Местоположение и географска характеристика:
Владиславци е село в Западна България. Намира се в Община Драгоман, Софийска област. Отстои на 54 км северозападно от столицата София и на 10 км западно от град Драгоман. То е отдалечено само на 5 км източно по права линия от границата със Сърбия. През него преминава третокласният път 813, който свързва Драгоман и Трън. Владиславци е заобиколено от селата: Ново бърдо (от север), Драгоил (от североизток), Чорул (от изток), Габер (от югоизток), изоставеното Неделище (от юг) и Несла и Вишан (от запад).
Село Владиславци принадлежи на историко-географската област Бурел. Разположено е в горната част на широк дол, сключен между ридове от най-южните разклонения на Западна Стара планина. То лежи от двете страни на малък поток (десен приток на Бурелска река), върху западния склон на рида Зуботин дел и по източната страна на рида Забел. Селото има събран вид, трите му махали (Долна, Средна и Горна) са заставени една за друга по протежение на дола. Изключение правят отдалечените от основното селище махали Големо Белево (на около 4 км северно) и Баня (на около 2 км южно). Днес първата е причислена към село Ново бърдо, а втората – към село Габер. Средната надморска височина на селището е 611 м.
Владиславското землище, което обхваща площ от 14,43 км², е най-обширното спрямо тези на другите села в областта. То се простира на север до връх Видим (965 м), на юг до река Бурелска (сега естественото ѝ корито в тази част е променено заради откритата мина „Неделище), на запад до река Калугерица и рида Камика и на изток до дола, който се спуска западно от с. Чорул. Най-плодородната земя се намира в равнището южно от селото. Северната половина на землището е заета предимно с гори и пасища, които обхващат едно значително пространство. По-лични върхове, извисяващи се в околността на Владиславци, са: Мърка, Зуботин дел, Стражище и Голем дел.
В морфоложко отношение околните хълмове са изградени от от пясъчник и варовик. Южно от селското землище, в това на изселеното село Неделище, има богати залежи на лиглитни въглища. Поради тази причина в началото на XX век се пуска в експлоатация мина „Бели брег“, която към средата на века (тогава под името „Болшевик“) се превръща в един от най-големите рудници в България за добив на въглища. За жалост, добивът се провежда по открития способ (за първи път в страната), което променя до неузнаваемост естествения ландшафт и превръща долината на Бурелска река (в тази ѝ част) в лунен пейзаж.
Селското землище е сравнително богато на водоизточници. Последните са причина за възникване на поселищен живот от дълбока древност. Под хълма Стражище до махалата Баня блика най-мощният карстов извор в Бурел, наричан от местните врело. Заради по-високата температура на водата му - 18° С, в миналото под него бил направен басейн, наричан „баня“, в който хора от цялата околност идвали да топят гръсти (коноп). Всъщност този извор дава името на близката махала – Баня.
Климатът е преходноконтинентален, с горещи лета и много студени зими (в Драгоманската котловина се измерват едни от най-ниските температури в България). Местните природни условия благоприятстват за развитието на земеделие – зърнопроизводство (овес, ръж, лимец), овощарство и др. и най-вече за животновъдство – говедовъдство, овцевъдство, козарство и др.
Населението на Владиславци към 2015 г. наброява около 15 души (по настоящ и постоянен адрес). Селото оживява през топлите месеци, когато хората се завръщат по родовите си къщи, а във вилите пребивават почиващи.

За името на селото:
За произхода на името на селото съществуват две основни тези. Според едната, която се уповава на местно предание, то носи името си на някой владика, който седял много отдавна на местността „Грамада“, където и днес се личат останки от зидове на някогашни грамадни сгради. Според другата, днешното наименование „Владиславци“ идва от полския крал Владислав Ягело (Варненчик), който минал през тези земи по време на предвождания от него кръстоносен поход срещу османските нашественици в 1443/4 г. Една легенда разправя, че след като превзел Крушевац, Ниш и Пирот, и преди да освободи София, крал Владислав лагерувал в землището на днешното село. Това събитие оставило отпечатък в паметта на местното население и така, живеещите из тези места, а в последствие и тяхното поселище, били наречени Владиславци.

