Местоположение и географска характеристика:
Ракиловци е село в Западна България. Намира се в община Ковачевци, област Перник. Отстои на 56 км югозападно от столицата София, на 29 км в същата посока от гр. Перник и на 20 км западно от стария административен център (околийски) гр. Радомир. Землището на Ракиловци, простиращо се на площ от 14 500 дка, граничи с това на селата: Сирищник (на север), Ковачевци (на изток-североизток), Лобош (на юг), Пещера (на югозапад) и Враня стена (на запад).

Село Ракиловци принадлежи на историко-географската област Мраката. То е от пръснатия тия селища – състои се от множество махали, отстоящи на различно разстояние една от друга. Те са разположени на източната страна на Рудина планина, из склоновете на тясната долина на река Ракиловска, която на изток се влива в река Светля, десен приток на р. Струма (сега в този си участък водите на реката пълнят язовир „Пчелина“). Долината е открита само от изток, а от запад, север и юг е затворена от възвишения на планината, така че селото е защитено от ветрове. Средната надморска височина на селото е 600 м.
На запад землището на Ракиловци се простира върху възвишения от ридовете: Лобошка, Пещерска, Ракиловска и Вранястенска рудина, а на изток постепенно се снишава до долината на р. Светля. Най-високата точка в ракиловското землище е връх Бандерата/Стубел (1155 м).
Околните хълмове са покрити с широколистни гори (предимно дъбови) и пасища. До недалечното минало, когато в селото е кипял живот, те са били изпъстрени с овощни градини, ниви, ливади и зеленчукови градини. Но днес природата си взима своето и почти навсякъде цари девствена красота. При това състояние, тукашните местности изобилстват и от представители на животинския свят, което е рай за ловджиите.
Климатът е умерен и се отличава с топли лета и студени зими. Почвите са предимно излужени канелени горски, които са доста изтънели поради чести пороища в миналото. Местните природни условия благоприятстват за развитие на земеделие, представено предимно от овощарство (сливи, круши, ябълки, череши и др.) и животновъдство – овцевъдство, свиневъдство и козарство. Някога, а отчасти и сега, поминъкът на местното население е бил свързан основно с тези стопански занимания.
Населението на село Ракиловци към 2015 г. наброява около 40 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение, то е представено изцяло от българи – християни (православни).

За името на селото:
Съществуват различни предположения за произхода на името „Ракиловци“, според които то идва от: „рак“ - „рац(к)и“; „раце“ и „лова“ (от израза „хората се ловят за ръце“, при изкачване на стръмни места, каквито ги има тук); „Ракит(л)ово“, при което местните жители се наричат „ракиловци“. Но най-правдоподобна изглежда версията, че селото носи името си на неговия основател – някой си Райкул (Райко), който пръв се заселил на мястото на днешното село, като жителите на образуваното селище започнали да ги наричат „ракиловци“, а от там и самото село - „Ракиловци“.

