Местоположение и географска характеристика:
Брезник е град в Западна България. Намира се в област Перник и е административен център на община Брезник. Градът е трети по големина в областта след Перник и Радомир. Отстои на 50 км западно от столицата София и на 20 км северозападно от областния център Перник. В близост се намират и градовете Батановци, Сливница и Трън.

Град Брезник принадлежи на историко-географската област Граово. Разположен е на 756 м надм. вис. в Брезнишката котловина, която от своя страна е заградена от планините Черна гора, Любаш, Стража, Завалска и Вискяр с ридовете Брезнишко бърдо, Гребен и Црънча. Най-близко до града се намира живописното Брезнишко бърдо (Бърдото), извисяващо се непосредствено в южния му край. В недрата на хълма има залежи на желязна руда с примеси на благородни метали. Тази даденост е причина в различни исторически периоди (от античността до началото на XX в.) на територията му да се развива рудодобивна дейност. От Бърдото бликат и два студени минерални извора (с температура 8 – 17 °C). Единият от тях, известен като „Желязната вода“, извира в местността „Лесков дол“ от стара руднична галерия. Водата му има уникални качества - богата е на железни и сулфатни йони, поради което е подходяща за лечение на желязо-дефицитна анемия, стомашно-чревни, чернодробни и кожни заболявания (екземи). Другият извор се намира в м. „Ловен парк“ („Гъсто търне“) и водата му пълни открит плувен басейн.
Околните хълмове са изградени предимно от горнокредни пясъчници, мергели, варовици, туфи, туфити и мощни покрови от андезити. Почвената покривка е представена предимно от канелени и светлокафяви горски почви. Повърхността им е силно обезлесена, като на отделни участъци се срещат редки гори от дъб и габър, храсталаци и засадени през социалистическия период борови гори.
През града минава малка река (поток), която е ляв приток на вливащата се в Струма река Конска или Граовска река.
Климатът се отличава с относително студена зима, прохладно лято и голяма денонощната амплитуда, през всички сезони.
Тукашните природни условия благоприятстват за отглеждане на предимно зърнени и фуражни култури, което пък способства за развитие на животновъдство.
Макар в скромни мащаби, в града има и промишлени производства, представени с: завод за хладилна техника („Брист - ХМ“ АД), предприятие за производство на плоскости за френската промишленост, шивашки и сладкарски цех и др.
Населението на Брезник към 2016 г. наброява около 3 600 жители (по настоящ и постоянен адрес).  


История:
Брезник е град с богата и многовековна история. Налице са материални останки, датирани към епохата на траките и дори от по-рано, хилядолетия преди Христа. Наличието на следи от четири праисторически селища в района на днешния град (в местностите: „Гледан“, „Бабки“, „Дълбоки дол“ и  „Овчаров камък“) красноречиво говори, че това място е било предпочитано за живеене още в дълбоката древност. Вероятно с обитателите на тези селища е било свързано едно интересно скално култово съоръжение, намиращо се в м. „Чуряк“ на източния склон на рида Бърдо. Съоръжението представлява изсечени в скален масив кръгове с диаметър 0,80 м (запазени са  около 10-на). Неговото предназначение за сега остава неизяснено, но имайки се предвид близостта на мегалитния храм-кладенец в с. Гърло и светилищата при с. Парамун, може да се предположи обвързаност със соларния култ.
Интензивен живот по тези места има и през римската императорска епоха, което може да се заключи от многобройните оброчни плочки и пластични изображения, надгробни могили и монетни находища. Към този период принадлежат и антично селище и вила рустика в м. „Горна Дабовица“ и м. „Мирин камък“ (на южния склон на Бърдо), както и селище в м. „Бабки“ (на левия бряг на р. Конска).
Културният живот не секва и през последвалата ранновизантийска епоха (IV – VI в.). По това време на най-високото място на Бърдо – връх Св. Никола е изградена крепост, която не само охранява близките селища, но и контролира движението по цялата Граовска  низина. Едно от тези селища се намира съвсем наблизо – на съседния връх на Бърдо - Св. Троица. В очертанията на това селище, което заема площ от около 5 дка, са разкрити зидове, за които се предполага, че принадлежат на раннохристиянска черква. Тази хипотеза не е лишена от логика, защото потвърждава приемствеността във времето на религиозния синкретизъм – от древните култове към езическите вярвания и християнството.
Сведение за съществуването на селище по тези места по време на Първата българска държава (VII – XI в.) намираме в един апокрифен летопис от XI в., в който град Брезник се споменава наред с градовете Ниш, Средец, Пловдив и Срем. Всъщност този писмен паметник е първото сведение, което регистрира Брезник като град:
„Цар Петър 927 – 967… След това се издигна друг цар на име Селевкия и неговото прозвище бе Симеклит. И този прочее излезе от планините наречени Витоша и отиде на полето наречено Романия. И този създаде пет града на българската земя Пловдив, Срем, Брезник, Средец и Ниш. Царува цар Селевкия 37 години и завърши своя живот под града Брезник…“
Из „Сказание за Енох Исая“

