Местоположение и географска характеристика:
Ветрен е село в Западна България, намира се в община Невестино, Област Кюстендил. Отстои на 32 км южно от село Невестино, на 42 км югоизточно от Кюстендил и на 115 км югозападно от столицата София. Селото граничи със следните села: Раково (на запад-северозапад), Тишаново (на север), Илия (на североизток), а южната граница на селското землище съвпада с държавната граница с Република Северна Македония. В непосредствена близост до Ветрен се намира проходът (седловина) Черната скала, където се предвижда да бъде изграден граничен контролно-пропускателен пункт, свързващ Невестино с град Делчево (отстои на 10 км в южно посока).

Село Ветрен принадлежи на етно-географската област Пиянец. То е от пръснатия тип селища – състои се от множество махали (17 на брой), отдалечени на сравнително голямо разстояние една от друга. Последните са пръснати из източните поли на планината Осогово, по южните и западни склонове на вр. Езерник и вр. Човеко и върху северните спусъци на граничното било. Средната надморска височина на селото 970 м. Някои ветренски махали се намират непосредствено до граничната линия между България и Северна Македония (махалите Дамянци и Боровица отстоят на 200-300 м от граничната бразда). Седловината Равни трап, разположена югозападно от вр. Човеко и заемаща средищно положение, представлява вододелно било между две малки реки (потоци) р. Ветренска (приток на р. Речица) и р. Каровска (приток на р. Елешница) и разделя селото на две групи – западна от 8 махали и източна от 9 махали. Днес по-голяма част от махалите на Ветрен са напълно обезлюдени, обречени на пълно заличаване.

Най-плодородната земя от селското землище се намира в източната част, по полегатите долинни склонове на р. Ветренска. Западно от Равни трап селското землище заема стръмни склонове и разположените над тях заравнени гърбици на Каровска долина. Там обработваемата земя е доста бедна и въпреки че в миналото е била отнасяна от опустошителни пороища, поради заветното си положение, сливите са намирали благоприятни условия.
Както и в другите пиянечки села, всички селски къщи са разположени по възможност на слънчеви места и на завет, тъй като селското землище е изложено на вятър, поради което и селото носи името си – Ветрен. Най-силно се проявява южният вятър, който в по-далечното минало е отнасял сламените покриви на къщите и е причинявал пожари. Заради това по-късно покривите са покривани с керемиди, а в редки случаи и с каменни плочи (тикли).

С оглед особеностите на местния ландшафт и фауна, както и наличните климатични условия, съживяването и развитието на живота във Ветрен би могло  да се обвърже с пасищно животновъдство и овощарство (предимно отглеждане на сливи, круши и някои други овошки). Понастоящем тази перспектива се потвърждава от местен животновъд – един от малкото постоянни жители на селото, отглеждащ крави.
Към 2021 г.  населението на село Ветрен наброява 5 души (по настоящ и постоянен адрес).

За името на селото:
Съществуват различни версии за произхода на името на селото, като най-разпространена е тази, че наименованието идва от голото и обветрено място, в което се намира селището. Според едно предание селото е получило настоящето си име от преселници, дошли тук от пазарджишки Ветрен, след като изклали няколко турци, които били "хвърлили око" на красивите им жени.

История:
Районът на село Ветрен е бил населен от твърде дълбока древност. Следи от поселищен живот са открити в т.нар. Голяма пещера, намираща се под връх Човеко, на 3 км северно от центъра на селото. При проведени през 1978 г. археологически разкопки са намерени: различни оръдия на труда, изработени от камък, кремък и кост, фрагменти от битова керамика и следи от жилищна постройка. А през 1937 г. в музея в Кюстендил е предадена една медна брадва от средната бронзова епоха (около 2500 г.пр.Хр.), която вероятно произхожда от същото място. Наличните данни дават основание да се направи заключение, че Голямата пещера е обитавана в късния енеолит (около 4000 г.пр.Хр.) и старожелязната епоха (около 1200 г.пр.Хр.), като по-голям отпечатък (с повече находки) е оставило присъствието от първия период. Мястото не е използвано за постоянно жилище, в него са пребивавали овчари със стадата си от овце, кози и свине. Тази практика е съществувала дори до средата на XX в.
В земите на днешното ветренско землище са живели представители на древното племе пеони, за които се предполага, че имат трако-илирийски произход. Не случайно те дават името на покрайнината, към която принадлежи и Ветрен (Пиянец е пославянчено име на Пеония). Неоспоримо свидетелство от тяхната култура намираме в множеството мегалити – причудливи каменни образования с ясно изразени белези, получени чрез човешка намеса. Най-характерен представител на тези култови паметници е уникалното тракийско светилище при махалата Дамянци. По-късно, през християнската епоха, същото култово място намира приемственост, като е издигнат монументален каменен кръст (запазен и до днес), известен като "Кръстати камен". Специалисти предполагат, че оброчният монумент е издялан и издигнат върху древнотракийското светилище в края на V век.