История:
Районът на днешното село Ракиловци има дълга и богата история. Според наличните данни, най-ранните известни обитатели на земите от горното поречие на Струма, към които принадлежи Ракиловско, са тракийските племена леи, агриани (граои) и дантелети, като за първите две се смята, че принадлежат към групата на пеоните – илирийски племена, предшестващи траките. В средата на II в. пр. Хр., след като навлизат в Балканския полуостров, римляните потушават въстанието на македони, пеони и илири и завладяват по-голяма част от него. Тогава Пеония става част от римската провинция Македония. Според античните автори от началото на II до края на I пр. Хр. дентелетите са в съюзни отношения с римляните и техните управители на провинция Македония. На тяхно име през І-II век римляните наричат горнострумските земи - стратегия Дантелетика (Danteletike), намираща се в най-западната част от провинция Тракия. По-късно Дантелетика е трансформирана в градска територия, носеща името на средището ѝ – Пауталия (дн. Кюстендил). Но след III в. тя и подобните ѝ в съседство са откъснати от Тракия и са обособени в отделна провинция, наречена Средиземна Дакия с главен град Сердика (дн. София).
Най-старо датираният поселищен живот в границите на ракиловското землище е засвидетелстван с останките от антично селище от трако-римската епоха в местността „Равнѝще“ (в западния край на селото). Археологическите материали от древното селище са пръснати на площ от около 40 – 50 дка върху плато между махалите Бандачки и Ченгеневи. На това място са разкривани стени, изградени от ломен камък с хоросанова спойка, изваждани са тухли, намирани са съдове и монети. Днес на терена, зает от селището, се срещат само фрагменти от строителна и битова керамика. Според специалистите, античното селище е едно от големите селища от поречието на река Светля и предхожда крепостите от късната античност (IV – VI в.).
Друг обект, принадлежащ към епохата на селището и вероятно свързан с него (намира се в близост), са две антични надгробни могили, известни като „Чуките“. Не се изключва и възможността те да са свързани са намиращата се при съседното село Ковачевци антична вила „Рустика“.
Няма сведения дали тукашното антично селище е продължило съществуването си и през късната античност (IV – VI в.), но като се има предвид наличието на крепости в района от тази епоха, които са били изградени за да охраняват минавалите от тук пътища и да противодействат на нахлуващите от север племена (хуни, готи, славяни, авари), или да  обслужват местния рудодобив, то би могло да се предположи, че селището в м. „Равнище“ е било наследено от друго, ако не на същото място, някъде в близост.  
Известно е, че през VI – VII  в. по поречието на Струма и около Сердика се заселват славяни, но тяхно присъствие в землището на Ракиловци не е установено. Тези земи влизат в границите на българската държава след превземането на Сердика от кан Крум през 809 г. Впоследствие, през средните векове, те са неизменна част от България, с изключение на малки промеждутъци от време и по за дълго (близо 200 години) - през византийското иго (XI-XII в.).
Средновековен живот на територията на ракиловското землище е засвидетелстван с останките от стара църква, наричана от местното население „Манастирище“. Разпръснати около нея единични фрагменти от строителна керамика насочват към ранното средновековие. Може да се предположи, че храмът е бил изграден не дълго след приемането на християнството от българите (средата на IX в.), като е принадлежал на съществувал на това място манастир или е обслужвал населението на намирало се в близост селище (може би приемник на селището в м. „Равнище“).
В известните средновековни извори не са запазени сведения за средновековно селище, предшественик на днешното Ракиловци. За неговото по-отколешно съществуване свидетелстват единствено местни предания и легенди.
След възстановяването на българската държавност от Асеновци в 1185 г., горнострумските земи влизат в България при цар Калоян около 1202 г. По-късно, през втората половина на XIII – началото на XIV в. властта над Мраката минава периодично в различни ръце – никейци (ромеи), българи и сърби. От писмените извори е известно, че след злополучната за България Велбъждстка битка, състояла се на 28 юли 1330 г. между българи и сърби, в близкото село Извор е подписано примирие - „..вь мѣсто рекомо Извори..”, според което земите западно от него (западната част на Мраката), респективно и намиращите сред гънките на Рудината селища, попадат в пределите на сръбската държава. Но това положение не се запазва за дълго. От дарствената Мрачка грамота (хрисовул) на цар Иван Александър от 1347 г. за Пещерския манастир „Св. Никола” се разбира, че малко по-късно същите земи попадат отново в границите на България. Скоро след това те отново са под сръбска власт, което се установява от самоличността на тогавашния им владетел - севастократор (деспот) Деян (един от ктиторите на Земенския манастир), който е подчинен на сръбските царе Стефан Душан и сина му Стефан Урош V (1355-1371).
В последвалите години, ако се съди от цар Иван Шишмановите грамоти – Рилската (1378 г.) и Витошката (1382 г.), горнострумските земи и по-точно тукашните селища, спадат към Търновското царство, вероятно до превземането на София от османлиите в 1382 г. Но не се изключва и възможността, преди окончателното покоряване на България, те да са влизали в пределите (северната част) на Велбъждското княжество (деспотство) на Константин Драгаш. На тази  хипотеза навежда известният факт, че в 1373 г. деспотството става васално на Османската империя, а окончателно престава да съществува вероятно към 1427-1428 г., като последен негов владетел е Юсуф (вероятно доведен син на Константин, или пък приел исляма негов роден син с християнско име Стефан, също деспот). Така че приблизително тази година (около 1427 г.) може да се приеме като крайна за окончателното падането на тукашните селища под турска власт.
За жалост не се знае почти нищо за средновековното селище, чийто наследник по-късно става Ракиловци. Не се знае дори и какво име е носило. Единствените сведения, които ни доближават до тези смугли времена, черпим от местните предания. Според едно от тях първите основатели на село Ракиловци са дошли от село Стоб, Дупнишко. Тези преселници избягали от родното си място, след като няколко смели мъже по между им убили местен турчин, който измъчвал не само тях, но и тормозел цялото тамошното българско население. Заселили се в м. „Бели брег“ над Жаблянската махала в землището на днешното с. Ковачевци. Там основали селото Лажене/Лъжане (днес цялата местност наоколо се нарича „Лажански рид“, където при обработване на земята са откривани фрагменти от битова керамика). В действителност, в османските данъчни документи от XVI в. се среща село с името  Лужани/Л'жани, спадащо към нахия Сирищник и Горно Краище. След известно време, вероятно поради трудното преминаване на р. Светля през зимата, за да отидат на пазар в Сирищник или по други причини, жителите на Лажене се преместили в местността „Мостище“, намираща се около днешната автобусна спирка „Мостище“ на шосето за гара Калище. На това място основали ново село от няколко сламени колиби, като го нарекли Стоб. Но и тук селото не просъществувало за дълго. През едно лято, по време на вършитба, то било нападнато от турци за грабеж на агнета и друга жива стока, при което се завързал бой и стобчани убили един турчин. По тази причина селяните били принудени отново да бягат и се заселват нагоре в Рудината, в м. „Равнище“ при днешната махала Бандачки, където основават село Свети Никола (среща се в османските документи от XVI в.). Но и тук българите били често нападани от турци, поради което те се заселили още по-нагоре в планината, в мъчно достъпна и гориста местност, каквато била м. „Горно селище“ между Враностенски и Слатински рид. Там образували ново селище, наречено Ракитово. Впоследствие, поради не големия избор за препитание в тази дивотия, част от жителите му започнали да обучават и доставят на султана соколи (догани). Така Ракитово станало доганджийско селище, с особен статут, а жителите му били привилегировани – освободени от някои данъци. Тези соколари дали името на днешната Доганска махала, както и на големия ракиловски род Соколови. По-късно, след като селото било вече легализирано от османската власт, за повече удобства, жителите му започнали да се заселват надолу, в м. „Долно селище“ до днешната махала Пудеви, като и това поселище също се е наричало Ракитово. След известно време Ракитово се преместило на мястото на днешното село и едва тогава започнали да го наричат Ракиловци.
Достоверността на гореописаните предания до голяма степен се подкрепя от историческите извори. Доколко са правдоподобни и дали всичките отговарят на истината? - на този въпрос би могло да се отговори ако се направят по-задълбочени изследвания.
 
