Местоположение и географска характеристика:
Лобош е село в Западна България. Намира се в община Ковачевци, Област Перник. Отстои на 64 км югозападно от столицата София, на 38 и 23 км в същата посока съответно от Перник и Радомир, на 40 км североизточно от гр. Кюстендил и на 9 км от гр. Земен. Селото е разположено в близост – на 10 км северозападно от главен път Е871 (София – Кюстендил). Лобош е заобиколено от селата: Ракиловци и Ковачевци (на север), Радибош (на североизток), Калище (на юг-югоизток), Жабляно (на юг-югозапад) и Пещера ( на запад).

Село Лобош принадлежи на историко-географската област Мраката. То е скътано сред гънки от южния склон на Рудина планина, в подножието на връх Рудина (1062 м). Състои се от една основна-средищна махала, която представлява основното селище и от няколко отдалечени от нея по-малки махали: Свети Никола (в северозападна посока), Пчелина и Влашкина (в североизточна посока) и др. Източно и южно от селото тече река Струма, чиито води пълнят намиращия се в близост язовир Пчелина (Лобош). Язовирната стена се намира на по-малко от километър от центъра на селото.
Лобош е обградено от хълмове, които са изградени изключително от варовици и поради тази причина наоколо се срещат множество карстови извори. По-голяма част от околните ридове са покрити от пасища и шириколистна растителност – предимно дъбови гори. Сред тях се среща богато биоразнообразие, особено от представители на животинския свят.
Местните природни дадености благоприятстват за развитието на нископланински, ловен и риболовен туризъм. В стопанско отношение те са подходящи за упражняване на животновъдство (козарство и овцевъдство) и по-слабо на земеделие. До неотдавна, а в частност и днес, тези занимания са основен източник на препитание.
Населението на село Лобош към 2015 г. наброява около 160 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено изцяло от българи – християни (православни).

За името на селото:
Съществуват няколко обяснения за произхода на името на селото. Според най-разпространената хипотеза селището носи на името на местността в която се намира – “Лов-бош”, чието име в превод от турски означава място без дивеч. Други смятат, че името на населеното място идва от растяла по тези места трева “Лобода”. Според друга хипотеза наименованието „Лобош“ изхожда от старобългарската дума „лоб“ (чело, череп), за което битуват различни легенди. Една е свързана с обстоятелството, че Рудина планина при селото стои като лоб на Краешките планини, а друга – с многото черепи и кости, които останали из тези земи след злополучната за българите Велбъждка битка (1330 г.).

