Сливен е град в Югоизточна България,административен център е на Община Сливен и на Област Сливен. Отстои на 298 км източно от столицата София, на 70 км североизточно от Стара Загора и на 116 км западно от Бургас.
Град Сливен е разположен в подножието на южните склонове на Сливенската планина (с най-висок връх Българка — 1181 м), която е част от Източна Стара планина.Северно от града се намира природният парк "Сините камъни", с ивестната местност в него "Карандила". Сливенското поле е последното от подбалканските в източна посока,на юг то е оградено от най-източните възвишения на Средна гора.Източно от града се намира "Долината на прасковите", чиито огромни плодови масиви бяха обновени през изминалите години.
По брой на населението Сливен се нарежда на осмо място в страната, с неговите 92 478 жители (2011 г.).
Сливен е известен като "града на 100-те войводи", свързани с хайдушкото движение.
Най-вероятно името на града идва от местоположението му - сливането на полето, планината и 3-те реки - Асеновска, Селишка и Новоселска.
Мястото на днешния град е обитавано от хилядолетия. Селището е създадено на кръстопът, което е едно от големите му предимства, играело важна роля в неговото минало, а така и в настоящето.
Историческите данни сочат, че територията на днешния град е била обитавана още през новокаменната епоха (VI хилядолетие пр. Хр.). Останки от примитивни каменни сечива са открити в местността Хисарлъка —невисок хълм в града.
Околността на днешния град Сливен е била заселена от тракийските племена асти, кабилети и селети. Отново в местн. "Хисарлъка", са намерени и следи от тракийско селище (V -III век пр. Хр.) - тракийска керамика и елинистични монети.
Независимостта на траките просъществувала до времето на Филип Македонски и Александър Велики( IV в.пр. Хр.),които ги покорили,но не за дълго. През същата епоха походи през Сливенско извършват персите, келтите и бастарните.
През II век пр.Хр. започват римските завоевания в Североизточна Тракия. Районът на Сливен става част от Римската империя най-вероятно около 72—71 г. пр. Хр., когато са покорени Кабиле и Аполония. През 46 г. пр. Хр. землището на града е окончателно включено в новосъздадената римска провинция Тракия.
През Римската епоха се забелязва етап от обитаването на "Хисарлъка",от началото на II до IV век сл. Хр.От този период са намерени и първите писмени източници за наименованието на тогавашното селище - Туида(Суида,Цоида). Името най-вероятно е тракийско с неясно досега значение.
Името "Тоида" е споменато и от Хиерокъл, който го определя като един от четирите града в източноримската провинция Хемимонтус (създадена като част от диоцеза Тракия при Диоклециан), освен столицата ѝ Адрианопол. За нуждите на този град е построен и римският път от Анхиало по горното течение на Тунджа до Сердика.
В намерен надпис от началото на III век селището е наречено „тържище“ и най-вероятно е спадало към територията на града Августа Траяна (днешен Стара Загора). Добрите икономически възможности на селището са засвидетелствани и от светилището на Зевс и Аполон, което е открито на територията му.
След преместването на столицата на Римската Империя в Константинопол, вече влизащо в пределите на Византийската империя, селището е укрепено като е издигната крепост върху хълма. Тя избягва нашествието на готите през 378 г, но е разрушена при набезите на хуните през V век. Възобновена е по време на император Анастасий I (491 — 518 г.), като новата крепост запазва плана на старата, но е значително по-укрепена.
Вследствие направените археологически разкопки при крепостта са разкрити оригинални архитектурни паметници–крепостните стени, ъгловите кули,северната и южна порти на крепостта,основите на жилищни, стопански и военни помещения, останки от славянски жилища. Особен интерес представляват двете разкрити раннохристиянски базилики.Те са от времето когато градът Туида/Цоида е седалище на епископ, подчинен на Адрианополската митрополия.
Туида/Цоида престава да съществува около 598-599 г., когато отново е разрушен, най-вероятно от авари и славяни. Съществува хипотеза, че това е станало като част от голяма битка между аварите и византийския генерал Коменциус.
Районът на гр. Сливен влиза в пределите на Първата българска държава около 705 г., като част от заселената със славяни област Загоре, дадена на Тервел според договора му с византийския император Юстиниан II Ринотмет. На мястото на Туида възниква старобългарско селище, чието име е неизвестно. Началото му трябва де е преди 870 г, от когато е намереният оловен печат на княз Борис-Михаил I.