Брезник продължава да се изявява като значимо средище и през времето на Втората българска държава (XII – XIV в.).  Към този период са датирани  руини от съоръжения, църкви и манастири, повечето от които, за съжаление, обезличени от времето.
Според едно местно предание в Брезник е съществувал средновековен манастир - „Бреза манастир“, който е имал седем престола – главно манастирско ядро (лавра) с още шест храма, разположени из околните хълмове. Споменаването на „Седмопрестолие“ не е случайно, а и има достатъчно основателни доводи, за да се приеме, че не е и съвсем легендарно. Един от тях е  присъствието на Брезник в историческите извори като забележителен духовен център, наред с четири големи епископски центрове. Друга податка намираме в наличието на множество християнски паметници и имена на местности. Макар че местонахождението на този митичен манастир не е локализирано (за сега), някои изследователи изказват предположения, че се е намирал на хълма Бърдо, където все още не са правени по-съществени проучвания.
Със "Седмопрестолието" може да се свържат редица църкви и оброчища в района на града. Най-добре запазена е черквата "Св. Петка" от XV-XVI в. (първоначално манастирски храм и с големи шансове да бъде идентифициран с манастира-майка). От същия период е и църквата "Св. Петър", но достигнала до нас в руинно състояние. След разрушаването ѝ, в близост до нея възниква оброк, посветен на същия светец, наричан от местните "Петров камък". Съществуват останки и от други църкви (на рида Бърдо), по-късно превърнати в оброчища. Това са:
1. Оброк "Св. Спас" - над основите от стара черква е поставен каменен кръст.
2. Оброк "Св. Троица" – намирал се е на едноименния връх, където днес се срещат материали от антично селище. Предполага се, че там през средновековието е построена църква, върху основите на раннохристянска такава. След 9.09.1944 г. оброчният кръст е изкъртен и унищожен.
3. Оброк "Св. Никола" - намирал се е на най-високата точка на Бърдо, на едноименния връх, където през късната античност е издигната крепост. И на това място преди 9.09.1944 г. е имало оброчен кръст.

На хълма Гледан, където днес се намират археологически материали, е имало още едно оброчище. Оброчният кръст е унищожен около 1975 г. Съществуват предположения, че „Бреза манастир“ се е намирал именно на това място. Негов патрон най-вероятно е бил таченият векове наред в този край Св. пр. Йеремия. Дали „митичният“ манастир се е намирал там: може би едно по-задълбочено бъдещо проучване ще разплете тази загадка.

През средновековието Брезник се обособява и като едно от най-значимите рударски средища по българските земи. От недрата на хълма Бърдо е добивана желязна руда, от която се извличани и благородни метали. Свидетелство за активна рудодобивна дейност ни дава наличието на останки от множество мини и галерии, някои от които носят белези от работата на известните западноевропейски – саксонски рудари.