История:
Като част от земите на Горна Струма, районът на село Лобош има многовековна и богата история. Според историците първите известни обитатели на тези места са представители на три племена: леи, агриани (граои) и дантелети. За първите две се смята, че по-скоро принадлежат към групата на пеоните – илирийски племена, предшестващи траките. През IV в. пр. Хр. Пеония вечe е доминирана от тракийското племе дентелети и се влива в тракийската културна среда. Малки останки от пеони, успели да се съхранят след тракизацията, по-късно биват окончателно погълнати от елинизма. След като в средата на II в. пр. Хр. римляните потушават въстанието на македони, пеони и илири и завладяват по-голяма част от Балканския полуостров, Пеония става част от римска провинция Македония. Според античните автори от началото на II до края на I пр.Хр. дентелетите са в съюзни отношения с римляните и техните управители на провинция Македония. На тяхно име през І-II век римляните наричат земите около горното течение на Струма - стратегия Дантелетика (Danteletike), намираща се в най-западната част от провинция Тракия. По-късно  Дантелетика е трансформирана в градска територия, носеща името на средището й – Пауталия (дн. Кюстендил). Но след III в. тя и подобните й в съседство са откъснати от Тракия и са обособени в отделна провинция, наречена Средиземна Дакия с главен град Сердика (дн. София).
За сега в землището на Лобош не са открити достатъчно убедителни доказателства, които да разкрият подробности за тракийското присъствие в района. Но не трябва да се пренебрегва и фактът, че в неговите граници не са провеждани по-обстойни археологически проучвания, при които би могло да се изяснят неизвестности за живота из тези места през древността. Едно от малкото свидетелства за тракийска култура представляват останките от тракийско светилище при руините на манастирчето „Св. Петка“ в местността „Лобошка Рудина“. И до днес в селото се носят предания, че водата, която извира до него, известна като „Светата вода“, лекува повърхностни рани и очни болести. Наличието на светилище предполага съществуването на тракийско селище в близост до него. Останки от тракийско укрепено селище са открити не далеч от светилището, на южния склон на Рудината, на 700 м от билото. То е укрепено от три страни с каменен зид, изграден от ломени камъни без спойка, запазен във височина от 2-3 реда камъни. От северната страна не е регистриран зид, вероятно поради естествената защита на терена. Днес обектът е обрасъл с гъста храстова и дървесна растителност. Освен споменатите паметници, друг обект, свързан с тракийската култура, са останките от долмен в местността "Бабина търница". Той се отнася към късната бронзова епоха и е най-западният регистриран култов паметник от този тип.
Изглежда, че Рудина планина е била свещена за древните траки, тъй като и на други места из нея се срещат езически култови места. Най-близкото до лобошкото светилище е това в границите на Пещерския манастир „Св. Николай Мирликийски“, намиращ се от другата (западната) страна на планината. Пещерското светилище е било свързано със синкретизирания култ към тракийския конник и боговете лечители.
През IV в. Балканският полуостров влиза в пределите на Източната Римска империя (Византия). Тогава и особено през VI в. (при император Юстиниан I) се извършва мащабно крепостно строителство, като мярка срещу нахлуващите от север племена (хуни, славяни, авари и др.). През този период – късната античност (IV-VI в.) е изградена и крепостта „Царско селище“ в местността „Вучавски камик“, при Лукарска махала. Към крепостта съществува и селище, което навярно води началото си още от тракийско време.
Крепостта е разположена на естествено защитено възвишение, обхванато от скален масив, издигащ се над десния бряг на р. Струма (сега язовир Пчелина). В миналото над земята са били запазени отделни части от крепостните стени, изградени от ломен камък с хоросанова спойка. На мястото са изваждани долиуми (делви), тухли, намирани са и монети. Днес над терена има само фрагменти от строителна и битова керамика. Наличните археологически материали разкриват съществуването на крепостта и през средновековието. Това дава основание да се допусне, че укреплението е останало вероятно добре запазено при включването на тези земи в границите на българската държава (началото на IX в.), като е останало да действа до към XI – XII в.
Крепостта при „Вучански камик“ принадлежи към укрепителната система от охраната по поречието на Струма и запазва своето значение през цялото средновековие. Тя е охранявала един от пътищата, които са свързвали София с Беломорието и Македония. Дори до не отдавна (преди изграждането на язовира),  на река Струма са личали пилоните на стар мост, построен на пътя София – Радомир – Пирот.
В известните средновековни извори не са запазени сведения за средновековно селище, предшественик на днешното Лобош. За неговото по-отколешно съществуване свидетелстват единствено местните предания и легенди, според които първоначално селото се е казвало Белва (Беля), след което Кощилявци и доста по-късно то става известно като Лобош. Името Кощилявци навярно произлиза от каменистата - „кощилява“ земя, каквато се среща навред (западно от Лобош при старите гробища има камениста местност, носеща името „Кощилявец“). Друг смисъл в етимологията на това име се намира в утвърденото местно предание, че след жестоката Велбъждска битка, състояла се на 28 юли 1330 г. между българи и сърби, цялата долина под селото (сега под водите на язовира) била осеяна с кости.
Дали местните легенди носят историческа достоверност може би никога няма да се разбере, но от писмените извори е известно, че след сражението от 1330 г. в близкото село Извор е подписано примирие - „..вь мѣсто рекомо Извори..”, според което земите западно от него (западната част на Мраката), респективно и селището предшественик на Лобош, попадат в пределите на сръбската държава. От дарствената Мрачка грамота (хрисовул) на цар Иван Александър от 1347 г. за Пещерския манастир „Св. Никола” се разбира, че малко по-късно същите земи попадат отново в границите на България. Но не след дълго те отново са под сръбска власт – чрез севастократор (деспот) Деян (един от ктиторите на Земенския манастир), който е подчинен на сръбските царе Стефан Душан и сина му Стефан Урош V (1355-1371). След това, ако се съди от цар Иван Шишмановите грамоти – Рилската (1378 г.) и Витошката (1382 г.), горнострумските земи и по-точно тукашните селища, са върнати на Търновското царство, вероятно до неговия край в 1393 г. Но не се изключва и възможността, преди окончателното покоряване на България от османлиите, те да са влизали в пределите (северната част) на Велбъждското деспотство на Константин Драгаш. След като в 1373 г. деспотството става васално на Османската империя, то окончателно престава да съществува вероятно през 1427-1428 г., като последен негов владетел е Юсуф (вероятно доведен син на Константин, или пък приел исляма негов роден син с християнско име Стефан, също деспот). Може да се приеме, че падането на тукашните селища под турска власт е станало приблизително през този период.

