Средновековният манастир е разположен в южното подножие на крепостта „Аневско кале“, която се намира на 3.70 км северозападно по права линия от центъра на град Сопот.  Твърдината е кацнала върху непристъпно скалисто възвишение от южния склон на Стара планина на 920 м надм. вис. Тя се вижда идеално от подбалканския път София – Бургас и до нея може да се достигне, като след най-западната сграда на Сопот, при голяма табела с надпис “Аневско кале”, се поеме по път, който се вие нагоре в протежение на около 3 км и се стигне до обширна поляна с останки на стара църква (манастирската църква), от където утъпкана стръмна пътека води до самата крепост.

За крепостта:
Крепостта „Аневско кале“ е един от най-добре запазените и забележителни архитектурни паметници от периода на Втората българска държава (XII-XIV в.). Тя е един от трита квартала на предшественика на днешния Сопот - средновековния Копсис, който според някои изследователи е дълго издирваният ранносредновековен град Потука (или Потока), описан в житието на един от първите християнски светци от български произход – свети Михаил Воин от Потука (в старобългарската книжнина това житие е известно като "Чудото на свети Георги с българина"). През ХІІІ-ХІV век до крепостта съществува манастирски комплекс, който е изграден на мястото на по-ранен, от V–VІ век.

История:
Подробности и описание на Аневско кале за пръв път се появяват в пътеписа на Иван Вазов “Един кът от Стара планина” през 1882 г., а година по-късно – за крепостта разказва чешкият историк и изследовател Константин Иречек. Районът на крепостта е проучен едва един век по-късно (1983 г.), когато започват редовни археологически разкопки под ръководството на доц. д-р Иван Джамбов. В територията на укрепената част на крепостта (цитаделата) площта на разкритите архитектурни останки е около 5 декара, на подградието (горно) - около един декар и на манастирския комплекс - 1 - 1.5 декара. Така общата разкрита площ на града е приблизително 7 - 8 декара.
В резултат на проучването се установява, че хълмът, на който се издига Аневско кале и територията около него, са населявани с известни прекъсвания в различни исторически периоди: късножелязната епоха (III-I в. пр. Хр.), римското владичество (I-IV в.), ранновизантийската епоха (V-VI в.) и средновековието (до XIV в.).