История:
Районът на днешното село Владиславци е обитаван от дълбока древност. Наличните данни свидетелства за поселищен живот през различни исторически периоди: неолит (6 – 4 хил. пр. Хр.), трако-римски, ранновизантийски и средновековие. Южно от връх Голем дел са разкривани фрагменти от битова керамика, датирани от д-р Иван Велков към неолита. Останки от праисторическо селище се намират в източното подножие на хълма Стражище, в близост до карстовия извор (врелото). Изглежда, че по-късно това селище е било наследено от друго – тракийско или римско (или ранновизантийско), защото в местността „Грамада“ (северно от Стражище), в нивите са намирани останки от масивни зидове с хоросанова спойка, големи четвъртити тухли, каменни блокове, колони, калени тръби и др. Вероятно с въпросното селището е била свързана сводеста гробница, открита от владиславчани на гърбицата на Стражище в края на XIX век. Гробницата е била иззидана с тухли в скалата, имала е две отделения, като във вътрешното такова били намерени човешки кости и големи оловни плочи, които били разграбени и унищожени. Несъмнено към споменатото селище са принадлежали антични архитектурни фрагменти (каменни квадри, колони), преизползвани много по-късно за оброчни камъни в оброчищата „Св. Павел“ в м. „Църквище“ и „Св. Николай – Летни“ в м. „Рудината“, намиращи се северно от м. „Грамада“, по южния склон на масива Камик.
Над „Грамада“ е разположена м. „Селище“, в която се намират руините на средновековна църква (при оброка „Св. Павел), а около нея – останки от средновековно селище, дало името на местността. Може да се предположи, че това селище, чието име не е достигнало до нас, е средновековния предшественик на днешното Владиславци.
Други паметници във владиславското землището от средновековната епоха са „Манастирището“ с развалини от малка еднокорабна черква, намиращо се западно от селото в долината на р. Калугерица и крепостта „Градище“ със следи от стари зидове, разположена на височина, която се издига източно от „Манастирището“. Вероятно укреплението е  било свързано с охраната на минавал в близост второстепенен път, паралелен на главния „Диагонален път“ (Константинопол – Филипопол – София - Белград).
За сега не са известни писмени извори, които да свидетелстват за времето на възникване на селото и неговата ранна история, каквито се срещат за някои бурелски села (основно османските данъчни документи). Поради тази причина Владиславци се причислява към групата селища основаването, на които се свързва с турските чифлици и даването на земята на изполица. Стари хора разказват, че някога в селото е имало турска къща-кула, от която местният земевладелец - чифлик сайбия наблюдавал покорната рая. Може да се предположи, че Владиславци възниква като раетско село през XVIII-XIX в., след голямата преселническа вълна от западните български краища (част от тях влизат в Сърбия, след освобождението ѝ в 1830 г.) и Трънско.
Първото писмено сведение за селото срещаме в Попстефановия поменик от 1774-1812 г., в който то е записано под същото име – село владиславци.
Местните предания също мълчат за времето на основаване на селото. Знае се само, че е много старо село. Помни се също, че през размирните кърджалийски времена (края на XVIII – началото на XIX в.) жителите на Владиславци напуснали къщите си за да бъдат оплячкосани от бандите на кърджалийския главатар Кара Фейзи, който резидирал в недалечния град Трън, а те се скрили из околните гори, спасявайки своя живот и добитъка си. Скоро след като настъпили по-мирни времена, селото било сполетяно от друг голям бич – чумата, която унищожила голяма част от населението и цели родове. Запазени са спомени, че отначало селото е било пръснато на махали, на голямо разстояние една от друга. Но при събирането на куп на пръснатите села в Бурел през 1863-1864 г., от съображения за по-голям контрол, турците събрали насила и Владиславци. По това време селището броило около тридесетина къщи, от които десет се намирали на сегашното място на селото. Селяните работели за местния турчин – чифликчия Осман ага, чиято къща-кула се намирала при днешната махала Големо Белево. По-късно, на мястото на кулата се преместило едно семейство от селото, и постепенно около нея се образувала споменатата махала. След Освобождението земите на този чифлик били откупени от владиславчани, като така селското землище значително се разширило. И днес на някогашната територия на чифлика се срещат имена на местности като:  „Османов чивлик“, „Османово гумно“ и др.