Брезнишкият край пада под османска власт в края на XIV в., вероятно скоро след превземането на София (първата половина на 80-те години на същия век). Още с първата ударна вълна нашествениците унищожават много български християнски светини. Навярно тогава е бил разорен и прочутият „Бреза манастир“ (Седмопрестолието).
Ценна информация за тукашния живот през османския период ни дават османските документи. От тях научаваме както за административната принадлежност на тукашното селище и някои значими факти свързани с него, така и за обикновени битови порядки. От данъчните регистри разбираме, че през първия век от робството Брезник е влизал в нахията Шехир кьой (Пирот), а по-късно към Софийски и Нишки санджак (окръг), като в XVI в. вече е център на каза (община).
Най-ранният османотурски документ, в който се среща Брезник е данъчен регистър на хасове и тимари на софийския бейлербей от третатата четвърт на XV в. В него е записано „Манастир Матеялъ, спадащ към Брезник“, облаган с годишен данък 50 акчета. Възможно е тази обител да се разпознае със старинната църква „Св. Петка“, за която се знае че е била манастирска, а в предосманския период вероятно и център на т.нар. „Седмопрестолие“.
Някои данъчни описи издават, че част от българското население на Брезник и някои околни села е принадлежало към привилегированите прослойки на войнуците (гледачи на султанските коне), дервенджиите (пазачи на проходите), доганджиите (соколари) и др., които в замяна на службата си към султана са ползвали определени данъчни облекчения, а от там са заемали и по-високо социално положение. Наличието на такъв род обвързаност на българи е съвсем обяснимо, тъй като през османското робство (и по-рано) Брезник се намира в близост до западната граница на империята и лежи на един от главните пътища, свързващи Поморавието с Македония и Беломорието. Тази привилегированост играе съществена роля в съхраняването на българския дух. Така бива активизиран борческия дух на раята, която непрекъснато предявява правата си, не само към Портата, но и към Цариградската патриаршия. Тукашните манастири, които не са ставропигиални (пряко подчинени на Патриаршията), се самоуправляват от българските първенци.
За присъствие на доганджии в Брезнишко се споменава в регистър на доганджиите в Румелия от началото на последната четвърт на XV в., а наличието на войнуци е документирано в един непълен регистър на бащинѝ (освободени от данъци поземлени имоти) от 1606 г., в който са описани множество брезнишки села, „спадащи към казата Брезник“. Селището се среща под същото име и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г.
Сведения за Брезник от този период намираме и в описанията на някои западни пътешественици. Хърватина Бенедикт Курипешич, минавайки през Граово през 1530 г., пише следното: „....и дойдохме на Граово поле в един градец Брезник, където има много сребърни руди, и там останахме.“
Местните българи сериозно пострадват през размирните кърджалийски времена от края на XVIII – началото на XIX в., настъпили вследствие на разлагане на спахийската система. Кърджалийството по тези места (Брезнишко и Знеполе) се олицетворява със своеволията на прочутия главатар Кара Фейзи. Последният заедно със сина си Али бег властват в района в продължение на близо три десетилетия, при което биват разсипани много църкви и манастири. Колоритна картина на жестокия образ на Кара Фейзи ни дава една приписка в стара книга от отдавна несъществуващия Завалски манастир: „Да се знае кога дойде Кара Фейзи у Брезник да е ага, та изеде зве зайре по свето – и теше да помре свет за леб, та изсече све корие и що имаше дърво по вилаета и по сва Софийска кааза и по Знеполска кааза. По сви села он е зулум направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена“