В подкрепа на последното становище накланят и местните легенди, според които Юсуф и Игид (войвода на Краище) управлявали Горнострумските земи до 20-те години на XV в., като им било възложено да пазят пътища, водещи от Цариград до Белград. Един от тях е бил второстепенният военен път София - Радомир - Пирот, който бил използван чак до XX в. Трасето му минавало и през тукашните места - спускайки се край местността "Плеш", друмът е пресичал река Струма срещу "Камико" (днес на това място гордо се извисява средновековният параклис "Св. Йоан Кръстител"), където се е намирал споменатия по-горе мост, след това е прекосявал полето и при "Неволяно" се е изкачвал на Рудината, като е минавал през местността "Бабин кръст", а после през м. "Самарджийска падина", Пещерската Рудина и през други краишки възвишения се е отправял към Пирот. На този път, на известно разстояние са били разположени стражеви постове (караулници), в които живеела стражата, която го охранявала. Една такава караулница е имало в м. "Бабин кръст", а друга - вероятно в крепостта при "Вучански камък". Охраната в тукашния участък на пътя е била поверена на един от хората на Игид войвода, а след неговата смърт турците сами поели охраната. Тогава местният пазач - българин, след като бил освободен от бившата си длъжност, слязъл в низкото в м. "Долно селище" и построил ханове, където сега минава шосето Лобош - Жабляно. По-късно (около 1500 г.), покрай хановете се заселили нови преселници и образували малко селище, наречено Белва или Беля. Това селище е имало статут на войнушко село - ползвало е привилегии (икономически и духовни), имало си е черква, която се е намирала в полите на Царски рид, при днешните гробища. За нейното  местонахождение напомнял стар каменен кръст, който бил запазен до средата на XX в., съхраняван в ритуалната постройка на гробищата. Гробищата на разглежданото селце са се намирали в м. "Неволяно". Впоследствие Белва станало спахийско селище - жителите му работели на имотите на спахията (бея) на близкото средище Сирищник. След нещастен инцидент, при който умира жената на бея - "булата", по време на събиране на данъци, беят набеждава белвенчани и опожарява селото им. Първоначално те се укривали в гъстите гори, с които тогава била покрита Рудина планина, но виждайки невъзможност да се върнат в предишното им поселище, една част от тях се заселили в м. "Колев чукар", където основали ново селище, наречено "Кощилявци", втора - в полето край "Вучански камик", а други - из по-далечни места. Кощилявци било заобиколено от диви гори, нямало ниви, при което жителите му се изхранвали с грабежи от турските имоти в равнината. Там, в м. "Кортен дол" имало една кула, от която се наблюдавали имотите на спахията. В нея бея въдворил свои хора - арнаути (албанци), та да пазят от набези имота му. Впоследствие на това място се настанили българи и образували Арнаутска махала, наследявайки името от предишните стопани. Въпреки взетите мерки беят не успял да предотврати грабежите и прибягнал към компромис, като разрешил на кощилявчани да се заселят в низкото, при условие, че си плащат данъците и няколко дена в годината му работят ангария. Пръв слязъл някой си Никола (около 1760 г.), а след него, в разстояние на 10-20 години се преселили всички кощилявчани. Скоро селището добило купен вид (събрало се на едно място) и приело името на местността "Лобош".

