Местоположение и географска характеристика:
Сопот е град в Централна България. Намира се в Област Пловдив и е административен център на Община Сопот. Отстои на 133 км източно от столицата София, на 63 км северно от гр. Пловдив и на 5 км западно от гр. Карлово. Градът лежи на подбалканската транспортна (жп и авто) линия София – Бургас. Отдалечен е на 12 км югоизточно от южния вход на един от главните старопланински проходи – Троянския.

Град Сопот е разположен в плодородната подбалканска Стремска долина, между реките Манастирска и Леевица (леви притоци на р. Стряма), на 510 м надморска височина. Скътан е в южното подножие на Троянско-Калоферската планина (дял от Централна Стара планина).
Община Сопот, чиято площ е една от най-малките в България (56 km²) е заета основно от планински релеф (стръмните южни склонове на Балкана) и съвсем малко от равнинен – в южния ѝ край, където са разположени единствените ѝ две населени места (Сопот и с. Анево). Най-северната част от територията на Общината (15 480 дка.) влиза в Националния парк "Централен Балкан".
В климатично отношение Общината попада в преходно-континенталната климатична област, като се проявява и леко планинско влияние. В сравнение с другите Подбалкански полета климатът е по-мек и по-топъл. Температурните инверсии са рядкост, зимата е мека, а лятото - умерено топло. Преобладаващите почви са канелени и светлокафяви горски. Тези природни условия са изключително благоприятни за отглеждане на маслодайна роза, лавандула, зърнени култури, както и за развитие на лозарство.
Местната икономика е представена от производства във: военната промишленост - „Вазовски машиностроителни заводи“, машиностроенето - „Лагерен завод“, шивашката промишленост - „Пеппер Модна индустрия“ и др. Не малка част от населението е заета с производство на етерично-маслени култури и свързани с обработката им дейности.
Населението на града към 2014 г. наброява около 8 000 жители. В етно-религиозно отношение то е представено от българи – християни (православни).

За името на града:
Съществуват няколко хипотези, които обясняват произхода на името на града. Според една от тях то произлиза от старославянската дума „сопотъ“, която означава "поток" или „изкуствен воден улей“. Това становище е съвсем правдоподобно, имайки се предвид изобилието на течаща вода в Сопот - през града минават множество потоци, като 27 е броят на постоянно и свободно течащите градски чешми. Някои изследователи допускат, че името „Сопот“ води началото си още от ранното средновековие, от дълго издирвания и с неустановено местоположение град Потука (т.е. Потока), който е родното място на българският светец Михаил Воин.

История:
Районът на днешния град Сопот има хилядолетна и богата история. В чертите на самия град и в землището му са открити останки от поселищен живот още от времето на старожелязната епоха (около XII в. пр. Хр.), но изхождайки от някои находки като разкритото златно съкровище от халколитна (каменно-медна) култура „Дъбене“ (отстои само на седем километра от Сопот, при с. Дъбене), има основания да се допусне и по-ранна датировка на заселване по тези земи – 3 - 4 хил. години пр. Хр.
Не малко са материалните следи, които свидетелстват за  дълготрайно тракийско присъствие. В границите на сопотското землище са регистрирани поне три селища от времето тракийската Одриска държава. За това красноречиво говори големия брой на тракийски надгробни могили (южно от града), както и откритите в района на гара Сопот находки от монети на тракийските владетели Севт II и Севт III, а също и на Филип II, Александър Велики, Филип III и Лизимах. Към този период принадлежат и открити оброчни плочки на Тракийски Херос и на трите нимфи.
