Белочерковският манастир „Св. св. апостоли Петър и Павел“ се намира на 40 км южно от град Пловдив, на 10 км югозападно от село Добралък и на 10 км северозападно от с. Косово. Разположен е в северната част на Централните Родопи, на едноименния рид, на 1621 м над морското равнище, което го прави най-високо разположената обител в България. Целият район наоколо е покрит с вековни борови гори, сред които днес е разположено летовище „Бяла черква“. Манастирът се извисява край стария римски път за с. Хвойна, Чепеларско. До него водят криволичащи асфалтови пътища, като тези от север минават през пловдивските села Марково и Белащица. Наричан е Белочерковски заради белите камъни, от които е изградена черквата му.
История:
Според преданието Белочерковският манастир възникнал през XI в, когато бил основан и Бачковският манастир. Останките от олтарната апсида на старата църква, запазена и до днес, говорят красноречиво за неговата старинност. Първоначално манастирът е бил посветен на св. св. безсребреници Кузма и Дамян (Св. Врачове), но след Освобождението негови патрони стават апостолите Петър и Павел. Манастирът „Св. Врач“ е бил опожарен при завладяването на тези земи от османлиите, след което е бил възстановен. Някога бил и един от най-богатите в Родопите.
В средата на ХVІІ век, когато мюсюлманският фанатизъм залива Родопите, заедно с другите манастири и Белочерковският е бил съсипан и разрушен от ордите на великия везир Мехмед Кюпрюлю. Това станало през 1657 г. при помохамеданчването на населението в Чепинското корито. Сведения за тези събития са открити в една летописна приписка в требник, написана от поп Методий Драгинов от с. Корова (дн. Драгиново, Велинградко) в края на XVII в. В ръкописа се съобщава, че от Костенец до Асеновград са били разрушени 218 църкви и 33 манастира. В планината около Бяла черква е имало множество български манастири, за съжаление отдавна превърнати в развалини. До наши дни е съхранен спомен за следните обители: в района на местността „Бяла черква“ - „Св. Врачове“ и „Св.св. Петър и Павел“; в местноститте около родопското село Лилково - „Св. Спас“, „Св. Илия“ и „Св. Георги“; в близост до с. Шейтаново – манастирите „Св. Атанасий“, „Св. Йоан Предтеча“ и „Св. Илия“; недалеч от Нареченски бани - „Св. Троица“, „Св. Георги“, „Св. Никола“, „Св. Дух“ и др. Всички те, според преданието, образували Станимашката (Родопската) „Мала Света гора“. От тези многобройни родопски манастири само Белочерковският останал да съществува през вековете, сред красивата местност в сърцето на Родопите. Старинната му черква от незапомнени времена се белеела сред вечно зелените борови гори, с което дала името на цялата околна местност.
След разоряването на обителта през XVII в. на святото място не е имало нищо, чак до 1812 г., когато манастирската черква е възстановена от юговски майстори, върху основите на стария храм. Новата черква също е изградена от бял камък, така че продължавала да блести надалеч. Няколко десетилетия след възстановяването на черквата, през 1882/1883 г. върху развалините на старите манастирски сгради юговските майстори въздигат днешния манастир, но вече с името „Св. Св. апостоли Петър и Павел“. Обителта възкръсва отново с лични средства на дядо Костадин Губеров от чепеларското село Хвойна. За целта той похарчил 30 000 гроша. Във възстановяването взема участие и населението на всички околни села. Камъните за изграждането на манастира са карани с мулета от мраморна кариера, намираща се в хвойнинското землище. Големите каменни блокове са рязани с „жага“ (трион). Църквата е изградена отчасти със същите блокове. По разкази на дългогодишния служител на манастира Димитър А. Тасков, роден през 1912 г. в с. Ситово, Пловдивско, камъни за строежа са добивани и от кариера на Малинов връх, намиращ се на около 4 км.