От незапомнени времена животът на село Владиславци е съпътстван с дълбоко застъпени сред местното население християнски обичаи и традиции. Ярко доказателство за отколешната етническа и верска принадлежност на тукашните хора са големият брой християнски култови паметници. Освен споменатите старинни черкви в м. „Селище“ и м. „Манастирище“, в близост до центъра на Владиславци се намира селският храм „Успение Богородично“, обновен в началото на XXI век от местната фамилия Гигови. Така след 120 години във Владиславци прозвучава отново камбанен звън. Селото се отличава и с множеството си оброчища и оброци – 13 на брой. Тези свети места се появяват с цел да се измоли помощ свише, да се поиска закрила при беда и т.нат. Както в целия Бурел, така и във Владиславци е застъпен семейно-фамилният принцип на обричане. Оброците се обслужват от отделни фамилии и са посветени на светеца покровител на фамилията. На оброчният кръст се гледа като неразделна част от землището, селото и семейството. Възприема се като неделима част от родовата памет.
Оброците са разположени в околовръст на селището, така че закрилят неговото сакрално пространство. В миналото на празника на Св. Николай Летни (22 май - стар стил) се провеждал специален ритуал - литийно шествие, за здраве и берекет, при което се обикаляло цялото село, като се е минавало през всяко оброчище. Предвождано от местния свещеник, шествието тръгвало от оброка „Св. Павел", минавало се е последователно през местностите: "Банята", "Гладно поле", където имало стара круша (миросвала се), "Бабчавица", "Зуботин дел" – при оброка „Св. Николай – Летни“ (горния), където се обядвало, "Илиенски кръст", "Сречев дол", "Горни кладенец" и отново се връщало на Павлов кръст, като участващите в процесията (предимно млади хора – моми и момци) отсядали при близкия оброк „Св. Николай – Летни“ (Долен кръст) в м. „Рудината“, където похапвали. Носило се е котле с босилек и миро. По пътя се пеело и се спирало и на местата, където имало свещени дървета.

Оброците във Владиславци са следните:
1. Оброк на Св. Павел - намира се югозападно от селото, на 10 м северно от пътя за с. Несла, в м. "Селище". Разположен е върху руините на стара църква - „Църквището“.
2. Оброк „Св. Николай – Летни“ (Долен кръст) – на около 200 м западно от „Църквището“, в м. „Рудината“.
3. Оброк „Св. Николай – Летни“ (Горен кръст) – първоначално се е намирал на около 2 км североизточно от центъра на селото, на рида Зуботин дел, а от 2012 г. е преместен по-близо до селото, пак в същата посока.
4. Оброк на Св. Георги (Гергьовски кръст) - на 200 м източно от центъра на селото, над Голубарска махала.
5. Оброк "Св. Троица" - на 300 м североизточно от центъра на селото, в м. „Плоча“.
6. Оброк "Св. Илия" - намира се на около 1 км североизточно от центъра на селото, в борова гора, под вековен дъб.
7. Оброк „Св. Св. Кирик и Юлита“ - северно от селото, в м. „Дуб“. Днес е изоставен.
8. Оброк на Св. Спас (Спасов кръст) - намира се на около 1,5 км северозападно от центъра на селото, западно от Йочкина махала, в източното подножие на връх Забел.
