Местоположение и географска характеристика:
Калофер е град в Южна България. Намира се в Община Карлово, Област Пловдив. Отстои на 156 км източно от столицата София, на 22 и 17 км в същата посока, съответно от гр. Сопот и гр. Карлово и на 65 км североизточно от Пловдив. Градът е пункт от подбалканската жп и автомобилна линия София -  Бургас. Калофер граничи със селата: Осетеново (на изток) и Куртово и Васил Левски (на запад).
Град Калофер е разположен в подножието на южните склонове на Калоферска планина (дял от Централна Стара планина), в малко долинно разширение на р. Тунджа, която тече през града. Средната надморска височина на селището е 600 м. От запад то е оградено от рида Кръстец (Стражата), свързващ Стара планина със Сърнена (Източна) Средна гора. На северозапад от Калофер се издига първенеца на Стара планина - връх Ботев (2376 м). В непосредствена близост до градчето се намира Национален парк „Централен Балкан“, към когото то се явява един своеобразен вход. Красивата околност крие живописни и уникални места като: ливадите на „Чафадарица“; пропастите на „Джендема“, Купена и р. Тунджа; река „Бяла“ с водопади, измежду които е и най-високият водопад на Балканския полуостров - Райско пръскало (124,5 метра).
Климатът е пеходноконтинентален с планинско влияние и се характеризира със сравнително студена зима и прохладно лято. Преобладаващите почви са канелено-горски и канелено-подзолисти. Тези природни условия благоприятстват за оглеждане на маслодайна роза (Калофер се намира в „Долината на розите“), лавандула, картофи и овощия. Тучните и зелени пасища из околността и изобилието от вода са добра предпоставка за развитие на животновъдство, което до недалечното минало е било добре застъпено.
Днес, някогашния процъфтяващ и проспериращ със своите занаяти град, представлява селище със затихващи функции. Населението на градчето към 2014 г. е около 2 800 жители.

За името на града:
Има няколко версии за произхода на името на града. Според едната то идва от гръцката дума "кало" (хубав, добър). Но с по-голяма тежест е становището, че града носи името на Калифер войвода, който според легендата полага основите днешното селище.

История:
За разлика от много други български градове, историята на Калофер не започва от дълбоката древност, античността или ранното средновековие.  През тези исторически периоди мястото на днешния град е заето от гъсти, непроходими и необитаеми гори.
Въз основа на стари предания съществуват предположения, че предшественик на днешния град е намиралият се на около 3 км северозападно от Калофер, в долината на Бяла река, средновековен град-крепост Звъниград, известен още и с гальовното име „Звънуша“. Историческата достоверност на тези предания се потвърждава от руините и следите от отколешен поселищен живот по средното течение на Бяла река. И обстоятелството, че все още не са проучени е пречка те да бъдат приети за категорично доказателство. За тях споменават още през XIX в. Виктор Григорович, Феликс Каниц, Константин Иречек и други учени и пътешественици. Звъниград е отбелязан с името „Стари Звониград“ на географска карта на Калофер и землището му от 1874 г.
Без да бъдат проведени археологически разкопки на мястото на предполагаемото селище не могат да се вадят заключения, но ако трябва да се дълбае в сферата на догадките, може да се предположи, че то със сигурност съществува през времето на Второто българско царство (XII-XIV в.). Самото местоположение на „Звъниград“ - в скрита и красива долина, с изобилие от вода, напълно отговаря на условията за възникване на селище през онези времена. А какъв е произходът на благозвучното име „Звъниград“, за това обяснение ни дават три предположения с легендарен характер. Според най-разпространеното и правдоподобно, името идва от звъна на камбаните на църквите и манастирите, които били толкова много, че образували една малка Света гора. Второто го свързва със звъна на звънците от стадата, които пасели наоколо, а третото – с формата на сянката на върха Юмрукчал (дн. Ботев), който привечер има вид на огромна камбана.