Интензивният селищен живот в района продължава да съществува и през последвалата римска епоха, когато тракийските селища се оказват в стратегическо положение – на кръстопът. Тогава върху стари тракийски друмища се прокарват и функционират два главни римски пътя. Единият е по направлението изток-запад (Сердика (дн. София) – Севтополис (дн. Казанлък) - Аугуста Траяна (дн. Стара Загора)), чието трасе е почти идентично с днешния Подбалкански път, а другият – свързва Подунавието с Тракия, като минава Стара планина през Троянския проход. Покрай тези пътища, старите селища и крепости се преизграждат и възникват нови такива. Многобройни са находките, доказващи един нов тип на селищно развитие, характерен за римската култура. Руини от римска пътна станция са разкрити в м. „Хисарлъка“, на 500 м северно от с. Анево. Останките на друга подобна, известна като „Суб Радѝце“, се намират край с. Христо Даново, на самия южен вход на Троянския проход, където се пресичат посочените два главни римски пътя. Под самия днешен център на града лежат масивни римски руини. Такива има и в м. „Кайряка“ - останките от т.нар. крепост „Триъгълника“. От същия период е откритият преди време римски некропол, който, според намерените в него монети и артефакти, е датиран II-V век сл. Хр.
След нашествията на готите (средата на III в.) едно от тукашните селища се премества на изток, в местността „Света троица“. На това място то просъществува и през ранновизантийската епоха (IV-VI в.), свидетелство за което дават открити монети и предмети от времето на византийските императори Зенон (474 - 491 г.) и Анастасий (491 - 518 г.). През този период Византия прави сериозни преобразования, които дават проявление и в укрепване на крепостната ѝ система. Като мярка срещу нашествията на варварските племена от север, старопланинските крепости са подсилени - преизградени и дори са издигнати нови. Такива укрепления в района на днешния град са: „Сопотско градище“ (североизточно от града) и „Аневско кале“ (северозападно от града).
Животът на предшестващите днешния град селища продължава и през средновековието. В границите му са открити останки от манастир, за които се предполага, че са на предходника на днешния Сопотски мъжки манастир „Възнесение Христово“(Св. Спас). Вероятно през X-XI век градът и манастирът се местят на днешното си място. По-късно, по време на Второто българско царство (XII-XIV в.) е изградена  църква „Св. Богородица“ - „Горната черква“ (изгорена е през 1877 г. от турците и след това превърната в параклис „Покров Богородичен“). Впоследствие, след османското нашествие (края на XIV в.), именно тази църква дава турското наименование на селището - Акче клисе (Бялата черква), понеже се виждала отдалеч - извисявала се на възвишението "Трапето".
През средновековието част от местното население участва в образуването на селище на мястото на днешния град, друга част остава в предишното селище в м. „Св. Троица“, а трета се заселва в подножието на крепостта "Аневско кале", като така се образуват три основни квартала на едно по-голямо средновековно селище. Някои изследователи идентифицират Аневското кале със средновековния град-крепост Копсис, който според византийските хронисти Пахимер и Кантакузин бил столица на владенията на братята - боляри Смилец, Радослав и Войсил. Родовите им земи се намирали в Подбалканската област - от Копсис до Сливен. Смилец дори успява да се възкачи на престола на българските царе и управлява в периода 1292-1298 г., а севастократор Радослав е ослепен от болярина Алтимир (владетел на съседната област Крънска хора), заради предателство (оглавява подкрепян от византийците поход срещу българския цар Тодор Светослав). В началото на XIV в. Войсил воюва като византийски съюзник срещу българските царе Тодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1323) и Михаил Шишман (1323-1330), поради което на няколко пъти е принуден да бяга във Византия. След смъртта на Георги II Тертер (1323 г.), Войсил навлиза с византийска помощ в родовите си земи и възстановява властта си над тях. Византийският император Андроник III Палеолог му дава титлата "деспот на България". Така след 23-годишно изгнание той създал едно полунезависимо княжество (деспотат), с главен укрепен град Копсис, васално на Византия. С възкачването си на престола, цар Михаил Шишман се заема първоначално да разрешава териториални проблеми с византийците по черноморския бряг и не обръща внимание на Войсиловото деспотство, но след като ликвидира този проблем, той отправя поглед и към него. След обсада Михаил Шишман превзема Копсис, а преди това Войсил тайно избягва при византийците. Така тези земи са отново присъединени към Търновското царство до падането им под османска власт при цар Иван Шишман.