След ликвидирането на феодалната анархия в Османската империя се провеждат големи реформи – т.нар. „Танзимата“, с които спахийско-ленната система е заменена с чифликчийство и бива даден тласък на занаятите и търговията, което от своя страна стимулирало селското стопанство. Брезнишко е сред първите околии, в които се провежда поземлената реформа. Голяма част от местното население се препитава като изполичари, кесимджии и ратаи из чифлиците, както и от гурбетчийство. Спазаряването на „свободното“ мъжко и женско население за сезонна работа ставало на прочутия събор на Видовден в Брезник. Типичен тукашен занаят е бил тъкачеството.
Стопанския просперитет на брезничани способства за развитието на културния живот. През Възрожденския период настъпва усилено строителство и възстановяване църкви и манастири, особено след издаването на Хатишерифа (1839 г.), който дава религиозна свобода на всички поданици на империята. Откриват се и български училища. През 1847 г. в Брезник (към черквата „Св. Петка“) се  открива първото светско училище с пръв учител Георги Йошев (ученик на Захари Круша), а в 1869 г. се основава и първото класно училище, в което учителства Димитър Тонджаров от Самоков. По негова инициатива в града се открива и читалище. До края на XIX в. в градчето функционира и метох на Рилския манастир.
Свободолюбивите и родолюбиви българи от Брезнишко вземат дейно участие в борбите за национална свобода и църковна независимост.
Те се вливат с стихийните селски въстания в Западна България от първата половина на XIX в., предизвикани вследствие на жестоката експлоатация на турските аги. Съвсем близко (в Трън) избухва Знеполското въстание (Беглишкия джубур) през 1830 г., при което брезничани не остават равнодушни. С особена жестокост е потушено Нишкото въстание през 1841 г., което обхваща Ниш, Пирот, Лесковац, Враня, Прекупле и Берковица. Вдигат се към 8 000 селяни и за да сплашат населението, турците изгарят около 240 села и избиват стотици въстанали. Малко по-късно, през 1843 г. възниква нов заговор (буна), простиращ се в Брезнишко, Трънско и Самоковско. За един от ръководителите му се сочи брезничанинът Йончо Ракелин.
Съществуват сведения, че в хода на подготовка на Априлското въстание, Димитър Общи основава в Брезник революционен комитет, чиято дейност се оглавява от учителите Д. Тонджаров и Манол Лазаров. Революционното дело стига дотам, че дори се подготвят чети, за което отговаря големият българин от този край Симо Соколов, родом от с. Грознатовци, Трънско. В крайна сметка, поради намеса на сръбското правителство, до военни действия не се стига.
Брезничани дават своя дан и в борбата за независима българска църква. Числейки се към Софийска епархия, те оказват упорита съпротива и в изгонването на владиците фанариоти Паисий, Гедеон и Доротей. Основни водачи в движението срещу домогванията на гръцката патриаршия са учителите Сава Филаретов, Манол Лазаров и др. Това патриотично дело е подкрепено и от най-големите местни чорбаджии и първенци (коджабашии) на Брезнишката българска община, в това число Димитрия Игнатов и Гига Георгиев от Брезник и Стоилко Пейчов от с. Бегуновци, които между другото са епитропи на епархията. И еснафите не останали по-назад в подетата борба - „платнарите“ (тъкачите) и кюркчиите (кожухарите) дали своята лепта при възобновяването на брезнишката черква „Св. Петка“ и при изграждането на „Св. Неделя“ (Св. Крал) в София.

В навечерието на Освобождението Брезник представлява малко градче с аграрен облик. За числеността на населението му и неговия етнически състав черпим сведения от няколко не съвсем точни източници, поради липса на други. Според вестник „Македония“ през 1868 г. жителите на града били „все земеделци и може се каза, ако изключим няколкото турски къщи, са все българи“. От едно описание на България на Сава Филаретов узнаваме, че през 60-те години на XIX в. Брезник имал „300 къщи [около 1 500 души], от които 30 турски, а другите все български“ и че в с. Кошарево живеещите турци били „официални разбойници“. Вестник „Право“ през 1870 г. твърди, че „селото Брезник“ е „населено от 200 къщи българи, десетина турски“. А Константин Иречек, осланяйки се на разкази на стари хора, съобщава, че непосредствено преди Освобождението, „преди войната в самия градец се намирали около 60 османски къщи, пък и по селата живеели някои аги; селото Кошарево е било повечето турско“.
През 1874 г. Брезник е обявен за касаба (малък град), като в 1876 г. е включен в състава на Пиротски санджак.