Правейки съпоставки с историческата действителност, през XIII-XIV в. Звъниград най-вероятно влиза в административната област Крънска хора, която към края на XIII век е предадена като зестра на болярина Алдимир/Елтимир (брат на Георги I Тертер) и за кратко време става неин пълновластен господар (деспот). Но поради нелоялност от негова страна (става съюзник на византийците), през 1305 г.  българския цар Тодор Светослав завзема Крънска хора и анексира деспотството, като го присъединява отново към българското царство.
Известно е че тази епоха се оказва благодатна за християнството и съвсем логично е да се търси процъфтяване на монашеството и тук. Характерно явление по българските земи тогава е възникването на няколко манастира около един средищен. По подобие на атонската Света гора, тези обители и местата, където са съсредоточени, се наричат също Света гора (Малка). Значителни манастирски средоточия, датиращи от Второто българско царство, са тези около Търново, София, Видин, Сливен и Станимака (дн. Асеновград). Особено благоприятна почва за тяхното развитие се създава при царуването на цар Иван Александър (1331-1371 г.), време, известно като „Втори златен век на българската култура“. Тогава се създават големи книжовни огнища в различни места из българските земи. Значимо културно средище с голям обсег на действие е прочутия Парорийски манастир на Григорий Синаит в Странджа планина, откъдето тръгва исихасткото течение в християнството. Възпитаник в този манастир е исихаста Теодосий Търновски, който пренасяйки познания се установява в Килифаревския манастир край Търново, където неговият ученик Евтимий Търновски полага основите Търновската книжовна школа. Напълно понятно е монашеството в Звъниград да е повлияно от книжовните традиции на времето и особено от този всеславянски университет на на XIV в. Според някои изследователи (Н. Начов. Калоферската мъжка Св. Обител. С., 1895 г.), тогава главният път от Копсис (дн. Сопот) за Търновград минава край Звъниград. А К. Шкорпил пише, че недалеч от този друм под връх Мара Гидик, където се сливат реките Тъжа и Марагидишка, се намирали останките на старобългарски манастир, който по местоположението си заемал най-високо място от всички манастири в България.
Но точно в най-големия културния подем на средновековна България, в който неминуемо достойно място заемат звъниградските манастири, в края на XIV в. настъпва жесток поврат. Настъпващите османски орди от юг помитат всичко по пътя си, с което цялата тази култура бива унищожена, а възходът на България - забавен с няколко века. Тогава, най-късно през последните години на века, при един от поредните пристъпи на османски фанатизъм, залязва славата на Звъниград, а заедно с него на разорение и разруха са обречени и религиозните му светини. Има едно предание, което рисува печалната картина на разорения град по следния начин: „После остали тук-там колиби с малка черквица „Св. Богородица“ с монахини, но те после се разпръснали. Останала само една монахиня.“ Вероятно споменатата църква е манастирска. За по-нататъшния живот на бедното селище дори и легендите мълчат, от което може да се извади заключението, че то престава да съществува. Разрушителната сила на времето не е пощадява почти нищо до наши дни. Като бледа сянка от смътно минало доскоро са сочели развалините на местността „Ралчовец“, която е в близост до някогашния Звъниград. Тях калоферци наричали “Старото манастирче“ и може би това е един от просъществувалите най-дълго време манастири край разорения град. И досега в тази местност се почита черковището „Св. Димитър“, при което на деня на светеца до неотдавна се извършвал водосвет и се колел курбан. Изглежда че това е всичко, което сега напомня за някогашното монашеско средище, свързано със Звъниград и неговите околности.