Известно е, че след падането на Мраката под османска власт, областта наследява административното деление от предосманския период. Селищата от поречието на р. Светля влизат в нахия Сирищник към Кюстендилски санджак. Ценни сведения за османския период от историята на село Ракиловци дават османските данъчни документи. В обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570/73 г. към нахия Сирищник са записани няколко селища, в които може да се припознае село Ракиловци, това са: Райкуловци (с второ название Свети Никола), Райчуловци (също с второ название Свети Никола) и Лужани (Ложани). Вероятно първите две названия се отнасят за едно и също селище, като второто (Райчуловци) по това време е било отделна махала или малко селце в близост. Към това съждение навежда и информацията, която ни дава документът. Райкуловци има 84 християнски семейства, 56 неженени, 3 вдовици и 5 бащѝни (около 500 жители), с общ приход за османската хазна 7 000 акчета, а Райчуловци – само 8 християнски семейства, 6 неженени, 3 бащѝни и 1 вдовица (около 50 жители), даващи данък на спахията 1700 акчета.
Селото Лужани, което най-вероятно е идентично с присъстващото в преданията Лажене е съставено от: 40 християнски и 2 мюсюлмански семейства, 31 неженени, 1 вдовица, 5 бащѝни и 2 бенаци (дребни земеделски производители, мюсюлмани), което прави население от около 250 жители. Прави впечатление, че населението на описаните селища е изключително християнско (българско), както и че в тях присъстват бащѝни, което е признак за наличие на войнушка прослойка – българи-християни, отбиващи военна служба за султана, в замяна на което ползват известни привилегии. Това, че Ракиловци е било войнушко село се потвърждава и от един регистър от 1626/27 г. за събиране на джизие (данък, събиран от немюсюлманското население) от заваид-войнуците (войнуци в резерв), според който село Райкьовче дава цели 14 заваид-войнука. Това сведение подсказва, че към първата половина XVII в. селото, записано под името Райкьовче, вероятно е представлявало едно сборно селище, образувано след обединението предишните три отделни селища: Райкуловци, Райчуловци и Лужани (сборът на бащѝните в тях е 13, почти колкото 14-те заваид-войнука в Райкьовче). Селото е записано под същото име (Райкулофча) и в списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., според който селището дава на османската войска 75 глави овце. За сравнение, някои съседни села са били принудени да събират следните количества: Радибош -190, Пчелинци -500, Косача – 100, Пещера – 160, Жабляно – 180 и т.н. Тази статистика разкрива, че в стопанско отношение Ракиловци не е сред най-развитите села в района.
Важно сведение от османския регистър от 1570/73 г. представлява и обстоятелството, че две селища с имена, производни на Ракилоци - „Райкуловци“ и „Райчуловци“, носят второ наименование „Свети Никола“. Трябва да се отбележи, че в същия документ са вписани и други фискални единици – села, манастири и мезри с името „Св. Никола“. Може да се приеме, че всички тези обекти са представлявали метоси или имоти на близкия Ореховски (Пещерски) манастир „Св. Никола“, приходите от които с течение на времето османската власт е отнела от обителта. Може би манастирът е събирал данъци от същите още в предосмански времена. За съществуването на метох или скит в границите на ракиловското землище насочват и останките от споменатата по-горе средновековна църква в м. „Манастирище“, която се намира в близост до мястото, където според преданията е било разположено едно от селищата предшественици на днешното село – Свети Никола.
Етническата и религиозната принадлежност на жителите на Ракиловци през османското робство, освен от данъчните документи, е засвидетелствана и не малкия брой християнски култови обекти, намиращи се на територията на селското землище. Те са едни своебразни изразители на духовността на някогашния ракиловчанин. И тъй като селото не е имало своя черква, в първите векове на тъмното робство жителите му навярно са се черкували в близкия Пещерски манастир (преди разоряването му), а по-късно и в радибошката черква „Св. Петка“. Други места, при които местните хора са изразявали своята вяра и духовност са оброчищата. Такива в Ракиловско има няколко:

