Местоположение и географска характеристика:
Добравица (до 1954 г. Загъжене) е село в Западна България. Намира се в Община Своге, Софийска област. То отстои на 57 км северно от столицата София и на 18 км северозападно от град Своге. Селото е отдалечено на равно разстояние (само на около 20 км) от Искърския пролом, през който минава второкласен път №16 и от Петруханския проход (второкласен път №81). Добравица е заобиколено от следните села: Брезе (на запад), Зимевица (на североизток), Меча поляна (на изток), което сега е обезлюдено и е причислено като махала към с. Добърчин и с. Искрец (на юг).

Село Добравица е разположено в планински район, сред изключително красива и живописна природа. То е от пръснатия тип селища – състои се от множеството махали (днес повечето обезлюдени), пръснати по южния склон на Понор планина (дял от Западна Стара планина). Надморската височина на стъпаловидно разположените махали варира от 700 м до 1100 м, като средната за селото е 993 м. Местният релеф е силно изразен скалист, представен от варовикови скали, с характерните карстови форми (от тях идва и името Понор): валози, въртопи, пропасти, пещери, слепи долини и др. От север и изток селото е оградено със скални венци, чиито величествени снаги, извисяващи отвесно на десетки метри, а на някои места и над 100 м, се явяват естествени защитници от студените северни ветрове. Скалният комплекс е известен сред местните хора като "Църнио камик", тъй като в отвесните скали има черни ивици (жили), които представляват залежи на каменни въглища. На места под скалните венци (над махала Сульовци) се срещат сипеи от камъни с черен цвят (каменни въглища), получени вследствие на тектонски движения и ерозивни процеси. Най-близките върхове над Добравица, които привличат вниманието са Лупова глава (Столът) и Препасница. Някога, територията, която обхваща селското землище е била дъно на море. И сега на отделни места се намират вкаменелости на морски безгръбначни животни (фосили) отпреди 250 млн. години.
Друга характерна забележителност, свързана с местния ландшафт, се открива в лицето на множество карстови извори. Около тях в миналото са възникнали махалите на селото. Два от тези извори са каптирани и захранват с питейна вода част от съседното село Брезе, а водите от друг образуват живописния водопад „Добравишка скакля“.
Климатът е умереноконтинентален, със сравнително студена зима и прохладно лято. Почвите са кафяви горски и рендзини. В тази част планината е почти напълно обезлесена, като тук-таме, предимно около изворите, са запазени дъбови гори (от благун и цер) и по-рядко букови, обикновено примесени с келяв габър. Широко развити са тревните и храстовити формации. По билото (чаловете) има обширни пасища.
Съобразно планинския релеф, обработваемите земи заемат изключително ограничени площи, което предопределя оскъдно земеделие. Но за сметка на това има благоприятни и дори отлични условия за пасищно животновъдство. Последното е било основен поминък на местното население, като в единични случаи, продължава да бъде и днес (едно семейство отглежда крави).
Населението на село Добравица към 2015 г. наброява 5 жители (постоянно живеещи). Селото оживява за кратко през топлите месеци, когато в родовите си къщи престояват някои все още живи стари добравчани или техни наследници.

За името на селото:
Вероятно старото име на селото – Загъжене идва от географските особености на скалните венци, ограждащи селището от север и изток. Към това предположение навеждат различните наименования на селото, под които се среща в османските документи: "Жагизани", "Загражани", "Загожани". Тяхната морфология (етимология) спомага да бъдат смислено свързани с думата „ЗАГРАДЕНИ“.
Според местно знание селището е преименувано в средата на XX в. поради лошото (неприятно) звучение на думата „Загъжене“, която била погрешно разтълкувана от тогавашната власт като упадъчното „Загъзени“. И тъй като това значение противоречало на социалистическия морал, името било сменено с ново, в което е вложен противоположен, позитивен смисъл – използвана е производна на думата „добро“ (добро и светло социалистическо бъдеще) - „Добравица“.