И въпреки, че залязва мощта на старославния Звъниград, българският верски и народностен дух тук остава несломим. Градът се превръща в развалини, но духът на оцелелите от ятагана и робския синджир негови обитатели не бива покорен и звъниградчани продължават с достойнство да бранят своя живот и ценности. Според преданията жителите на този град оказали упорита съпротива при нашествието на османските турци, поради което той бил заличен с особена жестокост. Една дружина от смели и свободолюбиви мъже се скитала из девствените гори наоколо и постоянно нападала турски кервани, които преминавали през прохода. Легендата свързва възникването на Калофер с тази дружина и нейния войвода Калифер, който дал името на новото селище. Войвода с неговата дружина юнаци, не допускал турчин да мине през горите, в които се подвизавал – на изток до реките Тунджа и Копринка (Казанлъшко), на запад до Карловската река и Стряма, дори и до Копривщица. Невъзможността да се справи с Калифер войвода и хората му, принудила султана да разреши на хайдутите да се заселят по тези земи при условие, че престанат да нападат керваните и започнат да охраняват прохода. Войводата приел предложението и се установил в землището на днешен Калофер. Легендата също разказва, че заселвайки се тук, тези мъже нямали жени и затова "откраднали" невести от близкия град Сопот. Привилегиите на дервентджийско селище (жителите му охраняват дервента - прохода), които градът получава още от самото си начало, спомага за съхраняването на чисто българския му характер. В Калофер винаги са празнували и се празнуват традиционните български празници.
Неслучайно историята на градеца през дългото чуждо владичество е пълна с имена на прочути харамии, хайдути и бунтовници, като се започне с Калифер войвода и се мине през дядо Млъчко, Чоно Чорбаджи, Добри войвода, Гълъб войвода и др. Днес в знак на признателност към своя предтеча, в северозападния край на града калоферци издигат величествен паметник на Калифер войвода.
 

Така, своето историческо битие Калофер започва през XVI в. Писмени сведения за него намираме в османски данъчен регистър от 1576 г., в който се споменава като Калуфер дербент.  Този документ потвърждава, че по това време Калофер е със статут на дервентджийско селище, чиито жители се занимават с охраната на прохода.
Със зараждането на Калофер – приемника на Звъниград, се запазва и нишката на старото духовно познание. В околностите на новооснованото селище и съвсем близо до старославния Звъниград в началото на XVII в. (според братя Шкорпил в 1606 г.) възниква мъжка света обител – Калоферският манастир „Рождество Богородично“, запазил съществуването си и до днес. Според преданието той е бил основан от един стар монах, който след разоряването на Големоселския манастир (намирал се от ляво на пътя Казанлък – Калофер) дошъл с иконата „Рождество Богородично“ и се заселил в скалите на „Бели брегове“. След неговата смърт следовниците му издигнали манастира. Забележително е, че в продължение на многовековното му съществуване в него винаги има монаси от Калофер. От друго предание научаваме интересната подробност, че „металическият кръст от църквата „Св. Богородица“ в разорения Звъниград е пренесен в новопостроения мъжки манастир и е поставен над Светия олтар на църквата му“. Заслуга за това има игумена Кесарий, а видния калоферски възрожденец Димитър Паничков, посещавайки манастира, вижда кръста и сам свидетелства за това – на него било отбелязано с букви 1530 г. Това предание е поредното свидетелство за духовна приемственост на християнските традиции. Старите светини се превръщат в развалини, но там, където е имало храм или е станало масово избиване на християни, народът поставя знак – кръст и в определен ден се събира, за да почете паметта на светеца покровител. По силата на тази вярна традиция възникват известните тук „черковища“, наричани в други краища на България - „оброчища“. И днес Калофер се слави с много черковища в околностите си, като при повечето от тя в последно време са изградени параклиси.
Около един век след основаването на историческия Калоферски манастир (началото на XVIII в.) в самия Калофер един след друг възникват четири метоха: Горен девически метох, Долен девически метох, метох „Св. Троица“ и Малкият девически метох. Впоследствие наследник на тези метоси става днешният Калоферски манастир „Въведение Богородично“, издигнат на мястото на Горния девически метох. Другите три не са възстановени след последното им опожаряване по време на Освободителната война (1878 г.).