По време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.), след като Плевен бива превзет, Сърбия обявява война на Турция (2.12.1877 г.) и нейни войски завземат близките до Брезник градове Пирот и Ниш, въпреки че са населени изключително от българи. Настъпва масово паническо бягство на турци и черкези от западните български краища (от Враня, Лесковац, Трън и др.), които се отдават на безчинство по пътя си, грабейки, палейки и убивайки. В така създадената тежка ситуация отново изпъква фигурата на Симо Соколов, който, като бивш офицер в сръбската армия, е назначен да организира чети в защита на местното българско население. Бързо се вдигат около 6000 души въстаници и макар повечето да са въоръжени с тояги, до 23 декември освобождават Брезничка и Трънска околии, в които не остава нито един турчин. Но за жалост радостта на тукашните българи не трае много, тъй като в покрайнината е установена сръбска окупация, която продължава година и половина.
При това положение, въпреки подписването на Санстефанския мирен договор (3.03.1878 г.), Брезник и Брезнишко, както и други краища от Софийски санджак, са под угрозата да споделят съдбата на Македония. Под претекст, че са участвали в освобождаването на България, сърбите бързат да се настанят в Пирот, Цариброд, Враня, Трън и Брезник. Но и този път се проявява силата на българския възрожденски дух и натрапниците са изгонени от Брезник, Трън и Цариброд, но не и от Пирот, Ниш, Прокупле, Лесковац, Враня и много други места, които и до ден днешен са под сръбска власт.
Тукашното население оказва упорита съпротива срещу домогванията на сръбското правителство. По инициатива на местните първенци Кота Кафеджийски (законно избран кмет на Брезник) и Тако Пеев (кмет на Трън) са събрани подписи против окупацията от цялото грамотно население на Брезнишко и Трънско. Представена е и молба до Временното руско управление, която е взета под внимание в преговорите на Берлинския конгрес (юли 1878 г.). Вследствие специална гранична комисия уточнява западната граница, която макар да преминава доста навътре в българското етническо землище, обхваща Брезнишко, Трънско и Царибродско.
Най-сетне, в края на май 1879 г. руски ескадрон, командван от полк. Лукашо, пристига в Брезник и Трън и предава властта на българите. Така, почти с 13-месечно закъснение, тази покрайнина влиза в пределите на свободното Отечество.

След Освобождението Брезнишка, наред с Трънска и Царибродска околии, е включена в състава на Трънски окръг, а от 1905 г. влиза в Софийски окръг. Околията има площ от 666 кв. м и административно е разделена на 9 селски общини с 64 села, в това число и бурелските села (дн. Драгоманско).

Възрожденският дух на брезничани се проявява и след Освобождението. Те участват в епичната Сръбско-българската война (1885 г.), като в битка край Брезник загиват 48 свидни юнака. Включват се и в революционното движение за освобождение на братята от Македония и Тракия (ВМОРО). По време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и след това някои от тях заемат ръководни постове. Славе Гигов Пирчев от Брезник е битолски войвода, а Михал Анев Малинчев, също от Брезник, е командир на първа чета от Охридския отряд. При избухването на Балканската война през 1912 г. 9 души от Брезник са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Десетки брезничани загиват във войните за национално обединение (Балканските войни и Първата световна), като само в битката за превземане на Одрин оставят костите си 14 непрежалими чада на Брезник.
В памет на загиналите герои будните жители и първенците на Брезник издигат храм-паметник „Св. Георги Победоносец“, който бива осветен през 1948 г.

Стопанският живот в Брезник и околията през следосвобожденския период (до 1944 г.) почти изцяло се определя от земеделието и скотовъдството, които имат затворен, самозадоволяващ характер. За промишленост трудно може да се говори (представена е от няколко мелници и дараци), а и занаятчийското производство е ограничено, задоволяващо предимно собствените потребности.
Движението на числеността на населението през годините представлява сравнително точен барометър за икономическото състояние на Брезник: 1881 г. - 1256 ж; 1893 г. - 2132 ж; 1900 г. - 2572 ж; 1910 г. - 2584 ж; 1920 г. - 2563 ж; 1934 г. - 2638 ж; 1946 г. - 2844 ж.
Застоят в развитието на икономиката на града се дължи главно на разпокъсания характер на селското стопанство, на слабото промишлено производство, както и на войните за обединение на Отечеството от началото на XX в., заради които е мобилизирано мъжкото работоспособно население и са изисквани реквизиции.
Вследствие на така представената стопанска среда и редица други фактори, протича една постоянна миграция, насочена към близките бързо развиващи се градове София, Перник и др., при което населението на града нараства много бавно, задържа се на едно ниво, а в определени периоди дори намалява.