Градът продължава да съществува и след унищожаването на Първата българска държава. За кратко е бил във владение на печенезите, след което започва упадък.
През 1153 г. Сливен за пръв път е споменат със сегашното му име от арабския географ Идриси, който пише, че той бил „прочут още и от по-старо време“.
Крепостта е напусната и престава да се използва като отбранително съоръжение през XIII век . Селището се измества на друго място, което още не е локализирано.
По време на Втората българска държава (XII-XIV в.) Сливен е център на духовен живот. В околностите му са построени 24 манастира, които оформяли голям комплекс, известен като Сливенската Малка Света гора.
По време на османското нашествие средновековният град и крепостите са разрушени, а манастирите му опожарени и разорени.
В първите десетилетия на османска власт Сливен е привилегировано селище на соколари (отглеждащи ловни соколи) и дервенджии (пазачи на проходи). Постепенно става важен занаятчийски град, разраства се и се замогва икономически. Градът е бил известен с производството на пушки, пищови, железни сечива за земеделски,занаятчийски и домашни нужди.100 работилници произвеждали месечно 500 цеви. В чаршията всеки ден отваряли врати 984 дюкяна, 35 хана приютявали гостите на града.
От началото на XVI век Сливен е център на кааза, която териториално остава почти непроменена до средата на XIX век. В регистър с описи на тимари от 1792 г. за пръв път се споменава Сливенски санджак. Сведения за османския период на Сливен,черпим и от турските данъчни регисти от 1609 и 1668 г., където градът се споменава под името Ислимие.
Гялям икономически и духовен разцвет  Сливен изживява през Възраждането. През 1828 г. населението му наброява около 20 000 жители., което го прави един от най-оживените градове в европейската част на Османската империя.
През Руско-турската война от 1828 г. Сливен за кратко време е освободен, но при отстъплението на руските войски, поради започналите турски безчинства, с тях заминават над 15 000 българи,които се заселват във Влашко, Бесарабия и Южна Русия. С това Сливенско претърпява тежък демографски и икономически удар, който притъпява устрема от дотогавашното му развитие и лишава града от първенстващото място на българския етнос.
Въпреки демографския срив, Сливен успява да се стабилизира и постепенно отново се замогва, като в навечерието на Освобождението наслението му е над 20 000 жители.
През 1836 г. в Сливен е открито първото промишлено предприятие на Балканския полуостров — фабриката за текстил на Добри Желязков. През 1864 г. е открита втора такава,а през 1872 г. се създават тютюнева и спиртна фабрика. Това оказва огромно влияние върху по-късното развитие и съвременния облик на Сливен.
Сливен е сред най-значимите духовни средища в България повреме на Възраждането. Той е родно място на  поета Добри Чинтулов, на първия български художник, получил академично образование - Димитър Добрович, на много видни българи, чиито имена са свързани с развитието на българската и европейската наука и култура. През 1827 г. в Сливен е открито училище, а през 1860 г. е създадено читалище “Зора”.
Още през първите столетия на османското владичество Сливен и Сливенският край се превръщат в средище на хайдушкото движение – една от най-обичайните форми на съпротива против турското робство.Това поражда славата на Сливен като град на стоте войводи. Тук са родени борците за българската свобода: Черньо Пехливан, Дамян войвода, Дели Миндо, Арнаут Пеньо, братя Бунарджи, Кара Съби, Христо войвода, Злати войвода, Кондо войвода, Миньо войвода, Добри войвода, Желязко Палабуюка, Добри Кръстев, Георги Трънкин, Стоян Кръстев, Панайот Хитов, Стоян Папазов, Никола Аджемов, Божил Бахов, Хаджи Димитър, Димитър Дишлиев, Георги Ченков, Илия Господинов (Гунчо войвода), Тодор Харбов и много др.
Много сливенци участват в гръцкото национално освободително въстание от 1821–1829 г. Така например Хаджи Христо Българин е произведен в чин генерал и застава начело на християнските войски от българи, албанци и гърци, а по-късно е избран за депутат в гръцкия парламент.
Д-р Иван Селимински, един от теоретиците на българския национализъм, създава тайно родолюбиво дружество в Сливен по подобие на гръцкото "Филики етерия".
Жителите на града подкрепят и Браилските бунтове, Кримската война от 1853–1856 година,като участват и в Втората българска легия 1867–1868 г.