През XVIII и началото на XIX в. Калофер вече е богато занаятчийско средище, което дава основание на турците да го наричат Алтън Калофер (Златен Калофер). Произвеждат се главно аби, гайтани, а по-късно и разноцветни шаеци, миндерлъци, дантели и други манифактурни стоки. Развива се и търговията – калоферци откриват кантори във Виена, Одеса, Браила и другаде, а в Цариград има калоферска занятчийска колония.
Калофер на два пъти е опожаряван от кърджалиите - през 1799 и 1804 г., но бързо се възстановява и замогва. По време на набезите им е разорен Калоферският мъжки манастир, а женските метоси са изпепелени и изравнени със земята.
През Възраждането, в първата половина на XIX век, Калофер, както и всички наши подбалкански градове, достига своя духовен и стопански разцвет. Пътешественици отбелязват, че в него е има над 1000 гайтанджийски чаркове, много тепавици и бояджийници. Големият икономически подем дава отражение на културният живот в селището по най-благотворен начин.
Килийни училища (мъжки и девически) в Калофер има още през XVIII в. Не случайно по-късно проф. Иван Шишманов нарича килийните училища при Девическия манастир и при Самоковския метох (в гр. Самоков) „люлка на девическото образование“. В първия получава килийна просвета първата българска учителка Анастасия Димитрова. През 1839 г. по инициативата на Васил Априлов и с парична помощ на калоферските търговци в Одеса, в двора на черквата „Св. Богородица“ е построена нова училищна сграда. В нея Брайко Хаджигенов въвежда взаимоспомагателната метода. През 1845 г. по инициатива и с участието на даскал Ботьо Петков започва строежът на ново класно училище за около 500 ученика, което е открито през 1848 г. През 1979 г. т.нар. „Даскалботьово училище“ е възстановено и превърнато в Музей на просветното дело. През 1839 г. Девическото училище е преместено в сградата на старото мъжко училище, където през 1866 г. учителка става Рахила Барак, която има високото за онова време педагогическо образование. Основани са и просветни дружества – мъжко просветно дружество „Напредък“(1869 г.) и женско просветно дружество „Просвещение“, основано от Е. Караминкова.
В Калофер учителства цяла плеада от възрожденци – просветители: Неофит Бозвели, Ботьо Петков, Христо Ботев, Иван Вазов, Иван Чунчев, Д. Фингов и др.
Чеда на Калофер са редица видни книжовници и обществени дейци от епохата на Възраждането: Екзарх Йосиф I, Димитър Мутев, Елена Мутева (първата българска поетеса), Христо Тъпчилещов, Иван Шопов (фолклорист и пръв български библиограф) и други.
Но най-известният син на Калофер е поета и революционер Христо Ботев, роден на 25 декември 1847 г. в семейството на учителя Ботьо Петков. Днес родната къща на големия българин в центъра на града е превърната в Национален музей „Христо Ботев”. Автентичната сграда изгаря при опожаряването на града през 1877 г., но впоследствие е възстановена в оригиналния ѝ вид, по спомени на брата на поета – Кирил Ботев. Къщата-музей отваря врати през лятото на 1944 г.

Калофер може да се гордее и със своите четири възрожденски църкви:
Църквата “Св. Атанасий” е построена върху руините на по-стара църква, съществувала на същото място. В литаврата на един от прозорците на църквата е скрита мраморна плоча с релефна графика и надпис "1842 март 25, възстановена бе църквата и в името на нашия Светец Атанасий...". Датата бележи денят на издигането на църквата от майстор Стойо от Брацигово. Църквата представлява масивна трикорабна псевдо базилика, към която е прикрепен западно предверие. Иконостасът на храма е изработен от мрамор и с даренията на производителите на аба, родени в Калофер и работещи в Истанбул. Струвал е приблизително 50 000 гроша и е пренесен от Истанбул с волски каруци.
