Кошукавак (дн. Крумовград). От южната страна на училищния двор има стълбище, над което се издигат два циментови лъва, изработени от крумовградчанина Дивчев. Училището е имало дори баня за децата. През 1929 г. е открито и читалище „Бѣло море“.
През 1934 г. село Дутли е официално преименувано на днешното Черничево.
През периода 1941-1944 г., известен като „Българският Великден“, в Беломорска Тракия отново е въведена българска администрация, с което старите връзки със селищата от там са съживени. Показателен пример за бързо адаптиране към новата обстановка, в която е възстановен естественият ритъм на селото, е фактът, че голяма част от местните младежи отбиват военната си служба на Иван Петков - "Вазов" като български войник в Беломорска Тракияразлични места в Западна Тракия. Там служи (в с. Доган Хисар, родното място на Капитан Петко войвода) и един от най-личните черничевци - роденият през 1921 г. Иван Николов Петков, известен тук като „Вазов“. Бай Иван произлиза от един от най-старите родове в селото - Бай Иван сред долмените на в м. "Хамбар дере", септември 2013 г.Гиньовския род и днес (есента на 2013 г.), като най-старият жител на селото, той е живата история на Черничево. Живял в „три Българии“ (царска, социалистическа и демократична), този достолепен мъж носи в себе си духа на отминали епохи и като че ли е един от последните пазители на някои безвъзвратно загубени ценности.

Рушащата се сграда на селския магазинКоренен обрат в развитието на Черничево настъпва след 9 септември 1944 г., когато южно от селото границата е отново издигната и връзката с Беломорието е прекъсната. Тогава селището попада в гранична зона, което прави достъпът за външни лица до него ограничен. Впоследствие, с налагането на национализацията и образуване на ТКЗС (1958 г.), много селяни остават без препитание и напускат селото. Този процес продължава през целия социалистически период, въпреки опитите на държавата да задържи хората. В търсене на работа и реализация, повечето българи-християни напускат селото, като в него остават предимно местните българи-мюсюлмани, които, в новите условия, продължават неуморно да упражняват отколешните си занимания (животновъдство, земеделие и дърводобив). Заради будно съзнание, ученолюбие и жажда за успех на черничевци, които дават много кадри и специалисти, през втората половина на XX в. селото се нарича „Кадрово“.
Новото училище (днес и то е неработещо)Трябва да са признае, че наред с негативните последици от социалистиеското управление,  се прави много за благоустройството на Черничево. През този период елото е електрифицирано, водоснабдено, главните улици са асфалтирани. През 1972 г. е открита нова училищна сграда, която е една от най-просторните в Кърджалийско.Читалище „Бѣло море - 1929“ Нови сгради са изградени както за кметството, така и за читалището. По това време в селото работи здравна служба, пощенска станция, а непосредствено до него (в южния му край) има гранична застава. Едно злощастно събитие свързано с последната - на 21 август 1952 г. в престрелка с гръцки диверсанти, проникнали на българска Граничната заставатеритория, геройски загиват командирът на заставата лейтенант Младен Калеев и редник Илия Русев, е причина в памет на граничарите да се създаде традиция, всяка година на тази дата (последната събота на август) да се провежда селският събор, който в някои години достига до над 5 000 души.
През 1970 г. населението на Черничево наброява около 950 жители.
Черничевска къщаСлед 1989 г., с настъпване на т.нар. „демократични промени“ проблемите на селото се задълбочават още повече. Възможностите за препитание се ограничават, а от там отливът на жители се засилва, като остават да живеят предимно възрастни хора. Граничната застава е закрита, както и хубавото просторно училище, и не само те. Така, някогашното многолюдно и богато селище, бива обречено на сигурно и тъжно запустение.
Угаснало огнищеА би могло картината да бъде съвсем различна, с уникалната природа и природни забележителности, с наличието на множеството културно-исторически паметници и не на последно място, със сърдечното гостоприемство на местните жители. Всичките тези богатства, ако се приложи умела държавна и местна политика, ще превърнат Черничево в цветущо място, предпочитано не само за туризъм, но и за живеене.


 

Източници:
1. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 година, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918 г.
2. Караманджуков, Хр. Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение. издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934 г.
3. Попаянов, Георги. Народностенъ ликъ на Западна Тракия, издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942 г.
4. Мичев, Николай, Петър Коледаров. Промените в имената и статута на селищата в България (1878-1972 г.), София, 1973 г.
5. Балкански, Иван. Крумовград - археологически паметници, изд. "Септември“, София, 1978 г.
6. Николчовска, Мария. Народни Носии в Източните Родопи, ДИ „Септември“, София, 1979 г.
7. Дерибеев, Борис. Ахрида, изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986 г.
8. Нехризов, Георги. Могилните некрополи от Източните Родопи. Интернет публикация от Първи международен симпозиум „Сефтополис“ - „Надгробните могили в Югоизточна Европа“, Казанлък, 1993 г.
9. Митринов, Георги. За една особеност в говора на с.Черничево, Крумовградско (статия)
10. Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол.(мемоари), електронното издание.
11. В описанието е използвана информация от интернет блога „Черничево“ с автор Георги Станков
12. Местни осведомители: Иван Николов Петков (92-годишен, р. 1921 г.), Златка Славчева Петкова (р. 1952 г.)


"Св. Атанасий" - с. Черничево

Възрожденската църква „Св. Атанасий“ се намира в центъра на християнската махала на южнородопското село Черничево. Този християнски храм е един от малкото запазени в Кърджалийско. ...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"