История:
Според наличните данни землището на днешното село е било обитавано още от древността. Съгласно контекста на историята на района по тези земи са преминавали или отсядали, за кратко или по-продължително време, различни народи: траки (вероятно от племето трибали), римляни (византийци), славяни, българи, кръстоносци, кумани, турци и други. Всички те, повече или по-малко, са оставили трайни следи – в лицето на: материални културни паметници, имена на местности (топоними), народна памет и други.
Тракийското присъствие е засвидетелствано с останки от селище, както и с наличие на тракийско светилище, което по сведения на братята Х. и К. Шкорпил се намира на близкия скален връх Столът.
Пряк свидетел на отколешния живот на селото е крепостта "Градището", където през древността е било разположено тракийското селище. Укреплението е продължило съществуването си и през римо-византийската епоха като военен гарнизон, който охранявал минавал в близост път (един от пътищата прекосявали Стара планина). Към този период е датиран случайно открит глинен водопровод, захранвал "Градището" с питейна вода. Намирани са и множество парчета керамика, предмети от бита, бойни оръжия и др. Наличието в близост на каменни въглища предполага крепостта да е била обвързана и с местния рудодобив.
За сега не са известни сведения, които да докажат: дали през развитото средновековие, когато тукашните земи са неразделна част от българската държава (от началото на IX до началото на XI в. и през XII - XIV в.), на мястото на днешното село е имало по-старо селище, средновековен предшественик на сегашното Добравица. Не са и провеждани археологически проучвания, които биха могли да дадат повече яснота в тази насока. Първите писмени извори, свидетелстващи за съществуването на селище с имена сходни на Загъжене са от времето след падането на България под османско робство (края на XIV в.). Те представляват османски данъчни документи, които дават сравнително ясна картина за живота на селото през този период.
В данъчен регистър за Софийско от средата на XVI в. селото е записано под името Загожани, към нахия (община) Кючук планина, спадаща към Софийски санджак (окръг). По това време в него живеят: 1 мюсюлманско домакинство, 16 домакинства на неверници (българи), 2-ма неженени и 5 вдовици, които дават на спахията Мустафа бей Диване данък на обща стойност от 2156 акчета. От тези данни се разбира, че населението на селището, което е почти изцяло българско, наброява около 100 души, а данъкът който плаща е сравнително малък, спрямо други селища в нахията. Селото се среща и в опис на бащинѝ (освободени от данъци поземлени имоти) за Софийско от 1606 г., в който се споменава под името „Загражани, спадащо към казата София“. В този документ са описани 12 бащинѝ към селото, като собствениците им плащат по 1225 акчета „под формата на макту“ (данъчно задължение към централната власт). От това сведение се разбира важната подробност, че Загъжене е войнушко село, в което пребиват войнуци – българи, натоварени да служат в специални части на османската войска. Поради тази причина селото се е ползвало с особен статут, като войнуците са облекчават от някои данъчни задължения. Войнуклъка се предава по наследство, за което свидетелства споменаването на имената на войнуците: „бащина на Цветко, син на Михне под формата на макту – 1225 [акчета], изпълнил службата си; бащина на Вело, син на Бошко....; бащина на Петре Йон...., изпълнил службата си; бащина на Радослав Драгоин ....; бащина на Станислав Неделко......; бащина на Стоян Новак......; бащина на Хранчо Душко...., изпълнил службата си; бащина на Спас Куин...; бащина на Стоян Драган...., изпълнил службата си; бащина на Вельо, син на Тодор....; бащина на Радивой Влайко ...., изпълнил службата си; бащина на Стойке Новак ...., изпълнил службата си.“ В същия документ е записано и, че жителите на Загражани плащат данък, отново под формата на макту - 1225, за намираща се в близкото село Брайкьофче (дн. Бракьовци) „бащина на Пенчо, син на Дойкин“
Османските документи разкриват, че през петте века турско робство в село Загъжене живеят българи - християни (неверници). Турци в него не се задържат. За запазването на българщината неминуемо допринася труднодостъпният и суров за живот планински район, в който се намира селото. Като друга причина може да се изтъкне привилегированият статут на селището, който да известна степен го е съхранило от посегателствата на турците. Силно изразеният християнски характер на селото е засвидетелстван и от големия брой християнски култови обекти (църкви и много оброчища), намиращи се в селското землище. В това число могат да се посочат:
- Средновековна църква с неизвестен патрон – намира се в старите селски гробища.
- Руини от църква в местността „Църквище“ - югозападно от махала Мановци.
- Оброк „Св. Св. Константин и Елена“ - намира се в северния край на Долна махала, в м. „Шуглата“.
- Оброк на неизвестен светец - в северния край на Долна махала, в местността „Шуглата“, на около 50 м от оброка „Св. Св. Константин и Елена“.
- Оброк „Св. Спас“ - намира се на около 500 м югозападно от селото, от махала Цветковци.
- Оброк при махалата Мановци
- Оброк „Пресвета“ - намира се в махала Топилата.
- Оброк на неизвестен светец – намира се северозападно от селото, в м. „Барата“.
- Оброк на неизвестен светец – северно над махалата Топилата.

Животът на гордите загъженци, пригодени да оцеляват в суровите планински условия, остава непроменен векове на наред. И след Освобождението (1878 г.), до 1944 г., техен основен поминък продължава да бъде скотовъдството. Този естествен, идиличен ритъм на живот е нарушен след преврата от 9 септември, с възкачването на социалистическата власт. Частната собственост на селяните е иззета, при което част от тях са принудени да работят в ТКЗС, а друга - много по-голяма част (предимно млади хора) търси препитание в близките по-големи селища или в София, където се установяват трайно. Така село Загъжене, променено вече на Добравица (1954 г.), започва бързо да обезлюдява (от 739 ж. през 1946 до 50 ж. - 1985 г.), а след идването на „демокрацията“ - дори съвсем да затихне. В резултат, някогашното китно балканско селце, днес е на крачка съвсем да загине. Животът му се поддържа от 2-3 постоянно живеещи домакинства, от пребиваващи през лятото „виладжии“ и от дошлите да нагледат бащините си къщи потомци на загъженци. 
А картината би могла да бъде коренно различна. С една умела политика на местната и държавната власт, които да насърчат собствениците в селото да използват рационално уникалните природни дадености, в съчетание с културно-историческите паметници, така че да се развива екологично животновъдство и разнороден туризъм (планински, селски, поклоннически и т.н.).




Източници:
1. Василиев, Асен. Църкви и манастири от Западна България. В: Разкопки и проучвания, т. IV, 1950 г., стр. 63.
2. Прекрутов, Людмил. Топоними, диалектни думи и родови имена oт поречието на река Искрец и Годечко, Второ преработено и допълнено издание, София, 2009 г.
3. Турски извори за българската история. Том V, София, 1974 г., стр. 136, 225, 227.
4. Местни осведомители: Антон Радков Янакиев (р. 1961 г.); Димитър Гълов (р. 1936 г.)