- При разрушената църква „Манастирището“ - вероятно мястото е било посещавано в по-стари времена, тъй като в    началото на XX в. вече е било забравено.
- Оброк „Св. Спас“ - при вековен дъб на възраст над 1000 години, до махалата Пиндрачки.
- Оброк „Св. Троица“ - при друг вековен дъб, на изток от махалата Шаркови.
- Оброк „Св. Тодор“ - в центъра на селото при Паметника на загиналите във войните ракиловчани. На мястото има стар оброчен кръст.

Освен описаните свети места, ракиловчани са посещавали и Светата вода в местността „Манастиро“, която се намира в лобошко землище, в непосредствена близост до границата с ракиловското.

По време на турското робство основен поминък на местното население е скотовъдството. През първите векове на игото селската мера влиза в (ленно владение) на спахия, при което голяма част от тукашните селяни се облагат с множество, в повечето случаи, непосилни данъци. Изключение правят няколкото привилегировани войнушки и доганджийски семейства, които са освободени от някои данъци и имат собствена земя. Едва към края на XVIII – началото на XIX в., при разпадането на феодалната спахийска система, почти всички ракиловчани вече притежават собствена обработваема земя. През този период животновъдството е представено с отглеждане на овце, говеда, кози и по-малко свине. Земеделието в Ракиловци е слабо развито, поради ограничената площ обработваема земя и бедната почва. Стопаните произвеждат земеделска продукция (повече пшеница и царевица и по-малко овес, ръж, ечемик, фий и др.) колкото да задоволят собствените си нужди. Овощни дървета има във всяко стопанство, но като цяло овощарството все още не е развито.