През целия си период на съществуване крепостта Аневско кале изпълнява строго определени социални, политически, културни и икономически функции, което я прави изключително значима за владетелите, живеели в нея.
Важно е да се отбележи, че през по-голяма част съществуването на крепостта нейните обитатели и управници са християни. За това свидетелства наличието на четири църкви - две вътре в цитаделата и две в подградието. Една от тях (в подградието) е изградена още през ранновизантийската епоха (IV - VI в.), като върху нейните развалини през XIII - XIV в. е издигната друга църковна постройка, явяваща се съборен храм на разглеждания средновековен манастир.
От разграничени два строителни етапа, отнесени към средновековието, когато крепостта добива вид, който, след като претърпява доста разрушения, виждаме днес, нейният разцвет може да се свърже с периода от последната четвърт на XIII в. до началото на XIV в. Това е времето, когато Копсис се явява главен град на родовите владения на братята Смилец, Радослав и Войсил. Посочените обстоятелства са причина крепостта да е свързана с много повратни събития от средновековната история на Балканите, както и със съдбите на много драматични фигури. Сведения за изторията на крепостта през тази епоха черпим от византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин.
Един от средновековните владетели на твърдината - Смилец e български цар, царувал от 1292 до 1298 г. Произхожда от "най-знатния род сред българите" - огромните му фамилни феодални владения се простирали вероятно от Сливен до Копсис, т.нар. Средногорско княжество. Смилец се жени за дъщеря на византийския севастократор Константин Палеолог, известна в изворите просто като Смилцена. Нейният баща е брат на император Михаил VIII Палеолог, и на Ирина Комнина Ласкарина Врана. Смилцена се омъжва за Смилец още докато той е един средногорски български болярин, резидиращ в крепостта Копсис. Знатната съпруга, свикнала с разкоша на дворците във Византийската столица, прекарва известно време в тази „провинциална варварска крепост“ (до 1292 г., когато Смилец става цар на България). След шестте години управление на цар Смилец, Смилцена се оказва на върха на властта, заставайки начело на регентството на малолетния си син Йоан IV Смилец заедно с Крънския деспот Алдимир /Елтимир/. Но през 1300 г. нейното положение и това на сина ѝ в Търново става несигурно. От изгнание в татарската Златна орда се завръща синът на Георги I Тертер, Теодор Светослав и като законен наследник на българското царство той въздигнат от търновските боляри за цар на България. Тогава Смилцена и синът ѝ търсят спасение при деспот Алдимир в Крън (съседен на Копсис град), а болярите Войсил и Радослав (братя на Смилец) бягат във Византия. Алдимир е от кумански произход, брат на цар Георги I Тертер и владетел на Крънското деспотство. След възцаряването на Теодор Светослав (1300-1322), отначало отношенията му с деспота на Крън са добри. През 1302 г. болярина Радослав, вторият по старшинство от тримата братя Смилец, е провъзгласен за севастократор от Андроник II Палеолог, и потегля от Солун към България с претенциите за престола. Още в началото на похода му деспот Алдимир разбива византийската армия, а заловеният Радослав е ослепен и върнат обратно в Солун. Теодор Светослав успява да установи контрол над земите на Алтимир, като отначало, вероятно като награда за верност му, дава родовите владения на братята Смилец, от Сливен до Копсис, но после след конфликт с него, земите му са отнети, което принуждава Смилцена и Йоан Смилец да потърсят убежище при роднините си в Константинопол.
Скоро след като българския престол е зает от Михаил III Асен Шишман (1323-1330 г.), най-малкият от братята Смилец – Войсил, подкрепян от византийския император Андроник III Палеолог, без особени трудности навлиза в територията на царството и овладява земите между Сливен и Копсис. Дотогава, след като емигрира във Византия (след смъртта на Смилец), Войсил се издига до висш военен. Той командва авангарда на византийските войски, победени от цар Теодор Светослав при Скафида (1302 г.), недалеч от дн. Бургас. След като навлиза с византийска помощ в родовите си земи и възстановява властта си над тях, Войсил е провъзгласен от Андроник III Палеолог за "деспот на България". Така след 23-годишно изгнание той създава едно полунезависимо княжество (деспотат), с главен укрепен град Копсис, васално на Византия. Приема се, че това самостоятелно владение е създадено с цел да стане плацдарм за атака срещу Търново и царския престол. Но Войсиловото деспотство не просъществува за дълго. Първоначално Михаил Шишман не се занимава с него, защото има да разрешава териториални проблеми с византийците по черноморския бряг, но след като ликвидира този проблем, той обръща поглед и към деспотството на Войсил. По стечение на обстоятелствата Андроник  е лишен от подкрепата на съюзника си и се отказва от войната с българите. Това бива умело използвано от българския цар, който изпраща войските си срещу Войсил, здраво укрепен в замъка си Копсис (дн. Аневско кале), обсаждайки го за около година. След обсада Михаил Шишман превзема крепостта, а Войсил преди това тайно избягва при византийците, Така тези земи са отново присъединени към Търновското царство, до падането им под османска власт при Иван Шишман (1371-1395 г.).
Други две значими фигури, свързани със средновековния Копсис, са Марина и Теодора. Първата е най-голямата дъщеря на българския цар Смилец и съпругата му Смилцена Палеологина. Най-вероятно тя е родена в Копсис преди баща ѝ да заеме търновския престол, но прекарва детството си в Търново. След като Смилцена застава начело на регентството на малолетния си син Иван IV Смилец, тя омъжва дъщеря си Марина за един от основните претенденти за царския престол - деспот Алдимир, брат на сваления от Смилец цар Георги I Тертер. Знатната двойка се установява в близкия до Копсис средновековен Крън, където Марина ражда на Алдимир един син - Иван Драгушин. През 1304-1305 г. отношенията между Крънското деспотство и централната власт в Търново се влошават. Теодор Светослав превзема с войски областта, като деспотът умира или е убит. Вероятно преследвани от българския цар, Марина Смилец и синът ѝ намират убежище в Константинопол, където по това време се намират майката и братът на деспотицата.
Теодора е по-малката дъщеря на цар Смилец и съпругата му Смилцена Палеологина. Теодора е внучка на византийския севастократор Константин Палеолог. През 1299 г. се жени сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански (1321-1331 г.). От този брак се ражда Стефан Душан, сръбски крал, а от 1346 г. цар (1331-1355). До 1314 г. Теодора Смилец живее в сръбския кралски двор, но след като съпругът ѝ е ослепен в Скопие по заповед на баща си, Стефан Милутин, семейството на българската принцеса и бивша кралица напуска рашките предели и се установява в Константинопол. След това в началото на 1322 г. тя и децата ѝ се завръщат обратно в Сърбия и завземат властта. Теодора обаче умира през декември същата година и е погребана в манастира "Св. Стефан" близо до крепостта Звечан при днешна Косовска Митровица. Гробът ѝ е открит при разкопки в същия манастир. В него са намерени два нейни пръстена, които се съхраняват в Националния музей в Белград.
Важно е да се уточни, че по време на изгнаничеството си в Константинопол Теодора и полуслепият ѝ мъж са посрещнато от Марина Смилец, коятосе превръща във финансова и морална опора на семейството на сестра си. Това проличава и от щедростта, с която Стефан Дечански се отнася към Марина и сина ѝ Иван Драгушин, след като през 1321 г. заема престола в Рашка. От стенописи и надписите на църквата „Свети Георги“ в Полошкия манастир край Кавадарци става ясно, че деспотицата и синът ѝ получават обширни земи по река Черна в Македония, населени предимно с българи. Така след възцаряването на зет ѝ деспотицата и семейството на сина ѝ се установяват в Рашкото кралство, където след смъртта на Теодора Смилец деспотица Марина и семейството ѝ остават най-близките кръвни роднина по майчина линия на внука на цар Смилец и потомък на Георги I Тертер Стефан Душан, който, освен че е племенник на Марина, е и женен и за сестрата на българския цар Иван Александър Елена. По-късно Марина се замонашава под името Мария. Нейният гроб е намерен при археологически разкопки в Полошкия манастир. В манастирската църквата деспотицата е изобразена с едно малко момче, син на Иван Драгушин. Деспотица Марина Смилец умира на 7 април 1355 г. и е погребана в Скопие. Част от надгробния паметник на деспотицата е открит през 1852 г. от монаха Гедеон Йосиф Юришичи и е вграден в стената на скопската църквата "Свети Димитър". По време на Първата световна война надписът е поставен в Народния археологически музей в София. След продължителни дипломатически преговори и при личното ходатайство на краля на сърби, хървати и словенци Александър I на 28 юли 1925 г. паметникът е върнат в Скопие.
Краят на съществуването на тази част от средновековния Копсис - Аневско кале настъпва през 70-те години на ХІV в., когато Стрямската долина е завладяна от османския поробител. Крепостта е разрушена, след което престава да функционира. Но останките от нея отстояват през вековете и макар времето да оставя своя отпечатък върху тях, те достигат до нас, за да напомнят за онези времена на възход и падение.

