Черквата „Св. Георги“ с мегалитното светилище, известно като „Провиралката“, се намира на около 1 км североизточно от село Лиляч. Двата обекта са разположено на възвишение в местността „Манастирище“. До тях води черен път, минаващ по стената на язовир и пресичащ хълм, залесен с борова гора.


За черквата:
Черквата е изградена като селски храм през 1925 г. на мястото на старо оброчище, което също било посветено на Св. Георги. Според стари предания някога на това място е имало манастир и поради това цялата местност носи името „Манастирище“.
Сградата на християнския храм е издигната върху огромен скален масив, чиито естествени форми са използвани и пригодени през древността за светилище. Вероятно същите са влизали в комплекса на по-късно възникналия манастир.
В архитектурно отношение църквата е еднокорабна, едноапсидна, с камбанария над входа, който е от запад. Наосът има полуцилиндрично сводесто покритие тип „кара таван“. Обширното вътрешно пространство се осветява с шест големи прозорци (по три на всяка от надлъжните стени) и четири по-тесни на апсидата. Иконостасът е обикновен дъсчен с дърворезбени орнаменти на Венчилката и рамките на иконите. Последните са типични представители на следосвобожденската иконопис, с влияние от руската художествена школа.
Като цяло, лилячкият храм „Св. Георги“ има представителен вид, така че осанката му изпъква над околния терен и привлича погледа отдалеч.
За жалост, днес черквата се намира в не добро състояние. Направен преди години ремонт на покрива не е успял да предотврати напълно проникването на влага, при което мазилката на тавана продължава да се руши, както и тази на фасадата.
Надежди за възстановяването на храма и въобще за популяризиране на мястото (със светилището), дава местното църковно настоятелство, което през последните години развива доста активна дейност. Благодарение на дарения от миряни е закупена нова камбана, възстановени са липсващите икони, облагородени са интериорът и пространството около храма, на път е да бъде възстановено и електрозахранването. Трябва да се спомене и съпричастното отношение на община Невестино, с чието финансиране е изградена помощна постройка към черквата.

За светилището:
Скалното светилище, наричано от местното население „Провиралкята“, представлява огромен мегалитен комплекс (части от него попадат под земята на околния терен), включващ няколко естествени скални арки, жертвени ями и улеи, соларен кръг, вторично обработвани в дълбока древност.
Същинското светилище се състои от монолитен масив и няколко големи скални блока, като в основата на масива се е образувал тесен тунел, в чийто край се намира т.нар. "провиралище". Отворът е висок около 0.30 м, а дължината му е 1.5 м. През този процеп трябва да се провре бездетната жената, за да се сбъдне желанието да добие рожба. Според местните жители, ако човек се вгледа в скалата, ще открие прилика с женско тяло в гръб седнало на камъните, а за земята под него се вярва, че е полирана от успелите да преминат в желанието си да сбъднат мечтата си да добият рожба. В непосредствена близост се разположени два скални олтара, където ясно се отличават улеите, издълбани в камъка.
Голяма част от мегалитния комплекс е обрасла с растителност и покрита с пръст, така че не е запазен спомен за нейната функционалност и връзка с привиралката.
Досега районът на светилището не е изследван в дълбочина, реализирано е само теренно проучване. Наблюденията при повече от изследваните обекти разкриват, че скалните арки (провирала/промушвачки), използвани за ритуално-обредни практики, са култови съоръжения, посветени на изгряващото слънце, чийто лъчи проникват в арката и попадат на площадката, при която излиза поклонника по време на ритуала, където винаги има следи от култово-ритуалните практики. Според проф.Васил Марков, повечето от тези древни свети места са скални храмове на Слънцето, идентифицирано с мъжкото божество в древна Тракия, с което се слива в края на самоусъвършенстването си тракийския орфически цар. Проникването на слънчевите лъчи в пещеровидните тунели при провиралото край Лиляч, може да се тълкува като символ на утробата на Великата богиня - майка, идентифицирана със скалата и планината, което в научната литература се разглежда като форма на свещен брак. При повечето светилища с елемент включващ скална арка (провирало) този т.нар. "свещен брак" е бил фиксиран с ритуали съвпадащи с идването на древната нова година, когато е започвало възраждането на природата за нов живот чрез ново зачатие и това да осигури плодородието и изобилието през годината.
Според учените съхранените традиционни практики за лекуване на болести и безплодие при подобни обекти са отглас на силно профанизирани древни култово-магически практики за връщане в пещерата-утроба на майката-земя, където умира и се изоставя старта болна същност на човека и той излиза от пещерата оздравял - обновен и възроден за нов живот. Особено показателни са ритуалите изпълнявани на скалната арка в местността Скрибина край село Крибул. Интересен фолклорен паралел представлява и вярването за камъка - пръстен разположен между селата Липа и Калнево в Република Македония, за който местното население от Тиквешко и Радовишко вярват, че има света мощ.
Според данни събрани от местното население на Лиляч, много невести са се "сдобили с рожби" именно чрез чудотворна мощ на провиралото. Аналогията с връщането в утробата на майката-земя, влизането в съпричастност със свещения брак между Слънцето и Земята, осъществявана на свят ден в древността, за да се продуцира по магически път ново раждане, е очевидна. При провиралото край Лиляч идеята за свещен брак е съхранена в силно видоизменен вид, най-вече във връзка с традиционните магически здравоносни практики.
При скалното светилище в Лиляч отчетливо се наблюдава сакрална приемственост. Не се изключва вероятността езическите култове тук да са били изместени скоро след приемане на християнството за официална религия в Римската империя (началото на IV в.), каквато е обичайната практика. Наличието на скални ниши предполага съществуването на монашеска обител още през раннохристиянската епоха (IV - VI в.), а може би и през средновековието, което е вероятна причина цялата местност да носи името „Манастирище“. По-късно святото място е превърнато в оброчище, а след това е изградена днешната черква „Св. Георги“. Забележително е, че въпреки две хилядолетното съществуване на християнството езическите култови практики не са изкоренени напълно. Потвърждение за тази закономерност намираме в някои белези, принадлежащи към различни исторически периоди. Така например върху каменния блок над самата провиралка незнайно кога са издълбани множество кръстове, а мястото около тях е опушено от палене на свещи. В съществувалото на това място оброчище, посветено на Св. Георги, също се е преплитало езичество с християнство. Съвсем пресен е случаят с устроеният в един от процепите на скалния масив малък параклис, чийто импровизиран олтар не е по канон от източната страна, а е ориентиран в посока северозапад.

Днес лилячкото скално светилище добива все по-голяма популярност. Магнетичната мощ на мястото и лечебната сила на провиралката привличат хора от близо и далеч.



Източници:
1. Марков, В. Гоцев, А.Янков А., "Сакрално пространство в Древна Тракия", УИ ЮЗУ Неофит Рилски, Благоевград 2003 г.
2. Спасова, Веска – Оброци в Кюстендилско – сакрални паметници под небето. (Резултати от теренни проучвания)"; ИЗВЕСТИЯ НА ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ - КЮСТЕНДИЛ ТОМ XV (PROCEEDINGS OF HISTORICAL MUSEUM - KUSTENDIL), ИК Фабер, Велико Търново 2010 г.
3. Местен осведомители: Йорданка Милошева, Райна Петрова.