Средновековният манастир-лавра „Св. Теодор Тирон” се е намирал в района на днешния парк „Аязмото”, простиращ се в северния край на гр. Стара Загора.

Много са доводите и податките, доказващи правдоподобността на тезата, че именно тук е бил разположен центърът на мощно християнско средище, което предполагаемо се съставлявало от около 10 манастира и скита, намирали се из околността. За сега има предположения за местонахождението на 7 седем от тези манастири: в местността „Папачова нива” до връх Българско кале, в м. „Боров дол”, друг манастир, чийто двор е обграден от висока стена с кула в южния ъгъл, е открит наблизо до първите два, основи, вероятно на средновековен манастир, могат да се видят в центъра на близкото село Змейово, други три средновековни манастира (църкви) са регистрирани в землищата на съседните села Хрищени, Колена и Борилово.
Гореописаното се подчертава и от местната топонимия: един от близките върхове се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник); друг връх - Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца); една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което се свързва с “маса в олтара, върху която се извършват светите тайнства”.
Освен това, в регистъра за данъка джизие от 1626 г., днешното с. Змеево, намиращо се на 7 км североизточно от Стара Загора в началото на Змеевския проход, е отбелязано под името Килисанджа дербент, което означава “Църковен проход”, от турско-гръцкото “клисе”- църква и османо-персийската дума “дербент” – проход. Самото наименование отразява факта, че в навечерието и в първите години на османското владичество в южния вход на Змеевския проход е имало множество от църкви или манастири.
Предполагаемото място на главния манастир-лавра е някъде в близост до лековития извор – аязмо, който е почитан от местното население от античността до наши дни. Не случайно над него е изграден храм (параклис), чийто патрон – Свети Теодор Тирон е покровител на град Стара Загора.
Съгласно мнението на архиереите от Старозагорската епархия, подкрепено от историческите данни и традиции, най-почитаният и най-важен храм в района на Стара Загора е бил този на върха на Старозагорското Аязмо, възникнал на мястото на древно езическо капище до голям лековит извор.
Избраното име на лаврата - Св. Теодор Тирон, се съгласува с представата, че храмът и предишното капище са обслужвали предимно българския военен гарнизон в града, тъй като преди канонизирането си, светецът е бил професионален римски войник в Мала Азия, името му в превод от гръцки означава "млад войник". Възможно е още в първите години след приемането на християнството в Българската държава (864 г.) тук да е бил издигнат храм с патрон Св. Теодор Тирон. Предпоставки за възникването на тукашния религиозен център през средновековието могат да се търсят и по-назад във времето. Известно е, че през късната античност Августа Траяна е бил голям църковен център с много раннохристиянски църкви, чиито останки биват разкривани в наши дни. Тази богата християнска култура е била разрушена в началото на VII-ми век, по време на славяно-аварските нашествия на Балканския полуостров. Почти през цялото време на Първото българско царство (705-ок.750; 813-855 и 863-995 г.), градът влиза в пределите на България, като тогава се възстановява и разраства.
За блясъка и богатството на манастира говорят откритите в същия район пет каменни релефа с изключително качество. Те са известни по света като Старозагорските каменни релефи и датират от IX – X в. Старозагорските релефи се приемат за едно от десетте най-важни исторически и архитектурни забележителности на България. Тези релефи са местно производство и са били поставени върху религиозни сгради в района на старозагорското Аязмо. Качеството на релефите показват, че и самите сгради са били уникални по значение и роля в ранната българска държава. Те са били изработени в преходния период между езичество и християнство.
Доказателство, че тук е съществувал голям църковен комплекс са и разкритите в подножието на върха Аязмо, на т.н. Военен терен, през 1989 г. останки на голям дворец с обширен двор и представителна сграда (вероятно църква).
Според историците, през епохата на византийското владичество (XI-XII в.) в района на Боруй е имало родово имение на византийските императори от династията Комнини. Някои от тези императори са резидирали продължително време тук, използвайки Боруй като своя втора (зимна) столица. От тук те са организирали походи срещу северните нашественици – печенеги и кумани. Голяма битка между печенези и византийци се е състояла близо до Боруй, навярно в защита на това имение. Най-вероятно, имението на Комнините е съдържало укрепен център - крепост, тясно свързан с религиозния център северно от Боруй (манастирът-лавра).
Макар и със силно легендарен характер, частица истина може да се търси в данните , приведени от униатския монах Христо Д. Ваклидов, живял дълго време в Рим и изследвал библиотеката на Ватикана. Според тези източници, по времето на княз Борис-Михаил, градът е управляван от болярина Цолю. В подножието на днешното Аязмо е имало резиденция на управителя (може би това е открития през 1989 г. т.н. епископски дворец до Военния терен) и затвор за византийски пленници - християни, разделени от голяма градина. На върха на Аязмото е имало капище до древен лековит извор. Съгласно други данни (Кусев, 1917 г.), капището било на мястото на сегашния басейн – шадраван на върха на Аязмото и имало осмоъгълна форма. По ъглите имало медни огледала, които служели на колобрите. Една година преди покръстването на България (863 или 864 г.), до капището е издигнат християнски храм и в него са покръстени дъщерята на болярина Цолю, Цветана, с християнско име Теодора (така се е казвала тогава византийската императрица, майката на Михаил III) и самият Цолю (Цол, подобно на Цок - прабългарско име). Това всъщност е времето, когато град Берое за кратко и без бой е превзет от византийците и върнат на България. Кан Борис пристига в града и приема християнската вяра в същия християнски храм на върха на Аязмото. По-късно този храм е превърнат в първостепенна лавра, една от седемте главни лаври на България, построени от княз Борис-Михаил, а около нея са изградени десетина по-малки манастири – скитове (част от тях вече са разкрити).
Боруйският религиозен център, поради близостта си до град Берое (Боруй, Верея), неминуемо, многократно е подлаган на опустошения от различни нашественици. Вероятно е пострадал от войските на III кръстоносен поход начело с император Фридрих I Барбароса, които зимуват в града през 1189-1190 г. Малко преди изтеглянето си, кръстоносците го ограбили и опожарили. Друго такова нещастие се случва в началото на XIV-ти век, когато татарска орда минава през днешния Змеевски проход на път за Одрин, съсипва и ограбва града. През 1364 г. войската на османо-турския завоевател Лала Шахин влиза в града и среща силен отпор на защитниците на една съседна крепост, разположена на връх Българско кале на 5 км северно от града (в подножието му, в м. „Боров дол”, са разкрити основите на манастир-скит).
Окончателното унищожаване на манастира-лавра, както и прилежащите му манастири, със сигурност е станало през първите векове на османското робство. Независимо от това, споменът за религиозния център, светеца и свещения извор, наречен на негово име Аязмото на Св. Теодор Тирон е останал и ежегодно денят на светеца е празнуван на Тодоровден като главен празник на град Стара Загора (тогава Ески Загра).
С цел да унищожи вярата на българите в светеца - покровител на града, около 1840 г. турският суртан Махмуд II нарежда да се унищожи и гората върху свещения за българите връх с Аязмото на св. Теодор Тирон. Около 40 години преди освобождението Аязмото се превръща в пустиня и носи подигравателното турско име Ахмак баир – “Хълмът на глупостта” или “Хълмът на глупаците”. Но и това не попречило на старозагорци да почитат святото място, ето как в своите спомени („Ранни спомени”. С., 1935, с. 43) А. Тошев описва празненствата в чест на Св. Теодор Тирон:
“След сирната неделя баба Марта ни носеше една голяма радост – празнуването на Тодоровден. Тоя ден мало и голямо, едни пеша, други с талиги или яхнали магарета и коне през Бадемлика, поемаха пътя за Аязмото – тогава сух, каменист баир, свърталище на змии и гущери. Това не пречеше Аязмото да се смята за свещено място. Тук, в присъствието на поповете, които четяха надлежните молитви, с искрена вяра идваха болни и здрави да се помолят, да сръбнат от светата вода, която капка по капка се прецеждаше от скалите и да се проврат между последните, наречени глухото Аязмо. Неуспелите да се проврат се смятаха за грешни... ”