Името „Копсис“, с което е упоменат градът във византийските хроники, е точното гръцко съответствие на старославянското „сопот“.
Средновековната крепост "Аневско кале", за която се предполага че е част от средновековния град „Копсис“, е разположена на по-малко от 4 км от град Сопот и на около 2 км от края на село Анево. Тя е една от най-добре съхранените български крепости - крепостните ѝ стени са запазени на височина от 12 до 14 метра. Хълмът, на който се издига "Аневско кале", е населяван с известни прекъсвания в различни исторически периоди, за което говорят находки от: късножелязната епоха (III - I в. пр. Хр.), римското владичество (I - IV в. сл. Хр.), ранновизантийската епоха (IV - VI в.) и средновековието (XI - XIV в.).
Чрез археологически разкопки е установено, че в крепостта се е намирал манастирски комплекс с една главна църква, както и още няколко отделни. Манастирът е бил разположен върху по-стари останки на раннохристиянски манастир от V век. Разкрити са основите на четири църкви - две вътре в цитаделата и две в подградието. Една от тях - манастирската църква е изградена още през ранновизантийската епоха (V - VI в.), като през XIII - XIV в. върху нейните развалини е изградена друга църковна постройка.
Крепостта Анево кале през цялата си епоха на съществуване изпълнява строго определени социални, политически, културни и икономически функции, което я прави изключително значима за владетелите, живели в нея. Нейният разцвет се свързва с периода от последната четвърт на XIII в.
При нашествието на османлиите в края на XIV век градът наречен Узун шехир (т.е. Дълъг град), тъй като трите му квартала са се разпростирали на разстояние от около 10 км.
Сопот оказва упорита съпротива на османските турци при нашествието им по българските земи, заради което е разрушен до основи. Въпреки това населението му не вдъхва доверие у завоевателя и по тази причина, в началото на XV век турците основават като нахийски център съседно Карлово. Тогава построяват запазената и до днес в центъра му Куршум джамия. На тази джамия е посветено землището на Карлово. Посветено е за издръжка (т.е. вакъфирано - Вакъф) с „Вакъфнамето на Али Карлъзаде“ за речената джамия през 1496 г. Там за пръв път се споменава и Сопот под името Акче клисе – Бяла черква, с което селището е записвано във всички османски регистри до Освобождението. Описаният от Иван Вазов град в романа му "Под игото" - Бяла черква е именно Сопот. Въпреки турското име на селището, българското население продължава да употребява името „Сопот“, както се вижда от запазени приписки из църковни книги, най-ранната от които е от 1585 г.
Интересна подробност от историята на района е един спор за мерата между Карлово и Сопот, който започва още с основаването на Карлово. Той достига връх през 1633 г., когато лично султан Мурад IV издава ферман и изпраща служебни лица от Цариград и Стара Загора, за да определят границата между Сопот и Карлово. Спорът е решен в полза на вакъфа, т.е. Карлово.
През османския период (1665 г.) е основан девическият манастир „Въведение Богородично“ от схимонахиня Сусана. Той е бил застроен в близост до Хилендарския метох, изгорен от кърджалийте през 1794 г., но оставил названието „метох“, което се пренесло върху девическия манастир, без той самият да е метох.
От средата на XVI век при църквата „Св. Богородица“ - Бялата черква съществува килийно училище. Към същата църква функционира и скрипторий за преписване на книги. Освен църковни книги в него се преписват и т. нар. „дамаскини“ (книги - сборници със смесено съдържание от църковни поучения и жития до откровено апокрифни текстове, като такива за гадаене по гръмотевици и потрепване на различни части от човешкото тяло). Дамаскинарската школа просъществува до първата половина на XIX век. Досега са известни 5 дамаскинарски сборника по произход от Сопот от периода XVI-XIX век. Това дава всички основания да се приеме съществуването на Сопотска книжовна школа в посочения период.