С идването на социалистическата власт след 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на града. Национализацията отнема частната собственост, а земеделските имоти и добитъка са включени в ТКЗС (в много случаи по насилствен път). Обработваемата земя е окрупнена и постепенно е въведена механизирана оран и прибиране на реколтата. От една страна тези мерки довеждат до по-голяма продуктивност, но от друга, пострадват трупаните в продължение на векове традиции, пострадва почти всяко семейство. В резултат, бива предизвикана поредната миграционна вълна.
Наред със селското стопанство, специализирано в производство на зърнени храни, лен, овощия, мляко и месо, в Брезник се развива и промишленост. Градът се превръща в аграрно-промишлено селище - създаден е Аграрно-промишлен комплекс (АПК). Първоначално, на базата на национализираните предприятия е създаден промишлен комбинат „Георги Ив. Бунджулов“, извършващ основно шивашка дейност, а впоследствие са открити и редица заводи: за автотранспортни резервни части, за феродови дискове и накладки (единственият по това време в страната), за желязна и алуминиева дограма, за търговско обзавеждане, за каучукови изделия и др.
Функционирането и разрастването на промишлените мощности е съпроводено с откриване на все повече работни места и това донякъде успява да спре отливът на жители от града. Този процес е отчетливо засвидетелстван от данните от преброяването на населението през годините: 1956 г. - 3448 ж; 1965 г. - 4095 ж; 1975 г. - 4686 ж; 1985 г. - 5072 ж.
Неминуемо икономическото развитие на града спомага и за неговото благоустрояване. Открити са: районна болница, детски ясли и детска градина, средно професионално училище и др. Изградени са множество обществени сгради, основно обновен е и жилищният фонд.

С не по-малко сътресения протича и периодът на прехода, след настъпването на т.нар. „демократични промени“ (1989 г.). В условията на пазарна икономика, някои предприятия са закрити, а други биват умело преустроени. Именно съществуването на последните успява да задържи донякъде дотогавашния жизнен стандарт, но въпреки това нивото на безработица е голямо. Верен показател на представената картина е отново числеността на населението през годините: 1992 г. - 4926 ж; 2001 г. - 4332 ж; 2011 г. - 4123 ж.

Днес Брезник представлява едно приветливо и добре устроено градче, което, в разрез на негативните социално-икономически условия, учудващо успява да задържи много млади хора. С оглед на наличните природни дадености и изобилието от културно-исторически паметници, добри перспективи за развитието на града и района се разкриват в разработването на нископланински и спа туризъм, както и на културен, поклоннически други видове туризъм.
Интересни културни обекти в границите на града са старинната черква „Св. Петка“, обновеният храм-паметник „Св. Георги“, Исторически музей, поместен в сградата на старото класно училище и др. В околността могат да бъдат посетени: Гигинският манастир „Св. безсребреници Козма и Дамян“, Билинският манастир „Св. архангел Михаил“, Ребровският манастир „Св. Николай“, много оброчища и изоставени свети места.

Ежегодно в Брезник се провежда традиционният събор на Видовден. Събитието се свързва с култа към Свети Вит, почитан и от някогашните саксонци-рудари в района. Настоящият събор е наследник друг, по-стар, който се е чествал на 1 май в деня на Св. пророк Йеремия.
Отделно от събора, за празник на града е приет денят на Св. Петка (14 октомври).





Източници:
1. Георги Нешев, Петко Асенов, Елена Огнянова, Вельо Велев. Брезник и брезнишко /краеведски изследвания/, изд. "Вулкан 4", София, 2005 г.
2. Енциклопедия на България. изд. БАН, София, 1978 г.
3. Митова-Джонова, Димитрина. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г.
4. Турски извори за българската история. Том I, София, 1961 г.
5. Турски извори за българската история. Том II (серия XV – XVI в.),  София, 1966 г.
6. Турски извори за българската история. Том V, София, 1974 г.
7. Трънски край /сборник/. София, 1940 г.
8. Местен осведомител: Анелия Асенова