9. Оброк "Успение на пресвета Богородица" - намира се в югозападния край на селото, в м. „Прогон“.
10.  Оброк „Св. Св. Петър и Павел“ - на около 1 км западно от селото, в м. „Петров кръст“.
11.  Оброк „Св. Св. Петър и Павел“ (Стар) – на около 100 м западно от предишния кръст.
12.  Оброк „Св. Петка“ (Пейчин кръст) – на около 1 км южно от центъра на селото и северно от пътя за с. Несла, в м. "Горни кладенец".
13.  Оброчище на неизвестен светец – оброчният кръст се намира в ляво от входа на гробищния парк.


Животът на владиславчани остава непроменен след Освобождението (1878 г.). Техен основен поминък продължава да бъде земеделието и скотовъдството. Според статистика от 1908 г. Владиславци се нарежда на първо място в Бурел по площ на обработваемата земя – 8 608 дка от общо 11 390 дка. Основни земеделски култури са зърнените (пшеница, овес, царевица, ечемик, лимец) и фуражните – фий и грах. Овощарството и зеленчукопроизводството са много слабо застъпени. Обработката на земята и прибирането на реколтата се извършва по най-примитивен начин (с дървено рало и на ръка). Едва през 1928 г. са въвеждат метални плугове (австрийско производство), които също се теглят от животински впряг. Животновъдството е представено предимно с отглеждане на овце, говеда и по-малко кози. За по голямо улеснение кошарите са били изнесени в близост до пасищата и горите. Статистика от 1910 г. показва следната картина на местното скотовъдство: овце – 2409 бр. (на второ място в Бурел след с. Ярловци); говеда – 280; кози – 239; свине – 274; коне - 82 и т.нат.
За нуждите на селското стопанство във Владиславци през 1906 г. е основано земеделско кооперативно дружество „Съзнание“. То се създава по инициативата на тогавашния учител в селото Захари Таманджиев, родом от гр. Трън и е първото в областта Бурел.
След започване на експлоатацията на открития рудник на близката мина „Бели брег“ през 1919 г., не малко мъже от селото зарязват недоходната селскостопанска работа и изкарват прехрана си като миньори.
Въпреки че селото е едно от най-добре развитите в стопанско отношение селища в областта, от него се изселват значителен брой жители. Няма род в селото, който да не е дал поне по едно семейство изселници. Тази тенденция се проявява с особена сила след войните от началото на XX век. Голяма част от напусналите владиславчани стават служители в железниците. Показател за протичането на миграционния процес са данните от преброяването на населението: 1880 г. - 503 жители; 1900 г. - 670 ж; 1910 г. - 778 ж; 1920 г. - 776 ж; 1926 г. - 807 ж; 1934 г. - 806 ж. Прави впечатление, че до началото на XX в. селото се разраства с бързи темпове, докато след това развитието му спира и се задържа на едно ниво. Причини за това могат да се търсят в трудните условия на живот и ограничената площ на обработваемата земя и последствията от войните, в които селото два не малко жертви. В Първата и Втората Балканска война (1912-13) и Първата световна война (1915-18 г.) по бойните полета оставят костите си 26 свидни синове на село Владиславци.
След Освобождението Владиславци запазва административната си принадлежност към Брезнишка околия, Трънски окръг, като тогава влиза и в по-малка административна единица - селска община Неделище. От 1895 г. селото е в състава на същата община, която вече е причислена към Царибродска околия. С прокарването на границата съгласно Ньойския договор от 1919 г., Владислваци заедно с останалите в България села от Царибродска околия е включено към Годечка околия с център село Годеч, към което няма дори пътища. Така селото е откъснато от естествения център. Прекъснати са и традиционните връзките със селищата от Царибродско и Пиротско, с което се нарушава стопанското и обществено равновесие на цялата покрайнина. От 1924 г. до 1934 г. селото е отделено в самостоятелна община, след което е върнато към община Неделище.