От възстановяването в началото на XIX в. до края на същия век (1896 г.) Белочерковския манастир е под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия, въпреки че е изграден от местното българско население и през този период се създава независима българска църква в лицето на Българската екзархия. През 1927 г. игуменът на манастира пише следното писмо до Българската екзархия в София, в което той доказва, че от основаването си светата обител е българска: „След падането на България под турско робство манастирът бил унищожен от турците и едва към 1896 г. бил върнат българите. Ето и подробности по възстановяването му. В манастира е запазена и до днес една каменна плоча, на която стои на старославянски/старобългарски език следния надпис: „Съгради се източник от игумена Теофан йеромонах и йерогумена Стефана йеромонаха ктитори же бяха Кирил йеромонах и поп Анани и поп Матей в лето... месец август, майстор Никола.“ Този надпис е намерен при разкопките, които са направени на аязмото, което е извън манастира на 20 крачки. Метохът е построен с помощта на околните села и селата на Чирпанска, Хасковска и Старозагорска околия. В църквата тук, както навсякъде, гърците са замазили старите икони с мазилка и отгоре са нарисували нови с гръцка тематика - за да ликвидират по-бързо българщината...“ Не се изключва възможността името на майстор Никола от надписа върху каменната плоча, която и днес може да се види в манастира, да се отнася за майстор със същото име, построил магерницата в Бачковския манастир през 1604 г.
В миналото, на Петровден, когато е храмовият празник, в манастира се провеждал голям събор. Според преданията на този събор идвал и родопският феодал Тъмръшлията Ахмед Ага. Към 1882 г. той подарил на манастира едно стадо овце от 300 брава, защото се убедил, че няма да го закачат. Тогава се е състояла среща с пловдивските големци и владиката. Твърди се, че на празника идвал и Захари Стоянов, който се срещал с Тъмръшлията Ахмед Ага. Говори се още, че този манастир в старо време е бил резиденция на Бачковския манастир. В двора му наистина е построена резиденция (вила) на българския патриарх. Този район от Родопа планина, познат като планината Бяла черква, още в средните векове е бил място за отдих на пловдивчани. Тук са идвали десетки хиляди туристи от цялата страна на чист боров въздух.
Манастирът е имал собствена обработваема земя към 200 дка, към 500-600 дка гори, овце към 400-500 броя, крави и волове към 100 бр. На около 1 км под него са се намирали саите за добитъка.
През 2002 г. стихиен пожар унищожава напълно жилищните и помощни сгради и оцелява само черквата. Впоследствие е възстановено северното крило.
Архитектура и изкуство.
В архитектурно отношение, до пожара, Белочерковският манастир е представлявал комплекс от манастирски храм с жилищни и стопански сгради и аязмо. Жилищните сгради са били разположени на север и запад от храма в г-образна форма, така че са ограждали обширно дворно пространство. В тях са били поместени килии, обединени в общ верижен план. Всяка от тях само по себе си представлявала малка „къща“, снабдена с отделно помещение (т.нар. „ашевия“), което служело и за шумова бариера и спомагало за усамотението на монасите. В същинската килия е имало отоплителни печки (джамали) с каменни комини – оджаци, с вериги. Хранителният блок на манастира е имал фурна, която се е отличавала със забележителна функционална организация, подобно на тази в Бачковския манастир. Покривът е бил покрит с каменни плочи, които през 1969 г. са заменени с керемиди. Днес от старите сгради са останали само голи и обгорени стени. Дебелината им е от 0,80 до 1,00 м. Новата жилищна сграда е на два етажа и покрива само северното крило на някогашния манастир.
Манастирската черква е еднокорабна с една апсида от изток и по един певник на надлъжните стени. Градежът е масивен, от ломени камъни и каменни блокове, споени с хоросан.
Първоначално във вътрешността на храма не е имало стенописи. Днешните фрески са изографисани през 1979 г. и 1981 г. от художника М. Минков, с благословението на пловдивския митрополит Варлаам. Зпазени са някои стари икони, изработени от неизвестни, но талантливи художници. Светините са подарени на манастира през 1812 г. и по-късно.
Понастоящем манастирът е действащ.
Източници:
1. Тулешков, Н. - Архитектура на българските манастири, изд. "Техника", София, 1988 г.
2. Чавръков, Г. - Български манастири, изд.Хайни, София, 2002 г.
3. Захариев, Стефан. Географско−историко−статистическо описание на
Татарпазарджишката кааза. Виена, 1870 (фототипно издание и коментар, С., 1973).
4. Гащилов, Иван. Църкви, манастири и параклиси, построени от юговските майстори, Пловдив, 2014 г.