През древността, вероятно още през пеонско време, по долината на Елешница и по тази на Речица, а на юг през прохода Черната скала, преминава важен и стратегически път, който през римската епоха се превръща в една от главните пътни артерии на Балканския полуостров, свързваща Константинопол с Филипополис, Пауталия, Стоби и Адриатика. Този път, станал известен в по-ново време като "Друмо" („Драчкия път“ или Арнаутския път), през различните исторически периоди (до XX в.) играе важна роля в развитието на покрайнината и сношаването на нейните обитатели с околния свят.
Наличието на оживен път и добри стопански условия, подхранвани от големия градски център Пауталия, са предпоставка за възникване на селища и крепости. Поради липса на задълбочени проучвания в района на Ветрен, ако не и в цялата покрайнина, за сега във ветренско землище не са разкрити останки антично и късноантично селище. Но наличието на монументалния паметник „Кръстати камен“, датиран към V в., предполагат че такова несъмнено е имало. Но за сметка на това има останки от късноантична крепост, известна като „Калето“ и „Градището“. Намират се на едноименния конусообразен връх – Калето (1237 м), издигащ се в северозападна посока, на границата на ветренското землище с това на Тишаново и Раково. От него има отлична видимост към цялата област Пиянец. По ръба на височината е минавал крепостен зид, очертанията от който добре се личали до недалечното минало.

По всичко личи, че на мястото на днешното село е съществувало селище и през средновековието. Свидетелство за средновековния живот на Ветрен намираме с останките от старо "църквище" (църква) в местността "Кръсто-Блато". Друг доста стар християнски паметник е кръста при оброка "Св. Георги" в местността „Равни трап“, непосредствено до запустялата застава, където също е имало църквище.

Първите писмени сведения за селото намираме в османски данъчни регистри от XVI в. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. то се среща с името "Ветрене" и е причислено към нахия Пиянец. По това време в него живеят 49 християнски семейства и 38 неженени, като на сметката му е записана и една бащѝна - „на Рале, в ръцете на Новак Рале“. Общия приход от селото, зачислено към тимар на някакъв спахия – Хайдар Мурат, възлиза на 5000 акчета. В списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. селото е записано със същото име. От така представените сведения се разбира, че в този период Ветрен е едно средно голямо селище (с около 250 – 300 жители), чието население е изцяло християнско. Наличието на  бащѝна, ще рече че в селото има и войнуци (специална категория немюсюлманска военна част, по поддръжката), които са освободени от повечето данъци в Османската империя и имат правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“.

Наличните данни разкриват, че през целия период на османското робство Ветрен запазва чисто българския си характер – в него турци не са живели и пребивавали, с изключение на такива, минавали през селото за събиране на данъци. Дълбоко застъпените християнски традиции са засвидетелствани от наличието на множество оброчни места и местности с християнски имена, в това число:

- Оброчище „Кръстати камен“ - оброк „О[т]чов ден“, посветен на Св. Иван Рилски;
- Църквище „Кръсто-блато“ - посветено е на Св. Архангел Михаил;
- Оброк „Св. Георги“ - в негова близост е имало църквище (църква);
- Оброк „Св. св. Петър и Павел“ - намирал се е до днешната селска черква, където преди построяването ѝ населението се е събирало на Петровден;
- Местност „Мѐлин кръст“ - нива на север от Смѝленска махала, където най-вероятно е имало оброчен кръст;
- Местност „Калугерица“ - нива в Геренска махала, вероятно принадлежала на някоя близка обител.

Според смътни спомени, достигнали до днес чрез преданията, селото първоначално е било купно (на едно място). Намирало се е в местността "Старо село", на около 500 м източно от черквата, където допреди години все още личели зидове от камъни и кал. По-късно, с нарастването на домакинствата, а заедно с това и на нуждите им, селото се пръснало близо до обработваемата земя и кошарите, и така били образувани днешните махали.
Днешните жители на Ветрен, както и тези на другите пиянечки села, в по-голяната си част не са потомци на старото, коренно население, което по време на помохамеданчването на българите в този край през XVII-XVIII в. се пръснало по близки и далечни краища на поробеното отечество. За дълго време Пиянец, респективно и Ветрен, опустява и едва от около средата на XVIII в. до XIX в., на етапи и по отделни родове и семейства, част от това коренно население се завръща при старите си огнища, но повечето били нови заселници без предишна връзка със селото. Днес малко родове помнят от къде са дошли. Според предания жителите на вече безлюдната махала Дамянци са потомци на преселници от село Ветрен (Пазарджишко), дошли тук в началото на XIX в.
Към средата на XIX в. Ветрен е едно сравнително голямо село. Според статистика от 1866 г. селото наброява 64 домакинства и 451 жители.