Стопанският възход на селището неминуемо спомага за развитието на културно-просветната дейност. Първото училище в селото е основано още преди Освобождението. Първоначално се е помещавало в паянтова сграда с две стаи, която се е намирала над днешната селска черква „Успение Богородично“. Учебни занятия в нея са се провеждали до 1926/27 г. През 1937 г. в селото е създаден инициативен комитет за построяване на нова училищна сграда, която била завършена след няколко години. Построяването ѝ се осъществява изключително със средства, дарени от владиславчани. Във владиславското училище учителстват, както местни хора с основно образование, така и учители с по-високо образование от различни краища на България (Горна Джумая, Самоков, Лозенград и др.). Училището затваря врати през 1967 г., поради недостиг на ученици. Днес в училищната сграда се помещава селското кметство.
През 1903 г., отново по инициатива на учителя Таманджиев, е основано и владиславското читалище „Събуждане“. В неговото създаване и по нататъшния му живот участват по-будните жители на селото.
В миналото село Владиславци е било прочуто с големите си събори, които се провеждали в неделните дни от Кръстовден до Димитровден, след прибиране на реколтата. Те се организирали в района на махалата Банята, където идвали млади моми и ергени от селата на Бурел и от много други по-отдалечени села, от Брезнишко, Трънско, Царибродско, Сливнишко. На ливадите под махалата в м. „Ливаге“ се извивали много хора, на които младите хора се запознавали и в продължение на седмица-две се опознавали. На тези събори много моми „пристанали“ и дошли млади булки във Владиславци. На съборите се въртяла и търговия на промишлени стоки и на селскостопански продукти, които не се произвеждат в селото. Тази отколешна традиция е прекратена след 1944 г. Днес селският събор се провежда всяка година в първата Неделя от месец юли.
След преврата от 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт, настъпва прелом в развитието на Владиславци. Частната собственост на селските стопани се иззема и включва в ТКЗС (в повечето случаи по насилствен път), при което една част от тях започват работа в кооператива срещу нищожно заплащане, а друга, много по-голяма, търси препитание в близките по-големи селища и София. Този процес съвпада с индустриализацията на националната икономика, което още повече засилва вече започналата мощна изселническа вълна. Отливът на жители от селото и намаляването на неговото население продължава през целия социалистически период. Замирането на селището не спира, въпреки неговото облагородяване и създаване на условия за по-добро (удобно) живеене. През този период Владиславци е електрифицирано, водоснабдено, главните улици са асфалтирани, обновен е жилищният фонд, но и това не успява да задържи хората. Недвусмислено свидетелство на гореописаната картина представляват статистическите данни от преброяване на населението: 1946 г. - 725 ж; 1956 г. - 643 ж; 1965 г. - 446 ж; 1985 г. - 155 ж; 1992 г. - 116 ж.

Днес, със своите по-малко от 20 постоянни жители, Владиславци представлява село със замиращи функции. Но въпреки мрачната статистика и необнадеждаващи прогнози, възможността за съживяване на селото не е напълно загубена. Със своята прекрасна и недокосната природа и с наличните културно-исторически забележителности, перспективи за развитието на селото се откриват във възобновяване на традиционните селскостопански дейности и в разработване на разнороден туризъм: селски, планински, поклоннически и т.н.




Източници:
1. Дрончилов, Крум. Бурел, антропогеографски изучавания., ГСУ-ИФФ, т. XIX, кн. 2, София, 1923 г.
2.  Петрунова, Б; Григоров, В; Манолова-Николова, Н. Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско, МЦПМКВ, София, 2001 г.
3. Филипов, Георги Йосифов. Записки и данни за село Владиславци (машинопис), непубликувани, 2004 г.
4. Местни осведомители: Найден Георгиев Йосифов (р. 1952 г.); Иван Нащев (р. 1944 г.)