Архитектура:
Крепостта „Аневско кале“ е разположена върху естествено защитено възвишение, като от север и изток е оградено с отвесни скали, а от юг - с отвесен сипей. Цялото съоръжение се простира на три нива – едно централно градско ядро (цитадела) и две подградия – горно и долно. Самостоятелно е укрепена само цитаделата – замъкът на управителя (болярина). Крепостните стени затварят площ от 5 дка и са снабдени с мощни кули, бастиони и контрафорси. Главният вход към крепостта е от юг. Най-добре запазена е западната крепостна стена. Тя завършва с по една кула от север и юг, като нейната дължина (заедно с кулите) е 96 - 110 м., а дебелината ѝ е 1.65 м. Крепостта притежава общо 8 кули. Едната от тях по всяка вероятност е пред входа на “болярската сграда”. Друга кула се намира в югоизточния участък на крепостта в съседство с главния вход. Предполага се, че и над самия главен вход има надвратна кула. Малката кула в североизточния ъгъл на южната бойна кула изпълнява функциите на наблюдателница. Повечето от кулите са с неправилна четириъгълна или многоъгълна форма. В строежа на зидовете се използват два вида камък: ломен и речен. Ломеният е добиван от самите скали, върху които стъпват основите. Речният изобилства в източното и западното подножие. За спойка служи бял хоросанов разтвор. Изграждането се осъществява в техниката “opus implektum”, известна доста по-рано във Византия. Наред с това обаче в зидарията се използват дървени греди с функция на конструктивни надлъжни и напречни възли, т. нар. “сантрачна система”. Във вътрешната площ на цитаделата са разкрити останки на около 15 жилищни постройки. Всички те са с каменна основа и са изградени от ломен камък, споен с бял хоросан и по-рядко калов разтвор. По план са еднопространствени, а в приземната си част - едноделни. Някои жилища са двуетажни, а жилищата в северната и южната кула са многоетажни. В очертанията на цитаделата има едно водохранилище (непосредствено под източната крепостна стена), което е снабдявало обитателите с вода. Тук са разкрити и основите на две църкви. По план са еднокорабни, едноапсидни, с притвор. Били са богато украсени със стенописи отвътре и с керамопластика отвън.
В горното подградие, извън крепостните стени, са открити основи на жилища и една крипта с три християнски погребения.
Археологическите проучвания в долното подградие доказват наличието на манастирски комплекс от ХІІІ-ХІV век, възникнал на мястото на по-ранен, от V–VІ век, също с по една църква. Около тях е бил разположен голям средновековен некропол. Открити са също много предмети на бита, изкуството, монети на български владетели и десетки надписи на среднобългарски език. Те, както и архитектурата, определят времето на възникване на крепостта (в този ѝ план) – 40-те години на ХІІІ век, и края на съществуването ѝ през 70-те години на ХІV век.
По своята архитектура крепостта Аневско кале се явява близък аналог на замъците на Балканите и Европа. За това свидетелства добре запазената северна кула – донжон.