Подобно на мнозина свои съграждани Кондо бимбаши войвода от Сливен се включва в Сръбското въстание от 1804–1813 г. и благодарение на решителните му действия въстаниците превземат Белградската крепост през 1806 г.
През Априлското въстание — 1876 г. Сливен е център на Втори революционен окръг, с главен апостол Иларион Драгостинов.
Макар по време на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. край града да не се водят сражения, 800 дюкяна и 100 къщи в центъра му са опожарени. Особени заслуги за спасяването на Сливен и редица селища и чифлици в региона от пълен погром има Сливенският митрополит Серафим.
На 4 януари 1878 г. руските войски освобождават Сливен от 5-вековно османско робство.
След Освобождението занаятите западат,но текстилната промишленост продължава да се развива и да оформя икономическия облик на града.

Много са забележителностите на Сливен, които заслужават да бъдат видяни, но една от тях е задължителна - Регионалнит исторически музей. Основан е през 1913 година, той е една от най-старите институции в града. Богатият фонд на музея (над 80 хил. музейни единици), е свързан с живота на населението от сливенския край от неолита до наши дни. Експонатите са подредени на колекционен принцип, разположени в самата сграда на историческия музей. На музея принадлежат и обектите: "Хисарлъка", къщата -музей "Хаджи Димитър", музейна сбирка "Добри Чинтулов", къща-музей "Сливенски бит".
Един от символите на града е Старият бряст - природен феномен на възраст над 1000 години. Той е остатък от Великата Българска гора (Магна силва Булгарика), която се простирала от Родопите до Черно море. Около 20 такива бряста са останали в село Самуилово, на 7 км. от Сливен. Всички са обявени за защитени обекти и се полагат грижи за тяхното опазване.

Сливен и християнството:
Разпложеният на мястото на днешния Сливен,не далеч големите християнски центрове по Черноморското крайбрежие(Месемврия, Анхиало, Аполония), късноантичен град Туида/Цоида предоставя благопритна почва за развиетие на християнството, скоро след като то е прието за официална религия в Римската империя (с Миланския едикт в 313 г.).
От „Списъкът на Епифан“ става ясно, че градът Туида/Цоида е седалище на епископ, подчинен на Адрианополската митрополия. С последното е свързан и любопитният факт, че до това време епископско седалище е бил по-големият и богат град Кабиле (между днешните Сливен и Ямбол). През IV век, най-вероятно заради близостта на двата града, които са в различни провинции, Кабиле е напуснат, а населението му преместено в Диоспол (днешен Ямбол). Седалището на епископа по неизвестни причини е преместено в Туида.
Свидетели на този ранен християнски живот в Сливен и оклностите му, са няколкото разкрити раннохристиянски култуви обекти:
- Двете раннохристиянски базилики в Туида - трикорабна базилика с баптистерий в рамките на крепоста и друга извън крепостните стени,южно от тях.Днес,двата храма са частично реставрирани и консервирани,експонирани са за посещение.
- Базилика край село Малко Чочовени - в крепостта на антично селище.
- Базиликите от античното селище при село Караново - намират се северно от селото,на около 1 км от известната Карановска селищна могила.
Цялата тази развита християнска култура престава да съществува в края на VI в. , след аваро-славянските нашествия.
Величавото събитие в историята на българската държава - Покръстването на българите при княз Борис-Михаил в 865 г., има пряка връзка със земите на днешния Сливен. По това време в по-голямата си част те са били в рамките на Българската държава, и то в зоната на най-интензивните контакти между двете съседни православни царства, на пътя между техните столици Константинопол и Плиска, а по-късно и Преслав.
Кулминацията в развитието на сливенската духовност настъпва по вереме на Второто българско царство и по-точно през ХIV в., когато тук просиява Сливенската Малка Света гора. Пряко свързан с нейния прославен живот е преподобния Теодосий Търновски, изявил се като неин духовен попечител. За Сливенското Светогорие Паисий Хилендарски съобщава ,че то е било съставено от 24 църкви и манастири. Намерените веществени останки показват, че тази забележителна общност от монашески обители, като венец е опасвала околностите на Сливен.
Всички тези църкви и манастири били разрушени при османското нашествие в края на XIV в., с което духовният живот в Сливенския край понесъл непоправим удар. Останал само споменът, който тлеел през следващите столетия, за да може след време, част от тези свети обители да бъдат възродени от пепелта.
