Гигинският манастир “Св. Св. Козма и Дамян”, известен още като Църногорски се намира в подножието на вр. Китка (1118 м н.в.) в невисоката планина Черна гора, на около 4 км югоизточно от с. Гигинци и около 16 км югозападно от Брезник.

История:
Предполага се, че днешният Гигински манастир е приемник на по-стар – средновековен, който се е намирал в местността „Манастирище”, в северния дял на планината под връх Китка (днес в землището на съседното село Ноевци). При археологическо проучване на мястото са разкрити останки от монашеско крило и правоъгълна защитна кула. Такива защитни съоръжения са били обичайни за утвърдените манастири през Второто Българско царство (Рилския, Хилендарския, Зографския и др.). Най-старите манастирски сгради от средновековния манастир са датирани около ХІ – ХІІ век.
За разлика от много други обители, Църногорският манастир не пострадва при османското нашествие (края на XIV в.) и първите десетилетия на робството. По това време обителта се налага като средище на обществения живот на българите от съседните околии – Брезнишка, Софийска, Радомирска.
Историята на Църногорския манастир през последвалите тъмни години на османското робство е забулена в неизвестност. Неизвестно кога бива разрушен, като по-късно (вероятно през късното средновековие (XVI – XVII в.) е възроден, но по-навътре в планината, в землището на село Гигинци, където се намира и днес,  известен като Гигински манастир. Възродената обител запазва патроните си Св. Козма и Дамян.
След възобновяването край стените на манастира започва да се провежда голямо пазарище. В средата на ХVІІІ век, обаче, пиротските османлии започват да гледат на многолюдния ежегоден събор като на конкурентен пазар, засенчващ прохождащия Пиротски панаир. Те инсценират сбиване на един от храмовите празници, на който е убит един османлия. Това дава повод за масово клане. Светата обител бива подпалена, а софийският митрополит убит. Пламъците унищожават и манастирската библиотека с ценни църковнославянски богослужебни книги, кондиката и други манастирски документи.
Монастирът се връща към живот благодарение на хилендарски монаси, които при преминаването си през Църна гора откриват по откровение свише заровеното аязмо и възобновяват в близост до него обителта. Има вероятност в самия край на XVIII в. манастирът да е бил отново разрушен. В един писмен извор от това време на "страшни турски беснования" Билинският монастир и бегуновската църква са посочени като единствени останали "неразбиени у каазата Брезничка, та само на тия две места са зимале християнете святи тайни божии".
Манастирът е съграден наново с помощта на населението от околните села Гигинци, Бегуновци, Ноевци, Кошерево, Селищен дол, Габров дол, Беренде, Ярджиловци и др. Отначало били построени килии и постройки за битови и стопански нужди (фурна, хамбар, магерница). Градежът на манастирските постройки е окончателно завършен към 1822 г. Сегашната църква е построена по инициативата на двама братя - свещеници от с. Бегуновци (Игнат и Захарий), които впоследствие  приемат монашество с имената Хрисант и Иларион. За да спечелят благоволението на местния управник – кърджалията Кара Фейзи, те му дали подкуп два угоени бивола. В една приписка е записано, че това става „у трудно и турско време, у властителство безбожного и прочутаго Кара Везия....Просихме милост и он ни милост подари за два упитани биволе“
Възстановяването на манастира става в трудните за християните кърджалийски времена, когато кърджалийски банди разрушавали и ограбвали манастири и църкви и тормозели местното население. В Брезнишко вилнеел доброволно приелия исляма Кара Фейзи. Според една легенда, когато любимото му дете се разболяло, обаче, не могли да му помогнат нито ходжи, нито европейски доктори. Тогава му казали, че докато не поправи злините, сторени на християнските храмове, детето му няма да оздравее. Кара Хейзи се вслушал в съвета и дал пари за възстановяване на съсипаните християнски храмове. Именно по това време отците Хрисант и Иларион получили разрешение за строежа на манастирската църква.
Законът в Османската империя не допускал строежа на нови храмове и затова църквата била построена върху основите на по-стар храм, съществувал на това място близо до аязмото, от времето на предишния манастир. Черквата е завършена през 1814 г., но за да придобие днешния си вид е преминала през два строителни периода. Първоначалната църква е била еднопространствена, едноапсидна, псевдотриконхална сграда, с полуцилиндрично сводово покритие. По-късно на запад е пристроен полукръгъл притвор, който всъщност е едно разширение на първоначалния кораб.