През 1794, 1800 и 1807 г. Сопот е нападан и разсипан от кърджалийските орди на Хасан Окюзджиоглу, Стоян Инджето (Индже войвода) и накрая от Емин ага Балталъ. Особено съсипващо било последното нападение - на Емин ага от 1807 г., което изгонва голяма част от населението и то се заселва в други селища, като: Карлово, Етрополе, Тетевен, Севлиево и дори във Влашко (Брашов, Галац , Букурещ и др.).
През Възраждането Сопот успява да се съвземе и въздигне  в икономическо и културно отношение. Поминъкът на града е свързан с извиращите от Балкана реки Леевица и Манастирска. По течението на двете реки възникват много чаркове и чаркови одаи (около 700 на брой), при което гайтанджийството става основния и главен поминък на възрожденския Сопот. Тук процъфтяват над 30 занаята: вълнарство, предачество, тъкачество (тъкат се вълна, коноп, лен, памук, козина, коприна), килимарство, абаджийство, терзийство, кожухарство, тепавичарство, воденичарство, добив на розово масло, бояджийство, басмаджийство, стъкларство, папукчийство, бакърджийство и др. С наличието на толкова много производства Сопот заслужено си спечелва прозвищата: "Кючюк Манчестер" - Малкият Манчестър и "Герджик Сопот" - Хубав Сопот. Във връзка с производството на розово масло в града е открита първата на Балканския полуостров "шишеджийница" или стъкларска фабрика (1700 г.).
Големият стопански подем на града неминуемо дава тласък и в развитието на културния живот. Сопот се слави със своите училища през Възраждането - килийни взаимни и класни - едни от първите в поробената България. След като от край време килийни училища функционират в мъжкия и девическия манастир и към черквата „Св. Богородица“, подобни се отварят и в частни къщи – в дома на Иван Гърбата (края на 20-те години на XIX в.) и при Г. Хаджиниколов (през 40-те години). През 1836 г. Сопотската община успява да създаде третото в страната ни новобългарско светско училище, за чието основаване основна заслуга има Хр. Поповасилев (ученик на Неофит Рилски). През 1840 г. е открито класно училище, в което през 1849 г. К. Луков въвежда звучната метода на обучение. Поставя се началото и на обществена училищна библиотека (с помощта на В. Априлов). През 1850 г. е създадено и девическо училище – т.нар. „Радиното училище“, което през 1874 г. прераства в четирикласно. През 1870 г. в гр. Сопот е основано женско дружество "Постоянство" с председател Съба Вазова (майка на Иван Вазов), а в 1871 г. будни родолюбиви младежи основават сопотско читалище "Братство".
В тази просветна среда се ражда великия български поет и писател Иван Вазов. В Сопот той прекарва детството и юношеството си - години, които оставят най-дълбоки следи в неговия жизнен и творчески път. От големия Вазов род произлизат и изтъкнатите генерали Георги Вазов и Владимир Вазов (братя на писателя). Сопот е роден град и на много други видни личности, сред които: изтъкнатата възрожденска учителка Неделя Петкова, отец Кирил Слепов - един от видните дейци на Априлското въстание и съратник на Георги Бенковски, народните будители и родолюбци Аверкий Петрович, отец Кирил Нектариев, Калист Л. Хамамджиев, световноизвестният народен лечител Иван Раев и др.
През 1845-46 г. в Сопот е построена една от най-големите възрожденски църкви по българските земи, шедьовър на брациговската строителна школа - църквата „Св. св. апостоли Петър и Павел“, известна и като "Долната църква". В наше време всяка година на празника „Св. Атанасий“ (18 януари) в двора на църквата се прави и раздава курбан от Община Сопот за здраве и благополучие на жителите.