Църквата "Св. Архангел Михаил" е разположена на левия бряг на река Тунджа, върху висока платформа, така че сградата ѝ се извисява над целия град и може да бъде видяна отдалеч. Според надписа запазен на западната фасада, църквата е била строена три пъти и е имала три различни имена – "Св. Петка" през 1714 година, "Св. Архангел Михаил" през 1799 г. и "Св. Св. Кирил и Методий" през 1869 година, когато е реставрирана от майстор Генчо Кунев от Трявна. Днес над западния главен вход могат да се видят образите на трите покровителя на църквата – Св. Параскева, Св. Архангел Михаил и Св. Св. Кирил и Методий. В двора на черквата е гробът на Младен войвода.
Църквата "Св. Богородица" (Успение Богородично) се намира в централната част на град Калофер. Построена е през 1848 година върху руините на съществуваща стара църква. На североизток, под сводестата сграда укрепена с колони се намира аязмото – свещен извор. Непосредствено до него е мемориалната плоча, отбелязваща рожденото място на Ботев. Христо Ботев е роден в една от килиите на метоха, който се намира до църквата. Църквата е трикорабна псевдобазилика с отворена на запад нартика.
Църквата “Св. Рождество Христово и Свети Мъченици Козма и Дамян” е разположена непосредствено под църквата “Св. Архангел Михаил”, в така наречения Долен метох, на левия бряг на река Тунджа. В самото начало на съществуването си, метохът е бил малък, но през 1869-1870 година е обновен и разширен. Разрушен e през 1877 г., след което не е възстановен.

По време на Българското възраждане са възстановени и двата Калоферски манастира: “Св. Рождество Богородично” и "Св. Въведение Богородично". Днес и двете обители, въпреки многобройните си опожарявания и премеждия през годините, са действащи и отворени за поклонници.

Други паметници от епохата на Възраждането запазени до днес са каменните мостове над река Тунджа, турската баня и някои стари къщи. Калоферската възрожденска къща е двуетажна, в повечето случаи дървена, с широк двор, покрит с жълт пясък и много зеленина (чемшир, бръшлян, цветя). Част от къщите, построени непосредствено след Освобождението върху стари основи, спазват първоначалния си архитектурен образ. Най-точна представа за възрожденския облик на Калофер дава реставрираният комплекс от къщи край р. Тунджа в центъра на града. В него влиза Калоферката къща на историята – един своеобразен етнографски и културен център на града, представящ неговото живо наследство чрез традиционното тъкачество (местни черги, облекла и фестивални костюми), музикални инструменти, възстановка на типична гостна стая и др.
Свободолюбивите и с будно национално самосъзнание калоферци вземат дейно участие в  борбите за независима българска църква и в национално-освободителното движение. Те влизат в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Бачо Киро. Към края на османското владичество в околностите на Калофер бродят 15 хайдушки чети, в които участват над 500 калоферци. През май 1869 г. Васил Левски създава в Калофер революционна група, която през следващата 1870 г. се оформя като комитет.
Според Д. Х. Гендов в навечерието на  Освободителната война Калофер брои 1000 къщи  с около 4500 жители, всичките българи. От друг етнос има само около 40 къщи цигани, с мюсюлманско вероизповедание. По това време градът административно спада към нахия Гйопса, Пловдивска каза, Пловдивски санджак, Одрински виляет, а в духовно отношение е подчинен на Пловдивската митрополия (Пловдивска епархия).
През руско-турската освободителната война Калофер споделя участта на Карлово и Сопот и бива опожарен и плячкосан от башибозука. На 26 юли 1877 г. и през следващите дни изгарят над 1 000 къщи („..въ три деня отъ 1000 калоферски добри кѫщи не останала нито една колиба..“), 250 дюкяна, около 200 чаракчийници и воденици. Избити са около 500 души, предимно стари хора, болни и деца, които не успяват да избягат. Около 300-400 калоферски семейства, при това по-заможните, напускат завинаги града и се пръскат из различни краища на България. Почти нищо не остава от цветущия и проспериращ предосвобожденски "Алтън Калофер".