За манастира:

История:
Сведения за съществуването на средновековния манастир в долното подградие на крепостта Аневско кале получаваме от археологическото проучване, направено под ръководството на археолога Иван Джамбов. В проучената площ от около1,5 дка в тази част на крепостта са разкрити основи на манастирски комплекс с църква - № 3 (номерирана е според времето на откриването ѝ). При разкопките е установено, че средновековният манастир е изграден върху останките на по-ранен манастир – от V-VI в.
Тези данни са достатъчно показателни, за да се разбере, че на мястото е съществувало християнско средище още през раннохристиянската епоха (IV-VI в.). Причините за възникването му са съвсем обясними – то се намира до крепост и в близост до селище (в района на днешния гр. Сопот), и недалеч минават два главни пътя (единият е по направлението изток-запад (Сердика – Севтополис - Аугуста Траяна ), а другият – свързва Подунавието с Тракия, като минава Стара планина през Троянския проход), които се пресичат при римската пътна станция Суб Радице (дн. с. Христо Даново). Ранновизантийският манастирски комплекс е съществувал до края на VI в., когато най-вероятно е разрушен при аваро-славянските нашествия.
По-късно, през ХІІІ-ХІV в., по принципа на приемствеността на святото място е изграден нов манастир. Сведенията за неговата история се основават основно на археологическите разкопки и някои местни легенди. Съществува възможност той да е предшественик на днешния Сопотски мъжки манастир „Св. Спас“, чието време на възникване на днешното му място все още не е установено. Основаването на последния се свързва със средновековната крепост Копсис, която, както е изяснено по-горе, в края на XIII - началото на XIV в. е средище на родовите владения (деспотство) на братята Смилец, Владимир и Войсил. Известно е, че светата обител е дарявана с права, упоменати в три грамоти, издадени от българския цар Смилец (1292-1298 г.), от което може да се предположи, че тя има статута на „царски” манастир. Грамотите били пазени в манастира до 1870 г., след което били предадени на възрожденеца Найден Геров, за да ги публикува. И оттогава следите им се губят.
Вероятно средновековният манастир при Аневско кале е разрушен заедно с града Копсис по време на османското нашествие по тези земи (70-те години на XIV в.). Не е изключена вероятността по-късно да е наследен от споменатия Сопотски манастир.

Архитектура:
Проведените археологически разкопки, при които са разкрити основите на средновековния манастир, спомагат да се изясни почти целият план на манастирският комплекс.
По план съборният храм представлява еднокорабна и едноапсидна сграда, с притвор от запад. Градежът ѝ е от ломени камъни със спойка от бял хоросан, като са използвани и тухли. Стените на църквата, достигащи височина до 0,80 м, са запазени благодарение на направена след разкриването им консервация, за разлика от другите манастирски сгради.


Източници:
1. Джамбов, Иван. Средновековната крепост край Сопот. изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991 г.
2. Павлов, Пламен. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005 г.
3. Павлов, Пламен. Търновските царици. Велико Търново, 2006 г.
4. Непристъпният страж на Хемус. В: Блог за византийската култура Балканите: www.terrabyzantica.blogspot.com