През възраждането населението на Сопот се включва активно в църковно-националните и революционни борби. Родолюбивите жители на подбалканския градец са свързани със: хайдушките подвизи на войводите Кара Иван, Добрил, Велю, Богдан; с делото на апостолите Васил Левски и Тодор Каблешков; със светлите имена на сопотненци - участници в двете български легии, в четите на Филип Тотю, на Панайот Хитов, на Христо Ботев и в Българското опълчение.
Сопот е важно средище в дейността на Васил Левски. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир „Св. Спас“ той приема монашеството си името Игнатий под мантията на йеромонах Кирил. В манастира Левски създава първия монашески революционен комитет още през 1869 г. с председател игумена отец Рафаил, приятел на Апостола. През 1869 г. е създаден и Сопотски революционен комитет. Сред съзаклятниците са: Ганчо Попниколов, Сребрьо Стойновски, Фратю Попов, дякон Богослов Макриев и др. Активната подготовка на Априлското въстание в града е отразена във Вазовия роман "Под игото".
През юли 1877 г. в града избухва масово народно въстание, сопотненци се бият за своята свобода три дни. Градът е опожарен, а населението му - избито или прогонено. От около 5-хилядното му население в оня момент над 900 души са избити и измират от глад, болести и неволи, само за 6 месеца, до повторното освобождаване.
Сопот е окончателно освободен от османско робство на 13 .І. 1878 год., когато жителите му посрещат братята освободители начело с генерал Павел Карцов. Временното руско управление отпуска около 5000 златни рубли на сопотската община за възстановяването ѝ. Средствата са използвани за възстановяването на: Мъжкия манастир „Св. Спас“, църквата „Св. Петър и Павел“ (Долната църква), Девическото училище и конака (общинското управление). На населението била раздадена помощ от една златна рубла на човек (тогава в Сопот остават не повече от 1500 жители). За църквата „Св. Богородица“ (Горната църква) и Мъжкото класно училище парите не достигат и те остават в руини.
След Освобождението (до 1885 г.) Сопот влиза в пределите на автономна област Източна Румелия, към Османската империя. Според първото официално преброяване в 1884 г. населението на града наброява 3 775 жители.
Освободеният Сопот встъпва в един от най-трудните периоди от многовековната си история. Поминъкът на града е съсипан допълнително, освен от турското разорение и последвалата загуба на големия пазар в рамките на Османската империя, но и от вноса на европейска фабрична прежда, от който замира търговията с гайтани.
През 1883 г. тук избухва първият в новата история на България социален бунт - бунтът на сопотските предачки срещу вноса на фабричната прежда, което отнема едно от малкото останали препитания на сопотненци - преденето на прежда за гайтани. През 1892 г. с цел повдигане на статуса и насърчение на жителите му, Министерския съвет на Княжество България с нарочен рескрипт потвърждава статута на град за общината на Сопот, въпреки че той е имал този си статут още от турско време.
От началото на ХХ в. Сопот започва да се съвзема икономически. Жителите му се преориентират от производството на гайтани към по-доходното и печелившо тъкане и производство на килими и материали за тях (вълна, прежди, бои и т.н.). Откриват се и 2 работилници (фабрики) за килими.
В годините на войните градът дава около 100 свидни жертви. Отново следват трудни следвоенни години и борба за оцеляване.
През 1935 г., при откриване на къщата-музей „Иван Вазов“, когато градът е посетен от цар Борис III, е огледан и одобрен терен за построяване на Държавна военна фабрика. Немалко съдействие за това решение оказват братята генерали Георги и Владимир Вазови.
Строителството на фабриката започва през 1936 г., а през 1939 г. е официално открита. Този нов вид производство дава небивал тласък в развитието на Сопот и района. По време на Втората световна война - на 26 юни 1944 г. градът и Държавната военна фабрика са бомбандирани от британско-американска военновъздушна ескадра, без да са дадени жертви и без да са нанесени сериозни поражения или щети, както на града, така и на фабриката.