При Освобождението на България от турско робство през 1878 г. Ракиловци запазва административната си принадлежност, като влиза към Радомирска околия. По това време в селото има около 30 къщи с 250-300 жители, които са събрани на едно място, където днес е разположено основното селище с центъра. Впоследствие то постепенно започва да се разраства, като по-голяма част от селяните се преместват да живеят извън селото, с оглед на скотовъдството (по-близо до пасищата), и така се образуват днешните махали. По-късно, с нарастване на населението обработваемата земя се раздробява и започва съвсем да не достига, при което се пробягва до изсичане на част от горите за създаване на ниви.
За нарастването на населението, освен естественият прираст, спомага и механичният – заселване на хора от някои съседни села (Лобош, Пещера, Жабляно) и други по-отдалечени (Райчиновци, Босилеградско). Този прираст е засвидетелстван от статистическите данни, отразяващи броя на жителите: 1880 г. - 375 жители, 1920 г. - 733 ж., 1939 г. - около 1000 ж.
Разрастването и стопанското замогване на Ракиловци след Освобождението неминуемо се отразява на културното развитие на селището. В първите години след 1878 г. в селото се открива училище, което първоначално се помещава в частни къщи. Училищна сграда е построена през 1888 г,. по инициативата и благодарение на ракиловчанинът Петър Тодоров Бандачки. В нея са учат деца в продължение на 84 години, до 1972 г., когато училището е закрито поради липса на деца. През 30-те години на XX в. към началното училище е открита прогимназия, така че общия брой на учащите деца достига до 105 (1935 г.). Днес, в селото, дори общия брой на жителите е по-малък, и то доста по-малък (около 40 ж.)....
В края на XIX в. жители на Ракиловци, наред със селяни от Белово (дн. Земен), Жабляно, Пещера и Лобош, участват във възстановяването на Пещерския манастир „Св. Николай Мирликийски“ и известно време се черкуват в обновената обител (за всяко от посочените села е имало по една стая за пренощуване на богомолците). Но поради отдалечеността на манастирската черква и разрастването на селището, се поражда необходимост за построяване на  храм в самото село. Пръв инициатор за построяване на черква в Ракиловци е дядо Тоне Тупанджийски, родом в с. Пещера, но впоследствие преселил се в с. Лобош, а след това - в Ракиловци. Според местно знание дядо Тоне сънувал, че от Пещерския манастир излетяло бяло гълъбче, което прелетяло над Рудина планина и кацнало на място, където сега се извисява ракиловската черква. Старецът приел съня като Божие знамение и започнал сам със собствени ръце да зида основи на храм. После се притекли на помощ много хора от селото и Божият дом бил завършен. Така, около 1900 г., село Ракиловци се сдобило със собствена черква, която била наречена „Св. Николай – Летни“. От тогава съборът на селото започнал да се празнува на поляна под черквата на храмовия празник - „Пренасяне мощите на Св. Николай Мирликийски“ (Св. Николай – Летни), който се празнувал на 22 май (по стар стил).

По време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) и Първата световна война (1915 – 1918 г.), ракиловчани участват във всенародната борба за освобождение и обединение на останалите под чужда власт българи. През тези две войни малкото селце дава 27 свидни жертви. В тяхна чест, през 1920 г., признателните селяни издигнат паметник в центъра на Ракиловци.
Между двете световни войни, поради трудния живот и слабия поминък в селото, предопределен от ограничената площ обработваема земя, много хора търсят работа в градовете (София, Перник, Радомир, Дупница и др.), където впоследствие остават да живеят за постоянно.
След държания преврат на 9 септември 1944 г. и идването социалистическата власт, в развитието на Ракиловци настъпва корен поврат. Предизвикана е поредната изселническа вълна към градовете, но този път - много по-голяма. Особено пагубно за дотогавашния целокупен селски живот се оказва образуването на ТКЗС през 1958-59 г., при което на ракиловчани е отнета не само и без това малкото им останала земя, но и живата стока (говеда, крави, коне и т.н.). Освен това, 2/3 от обработваемата земя бива изоставена, защото е стръмна и не може да се обработва с машини. Така, тукашният селянин е оставен без препитание, а малкото останали да живеят в селото са принудени да работят в кооперативното стопанство (предимно жени и пенсионери). Недвусмислен показател за тези негативни процеси, протекли в българското село, е броят на населението, който за село Ракиловци има следни данни: 1946 г. - 816 ж; 1965 г. - 341 ж; 1984 г. - 164 ж.
Трябва да се признае, че през социалистическия период са правят и редица стъпки за благоустрояването на селото: електрификация (1950 г.), водоснабдяване, асфалтиране на главните пътища и улици, построяване на нова административна сграда и др.
Днес Ракиловци представлява селище с отмиращи функции. То се оживява само през топлите месеци, когато към родовите огнища за кратко се завръщат някои пенсионирали се ракиловчани, напуснали преди години селото или техни наследници. Постоянните жители са не повече от 40, като само две домакинства се занимават с традиционното животновъдство.
А иначе, изхождайки от големия потенциал, който носи селото, картината би могла да бъде съвсем различна. С уникалните природни дадености, с прекрасните условия за развитие на екологично селско стопанство, с наличието на културно-исторически паметници......

 

Източници:
1. Иванов, Йордан. Български старини из Македония (фототипно издание), БАН, 1970 г.
2. Илиев, Григор - Село Лобош (Историко-географски и икономически очерк), София, 1943 г.
3. Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
4. Митова-Джонова,Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г., с. 151.
5. Табаков, Иван - Ракиловци, София, 2013 г.
6. Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
7. Чолева-Димитрова, Анна – Местните имена в Радомирско, изд. БАН, Институт за български език „Проф. Л. Андрейчин“, София, 2009 г.
8. Местен осведомител: Методи Григоров Станков (р. 1950 г., към 2013 г. кмет на Ракиловци)