В средата на XX в. известният сливенчанин, краеведът Георги Гюлмезов описва това което е било запазено дотогава (края на XIX началото на XX в.) от Сливенската Малка Света гора, както материално, така и в спомените на местното население. Спрямо този списък обектите са следните:
- Църквата "Св.София" в кв. Ново село - най-добре запазената средновековна църква в Сливен, датирана е от XIII в.
- Сотирски манастир "Св.Петка" - разорен при османското нашествие, възстановен през 1871 г., днес е недействащ, запустял. Намира се северно от с. Сотиря.
- Църква "Св. Илия" - намиарала се е на възвишението "Атаната"(името се свързва с Атон-Малка Света гора). Следите от църквата днес са заличени.
- Църква при Моллова кория - намира се във вилната зона източно от Сливен,под самите скали. Днес основите ѝ личат добре.
- Църква при "Куш бунар" - намирала се е при самия извор в едноименната  местност в "Сините камъни". Днес е останал изворът "Куш бунар" с целебна сила.
- Църква "Св. Тодор" - намирала се в местността "Селището", при аязмото (света вода) "Св. Тодор".
- Манастир "Св. Спас" - намира се на 6-7 км северно от Сливен, по горното течение на Манастирска река, в местността "Селището". Манастирът е проучен и частично реставриран.
- Скит "Св. Четирдесет мъченици" - източно от Сливен, по пътя за Ичера, на около 200 м северно от Андреева чешма. Сега останките от църквата са сравнително добре запазени.
- Църква западно от Айвала дере (Дюлева река) - в северната част на ж.к. Сините камъни". При изкопни работи са рзкрити зидиве с масивни мраморни блокове,вероятно основи на раннохристиянска базилика.
- Църква в Айвала дере (Дюлева река) - намира са до самото устие на реката, къдто напуска скалите и поема надолу.
- Църква в местността "Машалъка" - върху нея през османското робство е построена джамия, известна като Машалък джамеси. Мястото на църквата е било около блока на ул. Раковски 23.
- Църква в двора на някогашната Пашева прогимназия (бивш Икономически техникум, ул.Столетов") - Основите ѝ са останали под сградата.
- Църква в кв. Комлука -  основите ѝ отдава са пропаднали, мястото е било застроено.
- Църква в подножието на възвишението "Урум тарла"(Гръцка нива) - намира се в западната част на Сливен, мястото е известно с името "Кишешлика", до Кръстевата чешма.
- Църква в "Черковната курия" - била е с размери 10 х 6 м, а около нея са откривали гробове.
- Църква при "Предела", до изчезналото село Асеновец - намира се южно от стария път Сливен - Стара река.
- Църква в масива "Бармука" - намира се в северозападна посока от вр. Бармук, следвайки билото.
Освен гореописаните обекти средновековни църкви е имало на местата, където днес се издигат църквите: "Св.Димитър", "Св.Никола" и "Св.Мина".

През годините на османското робство Сливен влиза в диоцеза на Цариградската патриаршия,за свещеници са назначени гръцки духовници,които проповядвали в храмовете на гръцки език.
През Възраждането, в устрема на общонациналния духовен подем, и сливенци се включват активно в църковно-националната борба. През 1859 г. те изгонват гръцкия владика. Не след дълго, на 28 февруари 1870 г. Сливенска епархия влиза в границите на новосъздадената Българска екзархия. Първият духовен водач на епархията е  митрополит Серафим, който е посрещнат възторжено в града на 3 юли 1873 г.
И през бурния XIX в. църквите продължават да бъдат единствените средища,в които се подържал българският дух и вяра, в този период са издигнати възрожденските църкви:
- Катедрален храм "Св. Димитър" - построен е през 1831 година, върху основите на средновековна църква. Представлява трикорабна псевдобазилика,с внушителни размери (29 х 15 м.) , вкопана е в земята на 1 метър. Строежа и украсата на църквата (таваните и колоните) са дело на майстори от Брациговата строителна школа. От източната страна на църквата, в двора са погребани всички сливенски митрополити.
- Храм "Св. Николай" - съграден е  в 1834 година върху основите на стара църква. Представлява трикорабна псевдобазилика, но за разлика от храм "Св. Димитър" е с по-високо двуетажно предверие (строено от майстор Тодор Карахристов от Сливен). Особен интерес представлява външното оформление на преддверието. Към църквата е имало взаимно училище и метох, които сега не съществуват.
След Освобождението Сливенската Митрополия развива всеобхватна социалната дейност. Основават се църковно-просветни братства, манастирите стават средища на духовен и културен живот.