Манастирът "Възнесение Господне" (Свети Спас) се намира в югоизточния край на село Брезе, в местността "Манастиро".

История:
За сега няма известни исторически извори, които да дават сведения за времето на възникване на тази старинна обител, както и някаква информация за протичалия в нея църковен живот. Малкото което се знае за манастира изхожда от народните предания. Според тях обителта е основана в периода XI - XIII в., а по-късно, незнайно точно кога, е била разрушена от турците. След разорението не се е отдала възможност да се въздигне наново, както става с много други манастири.  
През 40-те години на XX век, когато старината е посетена от изтъкнатия български изкуствовед Асен Василиев,  местните селяни наричали манастирската черква "Свети Иван Пусти", защото отдавна била разрушена и запустяла. Тогава ученият заварва до руините на църквата два оброчни кръста, посветени на Света Петка и изказва предположение, че патрон на храма може да е същата светица. Много интересен и озадачаващ е фактът, че и днес до църквата стои оброчен кръст от 1894 година, но е посветен на Свети Спас (Възнесение Господне). Вероятно поради този паметник, носител на информация, днес древният манастир е известен като „Свети Спас“. Не се изключена вероятността днешният оброчен кръст да е бил донесен от друго място в по-ново време, за да е известен днес като „Свети Спас“, а старите кръстове да са били затрити. Подобно явление се среща на много други места.
Понастоящем от някогашния манастир са оцелели развалините на манастирския храм (сега обрасли с растителност). Около него се забелязват струпвания от камъни, които най-вероятно представляват останки от разрушени манастирски сгради.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение черковната сграда представлява еднокорабна, едноапсидна църква с притвор от запад, и с размери: 14,30 х 5,80 м; дебелина на стените – 0,85 м. Днес от нея по-добре запазена е източната стена с апсидата и проскомидийната нища, северната и западната стена (почти изцяло запазена – достига височина над 3 м) и преградната стена между наоса и притвора. Южната стена е била напълно разрушена, но преди години е била допълнително надстроена. Входът към притвора е от юг, но дали такъв е имало и на южната стена на наоса: това не е установено. Църквата е имала полуцилиндричен свод. Градежът ѝ е от камъни и хоросан, без тухли, като камъните от лицевата страна са добре издялани. Личи си, че на места в градежа на стените са употребявани сантрачи – греди. В северната стена на наоса има ниша с полукръгла арка, и друга – до проскомидията, с квадратна форма. Подобни малки ниши има и в притвора – по една на западната и северната стена.

Вътрешността на църквата е била покрита със стенописи. Днес те са напълно унищожени, останали са тук-там само незначителни частици по стените. През 40-те години А. Василиев свидетелства за стенописни фрагменти „в нишата на апсидата, където се виждат части от одежди с шахматно разположени черни и бели квадрати. Върху запазените части от стените личат светлочервени, тъмночервени и тъмносини цветове. В притвора няма следи от стенописи, има само останки от охрова бадама.“ Е, днес и това го няма.

Понастоящем старината продължава да бъде изложена на природните влияния, като така бавно и сигурно се руши. Ако не се предприемат мерки по реставрацията на паметника, след години няма да го има и оцелялото до днес!


Използвана литература:
1.Василиев, Асен. Църкви и манастири от Западна България. В: Разкопки и проучвания, т. IV, 1950 г., стр. 63.