Калофер е освободен от османско робство през януари 1878 г. от руски войски, предвождани от ген. П. П. Карцов. От Освобождението до Съединението (1885 г.) градът е влиза в границите на автономната област Източна Румелия, към Османската империя. Според първото преброяване от 1884 г. в него живеят 3928 жители.
В следосвобожденския период разореният Калофер започва бавно да се съвзема, но загубил пазарите в Османската империя и като се добави изселването на по-голяма част от неговите занаятчии и търговци, той никога повече не успява да възвърне предишното си благоденствие.
И макар, че напускат родното си място, интелигентните и просветени синове на Калофер участват на всички фронтове в строителството на съвременна България. Представлявайки цвета на нацията, те стават министри, депутати, офицери, доктори, юристи, инженери,  учители, професори, администратори, финансисти, а в духовно отношение - митрополити и свещеници.
В Калофер продължават да се практикуват някои от традиционните занаяти, но вече в сравнително по-ограничени мащаби. За сметка на това се развива земеделието и животновъдството. Голяма част от местни жители се занимават с отглеждането на характерната за района маслодайна роза, от която произвеждат високо цененото розово масло.
Броят на жителите на градчето достига нивото от преди Освобождението едва в средата на XX в. - 4 854 ж. през 1956 г., а най-висока стойност в това отношение е достигната през 80-те години – над 6 000 жители.
След 9 септември 1944 г., в годините на социализма, когато е в действие плановата икономика, в града работят: завод „Хр. Ботев“ за производство на готово облекло, машиностроителни цехове, инсталация „Българска роза“ за соусиране на цигари, мандра и др. Но с настъпване на т.нар. „демократични промени“, поставени в условията на пазарна икономика, местните производства съвсем замират. Следва поредна и продължаваща досега изселническа вълна към големите градове на страната. И резултатът е на лице – днес (2014 г.) в Калофер живеят по-малко от 3 000 жители.
Днес перспективи за развитието на градчето се откриват в ефективно и правилно използване на изключителното природно богатство и културно наследство, което то притежава, но за жалост, не се оползотворява достатъчно.
Понастоящем в Калофер може да се посети: Националният музей "Христо Ботев" с родната къща на поета, Музеят на просветното дело, който се помещава в едно от първите училища в България,  Калоферската къща на историята, представляваща своеобразен етнографски и културен център, пресъздаващ традициите от далечното минало, съчетано с бита, нравите и облеклото на прадедите ни. В града и неговите околности обект на поклоннически туризъм могат да бъдат многото църкви, манастири и други свети места.
Също така градът е важен пункт за много маршрути в областта на националния парк „Централен Балкан“: към хижа „Рай“, връх Ботев, водоскока Райско пръскало, както и към резервата „Джендема“ и още много маршрути. Специално построена за туристите е екопътека „Бялата река“, която започва малко след Калоферския мъжки манастир и минава през едни от най-красивите и живописни местности през обезопасната част на „Джендема“. Поречията на р. Тунджа и Бяла река предоставят чудесни възможности за излети през почивните дни.
Калофер е известен и със стародавните си традиции. Едно от най-атрактивните събития, обединяващо мъжете от целия град, е хвърлянето на кръста в ледените води на Тунджа на Богоявление и последващото го „мъжко хоро“, което също се играе в реката.



Източници:
1. Гендов, Д.Х. Историята на Колофер от 1852 до 1877 г., София, 1907 г.
2. Начов, Никола. Калоферъ въ миналото, издание на Калоферска културно-просветна дружба в София, 1927 г.
3. Ненов, Т. Калоферският край. София, 1971 г.
4. Енциклопедия на България, т. 3, изд. БАН, София, 1982 г.
5. монахиня Валентина Друмева. История на Калоферския девически манастир „Свето Въведение Богородично“ и на метосите в Калофер. Издание на славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003 г.
6. Интернет сайт (блог) „Вѣликитѣ Калоферци“: www.kaloferheroes.blogspot.com