В 1894 г. новият старозагорски митрополит Методи Старозагорски, роден с мирското име Тодор Кусев в гр. Прилеп (1838 -01.11.1922), си поставя задачата да възстанови значението и светостта на Аязмото за българите. Той учредява благотворителен комитет “Св. Йоан Милостивий” с чиято помощ и с подкрепата на общината се възстановява гората, а на мястото на стария главен манастир на града е изграден параклис, носещ името на същия светец Теодор Тирон. Днес до параклиса лежи голям мраморен блок - квадра, останал от античното предхристиянско светилище. В подземието под пода на параклиса е разположена скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото.
Успешното дело на митрополита и комитета продължава до началото на тоталитаризма. През 1949 г. комитетът “Св. Йоан Милостивий” е ликвидиран, гората на върха е национализирана и наименувана Парк за култура и отдих “Владимир Илич Ленин”. Манастирът-дом на Методи Кусев на върха е взривен и на негово място е построен увеселителен ресторант. Традиционният празник на града - Тодоровден, денят на Св. Теодор Тирон, покровителя на главния храм и на града е отменен. Вместо него се утвърждава нов празник на града, 5 октомври, денят когато през 1879 г. е положен основният камък за възстановяването на опожарения от войските на Сюлейман паша град по време на Руско-турската война (1877-1878). През този мракобесен период делото на митрополит Методи Кусев се представя като желание на един природолюбител, движен от любовта си към гората и зеленината.
Параклисът „Св. Теодор Тирон" е изографисан през 1944 г. от художиците Николай Евгениевич Ростовцев и Владимир Егер. Ростовцев е ръководител на повторното изографисване на църквата в Шипка - "Рождество Христово", а също е работил и по "Света Неделя" и в Руската църква в София. Стилът на изрисуване на стенописите е уникален и се среща единствено тук в България. Той се състои в това, че изображенията са пресъздадени от множество малки квадратчета в богата гама от цветове, така че като цяло фреските наподобават мозайка. Иконостасът е изписан по благословението на митрополит Климент от ѝеромонах Николай Шелехов, като част от курса по иконопис воден от него през пролетта на 1952 г. в Духовната академия.
Понастоящем параклисът „Св. Теодор Тирон", който след демократичните промени, е действащ и постоянно отворен, е единственият паметник напомнящ за някогашната Боруйска Малка Света гора.


Източници:
1. Д. Янков. Християнско култово строителство в Стара Загора през късната античност и Средновековието. Известия на МЮИБ, том XVI, Стара Загора, 1993, с. 139-154.
2. Иван Танев Иванов - статии от интернет сайта "Протобългарите" (www.protobulgarians.com)