Освобождението (1878 г.) заварва селото с население от над 500 жители. Но при прокарването на границата между свободна България и поробена Македония, част от южните му махали са отделени и остават още дълго време под чужд хомот. Днес те формират село Ветрен в Община Делчево на Северна Македония. До 1878 г. към Ветрен се числи и махалата Петревци, която граничната линия също отцепва и присъединява към с. Киселица (днес Община Делчево, С. Македония). Поради разрастване на населението, което довежда до недостиг на обработваема земя и пасища, отделни семейства се изселват из близки кюстендилски села, както и в по-големите градски центрове Кюстендил и Дупница. Някои дори мигрират в Северна България, в Делиормана. Тези процеси довеждат до първоначално намаляване на населението, а след това до разрастване, но с много бавни темпове. Данните от статистическото преброяване през годините имат следните измерения: 1880 г. - 461 ж.; 1900 г. - 522 ж.; 1926 г. - 687 ж.; 1934 г. 722 ж.
Основен поминък на селяните е земеделието и животновъдството, развиват се и домашните занаяти. Местното селско стопанство е дребно и разпокъсано
През 1893 г. от цялото селското землище се използват 7339 декара, от които 4518 дка ниви, 2518 дка гори и др. и се отглеждат 1929 овце,724 кози, 242 говеда и 92 коня.

През следосвобожденския период е изградена селската църква "Св.Св. Петър и Павел“. Строена е през 1899 г. от майсторите Петре Стоилов Атанасов, Лазо Ангелов и Мите Тачов, а иконите са рисувани от Иван Костадинов (1850 - 1917) от Петрич и Аце Костадинов (Атанас Буовски) от село Буф (днес в Гърция). В близост до черквата, в селското гробище, се извисява вековен дъб, под чиито клоните се е намирало старото оброчище, където преди построяването на съседния храм, на Петровден се провеждала служба с курбан.
През 1900 г. е открито училище, а през 1913 г. е построена училищна сграда.

Ветренци вземат дейно участие в борбите за национално освобождение и обединение. В края на XIX в. е създаден Пиянечки клон към ВМОРО с председател Никола Зографов и подпредседател Георги Попоиванов (тишановски общински кмет). През Ветрен минава един от главните каналите към поробена Македония, по който се движат четници и се изпращат провизии, боеприпаси, писма и т.нат. По тукашните пътеки не веднъж са минавали изтъкнати ръководители на организацията, в това число и големият Пейо К. Яворов. В с. Ветрен се намира един от пунктовете на ТМОРО, чийто началник е Петър Димитров от същото село.

Обликът на Ветрен чувствително се променя след преврата на 9.09.1944 г. При образуването на местното ТКЗС "Справедливост" (1957 г.) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от селяните остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задействана е мощна изселническа вълна, насочена към близките градове – индустриални центрове (Кюстендил, Дупница, София и др.). Красноречиво свидетелство на този процес ни дават данните от преброяването на населението през годините: 1946 г. - 768 ж. (максимумът); 1956 г. - 540 ж.; 1965 г. - 388 ж; 1984 г. - 115 ж. Трябва да се признае, че през същия период във Ветрен са извършени някои социални придобивки: създадено е читалище „Васил Левски“ (1948 г.); електрификация (1967 г.), водоснабдяване (1968 г.). Построени са нови масивни къщи и вили. Работи ежедневна автобусна връзка с Кюстендил. През 1948 г., след продължително обезлесяване на околните хълмове, предизвикващо опустошителни пороища, започва усилено залесяване с борови гори. Но тази мярка не се оказва особено удачна, тъй като иглолистните насаждения изсмукват водата от почвата и се задействат други негативни процеси.

Демографският проблем в селото се задълбочава особено след настъпилите промени в страната през 1989 г. Статистическите данни ни представят следната картина: 1992 г. - 70 ж.; 2001 г. - 39 ж.; 2011 г. - 11 ж.; 2021 г. - 5 ж.

Перспективи за съживяването на Ветрен се разкриват в развитието на традиционните пасищно животновъдство и овощарство. Голям потенциал крие и разработването на разнородни видове туризъм: планински, селски, културен (особено поклоннически) и др.

 

Използвана литература:
1. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895-1903). изд. Македонски научен институт, София, 2008 г.;
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.;
3. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН.;
4. Захариев, Йордан– Сборник за народни умотворения. книга XIV. Пиянец, София, 1949 г.;
5. Кацаров, Гаврил - Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония, София, 1921 г.;
6. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
7. Умленски, Иван и Ковачев, Георги. Местните имена в Кюстендилско, Изд. БАН „Проф. Марин Дринов“, София, 2018 г.;
8. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul