ВИДИНСКА ЕПАРХИЯ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕДИН ПОКЛОННИК

От Александра Карамихалева (главен редактор на сайт "Православна младеж")

Клисурски манастир

Случайно или - не, поклонническото ни пътуване това лято започна именно от манастира, в който започна и който трайно бележи духов-ния ми път Клисурския манастир при Берковица. Всеки манастир има своя неповторима красота и обаяние, но към този манастир съм прист-растна, защото тук стана моето въцърковяване.
За първи път дойдох в манастира през есента на 1991 г. Тъкмо бях за-почнала следването си в Богословския факултет на СУ. Хвърлих чанта-та си на една пейка и изтичах нагоре към църквата на хълма... Стоти-ци пъти изкачвах тези дълги полегати стъпала през следващите годи-ни. Това беше първото, което направих и сега, но вече с порасналите си деца.
Със задоволство установявам, че манастирът е станал още по-красив, от както го помня с основно ремонтирани монашески крила, потънал в зеленина и цветя. Настаняват ни в югозападното крило точно срещу входа на храма. Сядам на големия чардак и потъвам в спомени и в ри-тъма на настоящето. Поклонници на по-малки или по-големи групи ид-ват през целия ден, за да запалят свещ и да се поклонят в храма. Из двора се мяркат обитателите на манастира всеки зает със своето си послушание.
Използвам времето до вечернята, за да разгледам всичко. Параклиса “Живоприемни източник” с аязмото, който е извън портите на манасти-ра, изоставения стопански двор от другата страна на пътя.
Когато влезеш през портата на манастира, първото, което се изпречва пред погледа ти, е стръмният склон на голям хълм, върху който е из-дигнат прекрасен храм, посветен на светите братя Кирил и Методий: бял, с две характерни камбанарии от западната му страна. Алеята се вие надясно покрай хълма и пред очите ти се разкриват последовател-но: голяма двуетажна сграда с вътрешни коридори, друга двуетажна сграда с дървени чардаци и разположената на северозапад Г-образна сграда с трапезарията, игуменарната и параклисът “Св. Николай” в за-падния край. Друг параклис със същото име е издигнатият в източния край на манастирския двор върху основите на стар храм. Край него е манастирското гробище, в което, както навсякъде тук, личи грижлива-та ръка на стопаните старите надгробни плочи са почистени като но-ви, надписите по тях спокойно се четат. Откривам гроба на обновителя на манастира Илия Стоянов, на архим. Йосиф (1905-1982), архим. Ан-тим (1911-1986), йером. Доротей, йером. Герасим, монах Харитон...
Манастирският комплекс се допълва от обгърнатата с високи борове “владишка вила”. Намирам и нея основно ремонтирана. Красива е, както вероятно е изглеждала при построяването си. Тук през летния сезон са се пренасяли Видинските митрополити Неофит и следовникът му Филарет заедно с цялата си канцелария и от тук управлявали епар-хията. Сега на първия етаж временно са разположени ателиетата, в които сестрите рисуват икони, апликират, шият одежди...
Шест монахини от Македония се подвизават сега в манастира. Те ид-ват в България вкупом, начело с игуменката си, майка Таисия, за да избягат от доста политизиралия се напоследък църковен живот в бив-ша Югославия. Когато ректорът на СДС еп. Сионий, с когото одавна се познават, им предлага да дойдат в България, те приемат. Довежда ги българското им самосъзнание, желанието да направят нещо за българ-ския народ, колкото и малко да е то. Живеят известно време в метоха при храм “Св. Георги” във Вършец, а преди година с благословението на митрополит Дометиан, се заселват в Клисурския манастир.
Как минава един обичаен ден за сестрите в манастира? Попитах това тяхната игуменка майка Таисия. Стават в 4,30 ч., от 5 започват утрин-ното си правило по килиите. В шест се събират в храма за утринното богослужение. После се хранят и всяка поема възложеното є послуша-ние: готвене, чистене, работа по двора, в храма, в ателиетата... В 16 ч. камбаната ги събира в храма за вечерната служба, следва второто
им за деня хранене и после отново в 20 часа отиват в храма за молит-ва. След това се оттеглят по килиите си.
Майка Таисия е само на 29 години, но е най-възрастна сред сестрите в манастира. Родена е в свещеническо семейство и от малка възлюбва монашеския живот. Приема монашество в манастира “Белюс” край Струмица, когато е на 17 години.
Нейната старица е гъркиня, духовно чедо на старец Порфирий (Кавсо-калитис). От дете израсла покрай него, той є говорел за вярата, давал є послушания за работа и молитва като за възрастна. Когато приема пострижение, є дават неговото име Порфирия. Старецът определя и пътя є към Сърбия, където отива по послушание, за да пренесе там монашеската традиция. Събира сестринство от млади монахини, които после се пръсват по други манастири, за да запалят и там изтлелите огнища на духовния живот. Майка Таисия е една от тях. Остава при духовната си старица само година. След това я преместват в манасти-ра “Св. Илия” край Скопие.
Нейната старица сега се подвизава в сръбски манастир. Често се чуват по телефона, а на път за Гърция майка Порфирия задължително мина-ва през Клисурския манастир, за да се видят.
Питам майка Таисия къде се е учила да рисува икони. Казва, че тя са-мата е усвоила това умение в Гърция, в манастира “Ормилия”, а после е учила и другите сестри. Сега в изработването на иконите участват всички: една подготвя дъската, друга грунда, трета рисува фона... всяка според възможностите си. През лятото нямат време за рисуване заради многото ангажименти и посетители, но в делничните дни през останалите сезони спокойно могат да се отдадат на ръкоделието си. А иконите, които изработват са наистина прекрасни. Едва успяват да смогнат с поръчките.
Разговаряме с майка Таисия за оскъдялото монашество в България, за трудностите и радостите на монашеското служение. После пак се зах-ваща със своите задължения.
Много хора са вложили труд и любов в тази обител, но разцветът є през последните няколко години едва ли щеше да е възможен без уси-лията и умелото ръководство на архимандрит Антим. Впрочем, игумен на Клисурския манастир все още е той, макар че от около една година насам е на послушание като протосингел на Видинската митрополия и негова грижа са и останалите манастири и храмове в епархията.
Успявам да се срещна с архим. Антим за малко. Идва в манастира, бързайки от една задача към друга. Развежда ме наоколо, за да ми по-каже какво е направено и какво предстои да направят. Амбицията му е да построят сгради за поклонници извън портите на манастира, на
мястото на изоставени стопански сгради, а над самата манастирска порта щели да изградят малък параклис... Звучи фантастично, но не се съмнявам, че при следващо мое идване ще намеря осъществено всичко това.
Два дена останахме в Клисурския манастир. През това време посетих-ме околните храмове: в с. Бързия, в с. Спанчевци (“Св. архангел Ми-хаил” от XIX в., наскоро обновен), “Св. Богородица” в с. Ягодово, 1927 г., в гр. Вършец и гр. Берковица.
Във Вършец свещеник е един забележителен духовник отец Петко Балджиев достолепен, високообразован, авторитетен образцов све-щеник. Чувала съм за него, че е защитил докторат по богословие в Гърция, че е бил сътрудник в Архивния институт към БПЦ, че е изпъл-нявал длъжността ректор на Семинарията в Черепиш. През 1990 г. след големи съкращения в института става свещеник във Вършец, род-ното място на съпругата му.
Откриваме отец Петко Балджиев в храм “Свети Георги Победоносец”. Строителството на храма започва през 1902 г. и е завършен две годи-ни по-късно. Иконостасът е от 1906 г. Храмът е кръстокуполна базили-ка, голяма, с две високи камбанарии в западната страна, с колонада между тях. Точно там сядаме с отеца, на пейка с изглед към улицата. Докато разговаряме, идват хора, за да се уговорят кога да запишат па-нихида, кога ще ги посети у дома за водосвет...
В града всички познават отец Балджиев, спират го по улицата, загова-рят го, той ги разпитва за близките им, за работата им... ще речеш, че животът на цялото селище се върти около църквата и свещеника, как-то в патриархално време. Но не е така. Отецът с болка споделя, че на служба в неделя идват по 4-5 богомолци.
Не съм виновен за това казва той сякаш за да се оправдае, давам всичко от себе си, служа всеки ден, хорът има дамски състав, има и мъжки, които се редуват на всекидневните богослужения, а в неделя и на празници пее смесеният хор, проповядвам редовно, но хората ня-мат обичая да идват на богослужение. Кръщават се, идват за треби, но на богослужбите не.
Отец Балджиев казва, че много от храмове във Видинския край са строени през 30-те години на миналия век. Внушителни, красиви селс-ки църкви, градени от имотните тогава едри земевладелци. След 1944 г. ТКЗС-тата заграбват земите и добитъка на хората; останали без по-минък, те започват да се изселват. Селата обезлюдяват. Църквите за-пустяват, превърнати са в складове за зърно. Вероятно някъде в тези десетилетия, без свещеници и храмове, хората в този край привикват да живеят без Църквата. Същите тези хора, които са строили огромни-
те църкви и многократно са възстановявали из руините манастирите в района!
След обяда се отправяме към Берковица, за да се видим с младия о. Евгени, потомствен свещеник и член на Епархийския съвет към Видин-ска митрополия.
Църквата “Рождество Богородично”, в която той служи, се намира в центъра на града. Никой не знае кога точно е строена. Отец Евгений казва, че в молба от ХVIII в. на берковските чорбаджии до султана се казва, че храмът е от времето на цар Калоян. Местните големци молят султана за разрешение да направят основен ремонт на храма, който по онова време е бил в много тежко порутено състояние. Пази се сул-танският ферман, с който се дава разрешение за ремонта, като изрич-но се забранява разширяването на храма нито нагоре, нито надолу, нито настрани. Тази забрана дава основание на отеца да смята, че храмът изначално е бил в сегашните си внушителни размери и вкопан в земята.
Двадесет години продължава предприетият ремонт. Той трябва да е бил дотолкова сериозен, че това дало основание след приключването му през 1813 г. да напишат във възпоменателния надпис над вратата: “Согради се...” Иконостасът е завършен през 1865 г. Резбован е от самоковските майстори братя Фандъкови, целият е позлатен, иконите са дело на самоковеца Димитър Зограф. Стенописи няма. Само горе, в центъра на храма, е зографисан Господ Вседържител.
Двете големи камбани на храма са закупени от Будапеща през 1843 г., но ги монтират едва през 1897 г., след изграждането на камбанарията.
Когато населението на Берковица нараснало и достигнало 5 хиляди души, през 1896 г. към новите квартали изградили втори храм “Св. Николай”.
Докато седим под прекрасната колонада откъм южната страна на хра-ма и хапваме от плодовете, изобилстващи в двора, непрекъснато ид-ват хора. Запалят свещ, поразговорят се с отеца, прочете им молит-ва... Той е сърдечен и отзивчив към всички.
Висок каменен зид огражда просторния двор. Камбанарията е издигна-та над портата от южната страна. Там някога се е намирало и килий-ното училище. Дворът е потънал в цветя и плодни дървета, сред които се крият гробовете на плеяда достойни свещеници служили тук. Све-щеник Рангел Герасимов Тодоров (1810-1888), който повече от 40 го-дини е архиерейски наместник на Берковица и воюва с местните влас-ти да запази църквата и двора є от посегателства. Свещ. Павел С. Кръчмарски (1870-1936), служил в храма 35 години. Свещеноик. Алек-
сий Лилов (1856-1939), също бивш архиерейски наместник, е удостоен със златен и сребърен “Кръст за храброст” от цар Борис III.
Пред църквата шета 86-годишната монахиня Теодора. После сяда на припек и потъва в своя си свят. Била е омъжена, остава вдовица на 28 години. Отгледала деца, внуци, но все помагала в храма. Приема мо-нашеско пострижение преди 42 г. и остава пак тук при храма, около който преминал животът й.
На тръгване се запознаваме и с другия свещеник в църквата, бащата на отец Евгений. И двамата са доволни от енориите си познават хора-та, проблемите, нуждите им. И тях ги познават, и знаят къде могат да ги намерят. И ги намират. В храма.
Отправихме се обратно към Клисурския манастир. Минахме през с. Бързия, до 1950 г. носело името Клисура. На скалата над селския пло-щад се белее храмът. Наричат го “Латинската църква” и датира от Средновековието (вероятно ХVI в.). Тя е еднокорабна, без прозорци и е вкопана в скалата от южната страна. През ХIХ в. е била удължена с 6 м. Стенописите са от 1870 г. и са дело на неизвестен и неопитен зог-раф. Царските двери са изработени през втората половина на ХIХ в. Иконите са по-късни. Църквата е обновявана и през ХХ в. Дай Боже, и занапред да се намират боголюбиви люде, които да я поддържат, а да построят и нова!
На другия ден се сбогуваме с гостоприемните обитатели на Клисурския манастир и се отправяме към Лопушанския. Там освен младия игумен, архим. Йоан, е намерил покой в старините си и бележитият духовник Смоленски еп. Нестор, с когото отдавна искам да се срещна.

Лопушански манастир

Лопушанският манастир се намира при с. Георги Дамяново (Лопуш-на) на 21 км от Монтана. Построен е върху широка поляна край река Дългоделска Огоста. Според преданието на мястото на сегашния Лопу-шански манастир някога е имало друг, построен още през Второто българско царство и напълно разрушен по време на турското нашест-вие. Опустошаван е многократно, но винаги възстановяван отново. За последен път е възстановен от братя-монаси Дионисий и Герасим и йе-ромонах Гедеон.
Сегашният храм е строен през 1850-1853 г. и е осветен през 1856 г. Посветен е на св. Йоан Предтеча, но на мястото на храмовата икона на иконостаса е поставена икона на Света Троица, може би в спомен на по-древния манастир? Иконите са дело на Николай и Станислав Дос-певски. Иконостасът с великолепната си дърворезба е дело на само-ковски майстори.
През 1989 г. по време на игуменството на архим. Амвросий е построе-но двуетажното южно крило с дълги дървени чардаци.
Днес игумен на Лопушанския манастир е младият архим. Йоан, който е родом от гр. Берковица, Монтанско. Малко след като пристигаме в ма-настира, той се прибира от града: тича по учрежденията, за да урежда формалностите по строежа на новото крило. Всичко необходимо е оси-гурено, остава само разрешителното от НИ “Паметници на културата”. Сградата ще бъде издигната в най-скоро време на мястото на наскоро разрушеното старо паянтово северно крило на манастира. Външно ще е като огледално на южното крило, но с по-различно вътрешно разп-ределение. По план са предвидени изби, магерница, пералня във вко-паното ниво и два етажа с 20 стаи за поклонници със самостоятелен санитарен възел всяка. Отец Йоан с оживление говори за сградата и за необходимостта човек да остави нещо след себе си на земята.
В тази епархия манастирите са на самостоятелна издръжка и разчитат не само на треби и свещи, но и на приходи от религиозен туризъм и от манастирското стопанство. Тук имат манастирски земи, които предстои да засадят с лескови дръвчета, за да отглеждат лешници. Имат и зе-ленчукова градина, овце, кози, крави...
Отец Йоан казва, че местните хора не са религиозни и манастирът не може да разчита на тях, а предците на същото това население са изг-радили този величествен, трети по големина в България манастирски храм, изграден по плана на църквата в Рилския манастир, и многок-ратно са възстановявали опожарявания и разрушаван манастир. За кръщения идват от цяла България, но не и местните хора. Питам го ко-га те са се отдръпнали от Църквата.
- И аз съм се питал, но тук и възрастните хора на по 80 г. нямат вяра и почит към Църквата. Дори младите, доколкото са останали по този край, имат по-подобаващо отношение.
Разказва, че след като направил основен ремонт на храма, поканил владиката за обновлението, разлепил обяви по околните села... Служ-бата започнала, а храмът останал празен. Запитал се за кого е правил всичко това. Но си казал, че щом Бог го е поставил на това служение, да стопанисва манастира и да служи в храма ще го прави, пък Бог ще се погрижи за останалото и ще приведе хората. Все някога...
Когато дошъл в манастира през 2006 г., намерил новото крило отдаде-но под наем на фирма. Под игуменарната му имало заведение, в което и по време на пост звучала силна музика и се разнасял мирис на месо. Сега игуменът сам управлява стопанството на манастира. Трудно му е, постоянно изпитва финансови затруднения. През лятото идват поклон-ници, но през дългите зимни месеци посетителите намаляват и често се налага да моли ВиК и Енергото да изчакат до Великден за плащане-то на сметките.
Архим. Йоан ни покани да останем за Успение Богородично, падаше се след два дена. Съгласихме се и той ни настани в стаята до покоите на еп. Нестор, който от 2000 г. е в Лопушанския манастир. Митрополит Дометиан му е предоставил тук личните си покои. Когато митрополи-тът идва за няколко дена в манастира, отсяда в някоя обикновена стая, коси тревата, работи в градината, грижи се за животните...
Смоленски еп. Нестор е прекрасен бележит духовник, бивш игумен на Рилския и Бачковския манастир, представител на БПЦ при Московска-та патриаршия, уважаван книжовник, поет, автор на много статии и научни публикации в църковния и светския печат. След като губи зре-нието си, се оттегля на покой. От осем години за възрастния епископ се грижи местна жена с филоложко образование, която му чете, пише под негова диктовка...
- Елена е моите очи и ръце казва за нея с много любов и признател-ност дядо Нестор.
Говори много вдъхновено и мъдро. Разказите му са изпълнени с много имена, дати и фактология, която едва успявам да проследя, но никога няма да забравя изражението на вдъхновеното му лице, изразителните жестове на фината му десница, докато говори, изпъстрения с шарки издялани в кората посох, който върти с другата си ръка, блесналите му очи, цялостното впечатление за белота...
Празникът в Лопушанския манастир започна с празнична вечерня в навечерието. Дойдоха няколко мъже и жени, които се заеха с пригот-вянето на курбана и работиха през цялата нощ. С тях бе и малко мом-ченце, което е било обсебено от бяс, но след молитви в манастира се оправило. Сега е харизано на манастира, а родителите му са редовни спомоществователи на обителта. Разбрах, че харизването е честа практика по този край, но когато децата пораснат, не ги изпращат в манастира, а ги откупват, за да се оженят.
Службата за празника беше изключително благолепна. Накрая епис-коп Нестор говори пламенно и увлекателно. Около него се бяха скуп-чили неколцина, които внимателно го слушаха. Останалите шумяха в храма и се суетяха около приношенията си. Беше ми мъчно, че не се ползват пълноценно от предоставените им тука духовни дарове. Слу-шах ги за какво си говорят в храма, в двора на манастира и с болка си мислех, че вярата не прониква живота им, не мотивира усилията им, не определя решенията и делата им.
Мислех си, че Църквата и светът са два паралелни свята: Църквата с нейния дух, ценности, закони, приоритети, начин на живот и ритъм. И светът с неговия дух, ценности, закони, приоритети, начин на живот и ритъм. Два паралелни свята, връзката между които би трябвало да е вярващият народ. Два паралелни свята, които у нас се срещат само на големи църковни празници и после пак се разделят.
На Успение Богородично, този прекрасен църковен празник, в тази древна обител на безименни подвижници и мъченици за вярата Църк-вата и светът се срещнаха. Светът дойде на гости на Църквата и после си тръгна. Какво отнесе от тук със себе си? Какво отнесоха със себе си тези хора, освен преломените си хлябове, курбана и осветената вода? Не знам. Бог знае.
След празничния обяд с игумена на Лопушанския манастир и неговите гости потеглихме за Белоградчик. Бързахме, за да се срещнем с отец Рафаил и съпругата му Елена, които отскоро са в града. По пътя спи-раме в село Долни Лом привлечени от буйните студени води на селс-ката чешма. От другата страна на пътя виждаме прекрасен стар храм. Възрастна жена спира и любопитно ни заразпитва какви сме, откъде сме...
- Как се казва храмът ви? питам я на свой ред.
- Па я не знам - изненадващо ми отвръща тя.
- А кога е съборът на селото, храмовият ви празник кога е? - опитвам се да я подсетя.
- О, сине, - рече ми - я съм стара и там не одим.
Стори ми се странна тази логика: стара е и в църква не ходи. Как тога-ва се подготвя за смъртта, как носи теготите на старостта си? Бог знае.
Влязох през буренясалия двор на селската църква. Изображение на Света Троица в малка абсида над входа от западната страна ми подс-казва, че Самата Свята Единосъщна и Неразделна Троица бди над това село и над жителите му. Надникнах през малкото прозорче в полум-рачния храм всичко говореше за запустение. Запустение, което първо започва от душите на хората, а после бележи и селския храм.
Впрочем прави ми впечатление, че в много от селищата в този край празнуват датите на разни въстания, празника на горите и други по-добни, а не деня на храмовия светия. Мислех си, докато пътувахме, че другаде църквата и да е разрушена, селският събор пази паметта за наименованието на храма и небесния закрилник на селището. Тук хра-мовете стоят, но християнската съвест е порутена, затова и храмовете пустеят.
Отдалече видяхме характерните Белоградчишки скали и веднага поз-вънихме на отец Рафаил, за да ни напъти към храма. Малко трудно се ориентираме по стръмните криволичещи улици на града, но накрая съ-зираме камбанарията на църквата “Св. Георги”. Тя не е както обикно-вено в центъра. Строена е за гробищна църква и се намира в източния край на града, зад нея е гробището.
Отец Рафаил и съпругата му ни посрещат на улицата и ни въвеждат в обширния църковен двор. Към храма водят дълги, полегати стъпала, над входа є се издига висока дървена камбанария. Веднага след идва-нето си отец Рафаил е предприел ремонт на храма. Първоначално жи-вее на квартира в съседна къща. Бърза да ремонтира и свещеническия дом, за да има къде да се подслони със съпругата си и малкото им момченце. Две стаи вече са готови и те са се настанили в тях, продъл-жава ремонтът на останалите. Къщата е много удобно планирана, с канцелария, която има директен вход откъм улицата, и лични помеще-ния за свещеническото семейство.
Отец Рафаил и съпругата му Елена са родом от Софийска епархия. За-познават се в Богословския факултет на Софийския университет и се женят. На отеца му предстои защита на магистърска степен, Елена има още две години до дипломирането си. Докато той кара стажа си като дякон в храм “Св. Неделя”, получава предложението да поеме енория-та в Белоградчик и длъжността на архиерейски наместник. Двамата взимат това не леко решение. Сега освен за храма в Белоградчик, младият свещеник отговаря за още 30-40 църкви в тази духовна око-лия, в която има само още двама свещеници.
Отец Рафаил е сериозен и добър свещенослужител, двамата са млади, ентусиазирани, изключително симпатични и бързо печелят доверието и любовта на хората, и аз много се надявам, че Бог ще им помогне да се устроят добре в града и ще ги обгради с многобройно паство верни християни.

Изворски и Чипровски манастири

На другия ден се качихме при Белоградчишката крепост, издигната като естествено продължение на скалите. После поехме към пещерата Магурата, а оттам се отправихме към Изворския манастир “Успение Богородично”.
Той се намира на 9 км от гр. Димово и на около 2 км от с. Извор в жи-вописна гориста местност. Кокетно подреденият двор е приютил малка църква, двуетажна манастирска сграда, камбанария и малка построй-ка, в западния край на която навремето, докато се строеше голямата сграда, живееше игуменката майка Наталия.
Тук всичко изглежда ново, но сегашният игумен архим. Василий раз-казва, че при търсене на летописни данни за създаването на Гложенс-кия манастир учените попадат на разказ за основаването през XII век на Изворския манастир във Видинско от руския княз Извор Таворски, воден от “летяща” икона.
След падането на Видинското царство манастирът е ограбен и разру-шен от турците, монасите били избити, а които останали живи, избяга-ли и манастирът запустял. Възобновен е през XVII век по инициатива на някой си йеромонах Силвестър.
До 1860 г. манастирът е мъжки. Последен игумен е йеромонах Агапий, преследван от турците и избягал в Сърбия през 1861 г. Останалите мо-наси Кирил, Гавраил и Хрисант са погребани в манастирския двор зад олтара. При Видинския митрополит Неофит Изворският манастир при-добива статута на девически манастир. Три монахини и три послушни-ци полагат големи усилия за ремонт на сградите и възстановяването на манастирския храм. До 1965 г. игуменка на манастира е майка Апо-линария, а от 1965 до 2004 г. майка Наталия.
След кончината є управлението на манастира поема архим. Василий и манастирът отново става мъжки, но тук не престават да идват боголю-биви жени, които доброволно се трудят, измолвайки Божията помощ. Прекрасни благочестиви женици, които с вярата и ръцете си са пре-върнали манастира в райска градина.
Откриваме и сега две жени от Видин. Едната била болна от рак. Нейна позната я довежда тук. Денем се трудела в манастира, нощем се моле-ла в храма и Бог я изцерил. Сега ежегодно дава курбан на храмовия празник и помага с каквото може. Тук е с друга своя близка, която има тежки семейни проблеми.
Когато потегляме на следващия ден, тръгват с нас, за да ги откараме до гарата в Димово. Асфалтовият път лъкатуши разбит, осеян с дълбо-ки дупки и пукнатини, от които е избуяла трева.
Вижте как е тревясал пътят към манастира, рядко някой минава по не-го казва спътницата ни, а пътят към болниците широк, хубав, врати-те сами се отварят пред тебе!
Объркали сме пътищата: търсим помирение в съдилищата, здраве в болниците, и нито мир имаме, нито здраве и живот! съгласих се с нея.
Когато чуя Чипровци, в съзнанието ми изникват: чип-ровските килими, Чипровското въстание и разбира се Чипровският манастир.
На фона на отминало величие и слава, днес Чипровци е малко погра-нично селище с оредяло население, чиито жители бързат да ти пока-жат всичките си забележителности и да ти разкажат за тях. Това, кое-то най-вече ме интересува, е да открия храма. Намира се на високо място в центъра на града и е посветен на “Св. Възнесение”, датира от 1677 г., но уредничката от музея ни увери, че този храм е изграден върху основите на по-стара църква, вероятно от Втората българска държава. Непосредствено до дувара на църковния двор са основите на величествения някога католически храм “Санта Мария”. Само част от стените са останали и от разрушената при въстанието през 1688 г. църква “Св. Никола” и Гушовският манастир над града.
След като обядваме в Чипровци, потегляме към едноименния манастир. Пътьом спираме при възобновения белоснежен храм в с. Железна (с 400 жители). Църквата, посветена на св. Николай Чудотворец, след повече от 50 години запустение е обновена и през 2008 г. възкръсна за нов живот.
Чипровският манастир. Влизаме в ниската каменна църква, посвете-на на свети Йоан Рилски, чиито мощи са спрели на това място при пре-насянето им от Австро-Унгария. Пред храма два каменни свещника, вкопани в земята, които някога са попадали в притвора на по-стар и просторен храм. В източния край на манастира е високата кула кост-ница, в която са събрани намерените на територията на манастира кости. Кости на мъченици.
И двете монашески крила са двуетажни, долепени едно до друго, и се намират южно от храма. Била съм на освещаването на едното крило, започващо от портата на манастира. Помня кога бутнаха другото и за-почнаха изграждането на ново. Днес и то е съградено, остават само довършителни работи. От старата паянтова сграда е запазен само па-раклисът в източния край. Целият е зографисан отвътре и отвън.
Игуменът йеромонах Кирил ни кани на чардака и докато пием кафе, разговаряме. Той е строителен инженер по образование. Начетен мъж, със страст към историята, който с увлечение говори за миналото на то-зи край и на манастира.
Създаден през X век от български католици, Чипровският манастир е претърпял шест разрушения и пожари. Първото разрушаване на света-та обител станало през 1404 година след въстанието на Константин и Фружин. Възстановен е отново, но при Чипровското въстание против османските поробители от 1688 година е опустошен отново. Унищоже-на е богатата манастирска библиотека с ценни славянски книги и ико-ни.
В началото на XVIII век български православни монаси възстановяват манастира, подкрепени от братя монаси от Русия. Руският император подарил през 1800 година богато украсено Евангелие на светата оби-тел. През 1806 година манастирът отново е разорен и опожарен от берковския бей Юсуф паша. През 1818 година отново е съграден, но десет години по-късно пак е изгорен.
Поредното възстановяване на Чипровския манастир и съграждането на малката църквица става през 1829 година, но през 1837-а огънят от-ново поглъща всичко. И отново градеж, за да дойде последното изга-ряне след Освобождението.
Днес благодарение усилията на Видинския митрополит Дометиан и да-рения от организации и граждани манастирът е обновен още една прекрасна перла на тази епархия. Идват и поклонници. Друго ме тре-вожи. Питам игумена дали местното население посещава манастира.
“Местното население” са ето тези тримата сочи той тримата мъже, седнали край него на чардака, аз тях познавам по име.

Раковишки манастир

Следващата ни спирка е Раковишкият манастир. Нищо не знаех за този манастир и никога не бях ходила там, затова много държех да го посетим. От няколко дена разговарях редовно с игумена, за да коор-динираме плановете си. Той пътуваше със своя събрат за храмов праз-ник в родното си село в Неврокопска епархия. Когато пристигнахме в манастира, те все още бяха на път. Посрещна ни майката на йером. Неофит. Жената ни разказва, че претърпяла тежка сърдечна опера-ция, има проблеми със здравето и се чувства по-добре в манастира.
Докато чакаме отците Антим и Неофит, разглеждаме манастира и се запознаваме с историята и забележителностите му. Той датира от Х-ХI век, но е разрушаван неколкократно през османско време. През ХIХ в. е възобновен. По време на Видинското царство на Иван Страцимир е важен духовен и просветителски център.
Сега в манастира има два храма и двата посветени на Света Троица. Старата църква е забележителен паметник от Средновековието (ХI-ХIII в.), разрушена през 1807 г. от турците и възстановена през 1825 година. С прекрасни стенописи е, дело на зографи от Тревненската
школа Кръстьо Захариев и Досьо Коев. До нея е гробът на капитан Киряев, загинал в Руско-турската освободителна война.
Новата голяма църква е строена за храм-паметник на загиналите в Чипровското въстание. Строена е през времето на последната игумен-ка майка Харитина. През 50-те години на ХХ в. изгонват монахините, били са 13, и те се пръсват по различни манастири: Добридолски, Етрополски, Дървенишки.
В самия Раковишки манастир разполагат граничната застава. Варосали стените на старата църква, за да скрият стенописите и я превърнали в конюшна.
Благодарение усилията на тогавашния викарен епископ на Видин, Проватски еп. Софроний (по-късно Доростоло-Червенски митрополит), Църквата си връща манастира. Цената е няколко декара манастирска земя, върху която построяват детски лагер, чиито сгради сега се ру-шат.
Днес варовата мазилка е грижливо махната и великолепните стенопи-си консервирани. Под стенописния пласт от Възраждането е открит и по-стар. При входа на новия храм откривам табло с имената на игуме-ните, управлявали манастира от Освобождението до днес: йером. Ага-пий, монах Хрисант, монах Яков, йером. Йоаникий, монахиня Ксения, монахиня Пелагия, монахиня Харитина, Проватски еп. Софроний, архим. Игнатий, йером. Паисий, архим. Серафим, свещ. Севдалин Пет-ров, архим. Антим.
Половин час след нашето пристигане в Раковишкия манастир “Света Троица” се прибират и братята на манастира. Игуменът архим. Антим сяда при нас на двора, докато йеромонах Неофит разтоварва багажа и приготвя обяда.
Йеромонах Неофит е от един от престижните софийски квартали. Игу-менът архим. Антим също е столичанин, но е роден в с. Илинден, Гоце-делчевско. И двамата идват във Видинска епархия, насочени от епископ Сионий. Отец Неофит се познава с него от 1992 г., запознава с не-го и отец Антим (в мире Атанас).
Исках Клисурския манастир признава отец Антим, но ако сега трябва да избирам, щях да си избера Раковишкия манастир. Може би, заради многото усилия, които вложихме. Много трудни моменти преживяхме тука и много сърце вложихме, затова ми е така скъп.
Казва, че тази привързаност към манастира го накарала да откаже протосингелското служение. Често им се налага да уреждат едно-дру-го, да ходят по учреждения, но винаги бързат да се приберат в манастира и тук се чувстват най-добре.
Питам го за семейството му. Казва, че не би ги определил като вярва-щи, църковни хора, но че той от дете обичал храма и все тичал там, в илинденския “Успение Богородично”, за да помага на местния свещеник о. Атанас. От малък палел кандилата пред иконите, кадилницата, носел свещта като иподякон.
Ярък спомен са оставили в него великденските служби в катедралата “Св. Александър Невски”, където неговата леля пеела в хора. Водела го там, за да гледа от балкона на хора. Благолепието замайвало момчешката му глава, със сърцето си копнеел да стане част от този тайнствен и прекрасен живот на Църквата.
Казва, че винаги е искал да стане монах, а не женен свещеник, но все отлагал. Накрая еп. Сионий му казал: “Хайде, докога ще отлагаш?” И той се решил.
Когато заявил желанието си пред митрополит Дометиан, той му избрал Раковишкия манастир. Тъкмо бил починал предишният игумен дядо Серафим. Отец Антим дори не знаел, че съществува такъв манастир. Когато дядото му го показал на картата, той възкликнал:
Ама това е в Сърбия!
Е засмял се владиката, радвай се, че ще служиш в чужбина.
Бащата на о. Антим реагирал твърде остро на решението му за мона-шество. Това много дълбоко наскърбило бъдещия монах, дотогава ви-наги се бил радвал на разбирането и подкрепата на баща си.
Дойдох в манастира, но ми беше много тежко, че така, без родителско благословение.
Постригали го на Лазарова събота 2002 г. Майка му дошла, но плакала през цялото време, а покрай нея се разплакали и всички присъстващи. Баща му дошъл чак след една година. Оттогава и двамата идват при всяка възможност, уважават житейския избор на сина си, с удоволст-вие гостуват в манастира и помагат.
Малко след отец Антим тук дошъл и отец Неофит. Останал послушник и на Никулден 2004 г. приел и той монашеско пострижение. Под мантия го водел о. Антим, чийто старец пък е съименникът му от Клисурския манастир.<