Между 1950 г. и 1965 г. градът носи името Вазовград, след което отново е възвърнато историческото му име – Сопот. През 1974 г. към гр. Сопот е присъединено с. Анево, като е превърнато в негов квартал.
През социалистическия период, в условията на планова икономика, Държавната военна фабрика прераства в най-голямото предприятие от военната промишленост в страната – т.нар. „Вазовски машиностроителни заводи“ (ВМЗ), което заема стратегическо място в националната икономиката. По това време в Сопот работят и: Стопанско обединение „Металхим“, Завод за лагери, цехове за китеници, губери и гоблени и др. Стопанският подем на града се отразява положително на демографските проблеми и числеността на населението достига недостигани дотогава показатели – през 1985 г. в Сопот живеят 12 184 жители.
С настъпване на т.нар. „демократични промени“ след 1989 г., поставена в нова ситуация на пазарна икономика, сопотските заводи, макар и да изпитват големи трудности, се преориентират и продължават да работят. Така например ВМЗ - Сопот започват да развиват различни дейности и производства, при което се създават нови работни площадки. Благодарение на интелектуалния потенциал на научно-техническите кадри и на високата квалификация на изпълнителския персонал на фирмата през годините са усвоени редица специални и граждански изделия. Но въпреки това безработицата не е овладяна и отливът на жители от града, търсещи препитание в големите градове, се засилва със всяка изминала години, и до днес. За потвърждение, достатъчно показателен е настоящият брой на постоянно живеещите в Сопот – 8 214 жители с постоянен и настоящ адрес (към 15.03.2014 г.).
Град Сопот става център на община на 5 септември 2003 г. с указ №318 на президента Георги Първанов, след като землищата на град Сопот и село Анево, което е признато за отделно селище, са обособени в самостоятелна община, отелно от Община Карлово.
Днес град Сопот, с една умела държавна и местна политика, има реалната възможност да се превърне в благоденстващо и предпочитано място за живеене. Това може да бъде постигнато с рационално използване и доразвиване на наличната материално-производствена база, както и с повече работа в насока развитие на туризма. С уникалната си природа и изобилие от културно-исторически паметници, Сопот е желано и посещавано туристическо място, но богатият му потенциал не се оползотворява достатъчно. Голяма част от неговите културните достояния не са експонирани и достъпни за туриста.
Освен най-голямата забележителност и гордост на града  - Къщата-музей „Иван Вазов“, в Сопот може да се посети: Народно читалище „Иван Вазов“ (основано през 1871 г. под името "Братство") - един от основните стожери в съхраняването на културните традиции и българщината в града; Радиното училище (осн. 1850 г.) - едно от първите девически училища в България, днес в него са поместени постоянни експозиции; Дядо Стояновата воденица - описана от Иван Вазов в романа му “Под Игото”, тя се намира в близост до пътя, който води към началната станция на седалковия лифт, в северозападната част на Сопот, на около 150 м южно от портите на манастира “Св. Спас”.
Любителите на природата могат да се насладят на прелестите на Балкана от седалковия въжен лифт, който достига до хижа „Незабравка“ (на 1658 м надм. в.). При междинна станция на въжената линия (1389 м), в местността „Почивалото“, има идеални условия за парапланеризъм. Всяка година там се провеждат състезания по парапланеризъм от национална, международна и световна величина.
Най-голямото културно събитие на Сопот са ежегодните Вазови тържества, които се провеждат на 9 юли по случай рождения ден на народния поет, а на всеки 5 години се дава и Вазовата награда за литературно творчество.



Източници:
1. Петров, Цочо. Сопот през Възраждането, София, 1985 г.
2. Енциклопедия на България, т. 6, изд. БАН, София, 1988 г.
3. Джамбов, Иван. Средновековната крепост край Сопот. изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991 г.
4. Батинков, свещ. Хр. Сопотските манастири и древните пловдивски църкви. Пловдив, 1997 г.
5. Официален сайт на Община Сопот: www.sopot-municipality.com