Според А. Грабар притворът е изграден към 1886 г., а според една приписка манастирът е изграден по времето на Кара Фейзи. Старата църква, над която е изградена сегашната, навярно е била също еднокорабна, едноапсидна, псевдотриконхална сграда, аналогична на църквите от късното средновековие в Горнострумските райони и Знеполе.
Престижът на светата обител особено се засилва през Възраждането. В нея софийският митрополит ръкополага свещениците на цялата околия, а в килийното училище на манастира децата от околните села се учат на вяра, четмо и писмо. “Св. Св. Козма и Дамян” е притежава много имоти, някои останали още от времето на българските царе, а други - дарени от местните чорбаджии и закупени с парите на поклонници. Нивите се обработват с помощта на наемни работници от съседните села. Манастирът е има няколко чифта волове, около хиляда овце, собствена мандра, хан в най-голямото село, голям пчелин. Количеството на добиваното зърно е значително (при една сушава година жителите на три села се изхранват от монасите).
Един от големите благодетели на манастира е Алекси Стефанов от с. Гигинци, който дава много средства за уреждане на светата обител и се грижи за увеличаването на нейните имоти. В манастирската черква има ктиторски портрет на дарителя.
В годините до Втората световна война (1935 – 1940 г.) в обителта безплатно почиват деца на бедни семейства от Перник и София. През 1937 г. манастирът остава без монаси и за кратко време се управлява от свещеници от околните села.
Веднага след 1944 г. духовните лица са отстранени, а манастирът е превърнат в концлагер. През юли 1946 г. започва изземването на манастирските имоти, като въпреки усилията и "хитрините" на тогавашния настоятел отец Петър по-голямата част от земеделските земи – 925 дка, са описани и причислени към държавния поземлен фонд. В края на годината манастирът е поверен на благочестивия свещеник Йордан Владимиров от с. Ноевци, който отговаря за него до 1953 г. От 1952 до 1959 г. в обителта пребивават монахини, под ръководството на игумения Павла, по-късно населница на Кладнишкия монастир.
По-късно, обителта става последователно „дом за отдих на трудещите се” и детско летовище (пионерски лагер). След това, въпреки наличието на седем стопански сгради, самият манастир е превърнат в обор, а в килиите на монасите са отглеждани кози, овце, свине, зайци. За сградите не е полагана необходимата грижа и те започват да се разрушават, поради което манастирът е запуснат.
Въпреки разрухата, през 1956 г. Гигинският манастир е обявен за архитектурен паметник, а през 1976 г. - за художествен паметник на културата.
През 1998 г. в изоставените, срутващи се, сгради отново се заселват монаси. Тогава, след десетилетия духовна пустота, в манастирския храм е въведено богослужение. Постепенно сградите се пригаждат за обитаване. Започва се възстановяване на стопанството и връщане на имотите. Изградени са водопровод и парно отопление, облагороден е целебният извор (много са случаите на излекувани миряни, отишли с вяра и отпили от Светата вода). Първата напълно възстановена сграда е именно тази на аязмото. За изхранването на монасите спомага обработването на градините и отглеждането на животни (днес манастира дори продава свои продукти (био, естествено чисти) – мляко, сирене, суджици, мед и др. ). Организирани са няколко международни студентски бригади в помощ на братството при строително-ремонтните дейности и стопанската работа. В началото на май 2007г. е отслужен молебен и е направена първата копка за възстановяване и обновяване на манастира. Изцяло обновяваният манастирски комплекс е осветен на 15 май 2015 г., след като до него е прокаран и асфалтов път.
Понастоящем  манастирът е постоянно действащо мъжко братство.



Използвана литература:
1. Стойков, Г. Комплексни научни експедиции в Западна България, София, изд. БАН, 1961г., стр.103-108.
2. Митова-Джонова, Димитрина. Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г., стр.23.
3. Георги Нешев, Петко Асенов, Елена Огнянова, Вельо Велев. Брезник и брезнишко - краеведски изследвания, изд. "Вулкан 4", София, 2005 г.
4. Официален сайт на Гигинския манастир: www.svetogorie.com