Разделението на историко-географската единица Мрака от предосманската епоха, несъмнено повлиява на по-късното административно деление в Османската империя, при което Кюстендилски санджак (окръг) е съставен от две отделни административни звена (нахии) със средища селищата Радомир и Сирищник. Съгласно тази административна уредба Лобош влиза в нахия Сирищник, където остава до към края XVIII - на началото на XIX в.
Сведения за османския период от историята на село Лобош черпим от османските данъчни документи. В регистрите от първите два века на османското робство никъде не се среща името „Лобош“. Може би днешното село, както и други съседни селища (Сиришник, Прибой и др.), е възникнало в резултат на предвижването на крупни групи население, носещи част от имената на бившите си села. Активни преселвания е имало през периодите средата на XIII в./края на XIV в. и средата на XV в./нач. на XVI в. от изходни точки в днешните Северна и Северозападна Македония и Южна Сърбия до различни части на Средна Западна България. Познати са някои топоними, които със заселването са могли да бъдат пренесени тук. В дарствена грамота на крал Стефан Душан от 1348/53 е регистрирано селище с името Сириникь от района на Враня и Призрен, в обкръжението на селища като: Прибоѥ, Кроушьчицоу, Ораховца, Сопина, Боучѥ, Гльбочица, Роудиноу, Клечевишта и др. В Македония се среща и селище с име близко на „Лобош“ - село Лубница, Радовишко. Освен това в Лобош има Арнаутска ма[х]ала, което говори за преселници от най-западните граници на българската етническа територия (дн. Албания). Според изследователят на историята на Лобош Григор Илиев селото се е образувало на днешното си място към 1760 г.
Съществува вероятност днешното село да е наследник на записаното обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. малко селище Свети Никола, за което се пояснява, че е „близо до селото Жабяни [Жабляно]“. По това време то се населява от две християнски семейства и двама неженени и дава данък на спахията в размер на 596 акчета. В подкрепа на тази хипотеза говори и фактът, че днес в село Лобош съществува махала с име „Свети Никола“. Трябва да се отбележи, че в споменатия данъчен регистър са вписани и други фискални единици – села и мезри с името „Св. Никола“, които трябва да са представлявали метоси или имоти на близкия Ореховски (Пещерски) манастир „Св. Никола“, приходите от които с течение на времето османската власт е отнела от обителта. А може би манастирът е събирал данъци от същите още в предосмански времена.
През османското робство културният живот на тукашното селище, както и да се е наричало то, е бил предопределен от близкото голямо духовно средище – Пещерския манастир. Сведения за селото от този период се намират в някои църковни документи – предимно в поменика за поклонници и дарители на Рилския манастир. Така например жители на Лобош са записани в Рилския поменик от 1793 г., а също и в този от 1843 г. От енорийските списъци от 1863-1869 се рабира, че Лобошката енория е из между 32-те енории от Радомирско и се обслужва от двама свещеника.
Свидетелство за отколешна културна изявеност и етнорелигиозна принадлежност на местното население са множеството християнски култови обекти в селското землище. В това число могат да се посочат:
–    Манастирчето „Св. Петка“ със свещен извор - „Света вода“ - свято място, известно и като "Манастиро", е със старинен произход. Изградено е на мястото на древно езическо светилище.
–    Оброчище "Св. Богородица" - намира се на около 400 м източно от "Манастиро".
–    Оброчище „Св. Спас“ - обозначено е с каменен кръст и вековно дърво (сега изгоряло от гръм).
–    Оброчище „Св. Георги“ - отбелязано е с два каменни кръстта (стар и нов).
–    Параклис „Св. Георги“ - намира се на главния път Земен – Сирищник, до паметника на загиналите във войните лобушчани. Изграден е в края на XX в.

Лобошчани не останали чужди на духовно-просветните процеси протекли в България през Възраждането. През 1840 г. те откриват в селото училище, което е едно от първите в Радомирско. Негов първи учител става лобошчанинът Цветко Игнатов Цинцарски, след като получава образованието си в гр. Дупница. През 1857 г., по инициативата на съзнателния българин Тоне Младжов Гръчки се построява селската черква „Св. Харалампий“. Духовната активност в селото през тази епоха е засвидетелствана и от наличието на неколко старопечатни книги, открити в черквата: екземпляр от „Неделник поучения“ на Софроний Врачански, отпечатан в Римник през 1806 г., късно печатно евангелие от 1865 г. и др.
Лобош, както и околните му села, е било известно със своите майстори-строители и каменоделци, изпод чиито ръце излезли забележителни архитектурни паметници (църкви, манастири, сгради и т. н.) на Българското възраждане. Сред тях попадат имената на устбаши Марко и майстор Стамен. Те участват в изграждането на лобошкия храм, чиято оригинална външна декорация е постигната чрез забележителни каменни пластики.

Будните лобошчани участвали и в борбите за национално освобождение. Според местно знание през 1870 г. в Лобош идвал самият Апостол на свободата - Васил Левски, придружен от поп Зиновий от близкото село Враня стена. Тогава, в кръчмата на Цветко Цинцарски бил учреден революционен комитет с 12 члена, начело с поп Кръстю Велков и даскал Димитър Гречки. На тръгване Левски пожелал да го изпратят до с. Пчелинци, но Коте Стрехарски и Стойко Златков го съпроводили чак до Батановци. Впоследствие започнала подготовка за въстанието (Априлското) и дори в с. Пещера била формирана чета от около 20 души, в която влизали представители на комитетите от селата: Калище, Лобош, Жабляно, Белово (Земен), Пещера и Враня стена. Целта на четниците била да въоръжат комитетите и при обявяване на въстанието да превземат съседното турско село Калотинци, след това и с. Сирищник, където също живеели турци, след което трябвало да се съединят с други чети в околията, така че вкупом да действат срещу турците. До въстанически действие не се е стигнало, тъй като планът бил издаден на турците „... от предателя Саве Ширков от с. Лобош, който бил убит ......при Освобождението". На 8 май 1876 г. бунтовническите села били обкръжени от 2000 души черкези, татари и башибозук и арестували всички участници в съзаклятието. След това те били закарани в затвора в София, където, подложени на заверски мъчения, а после осъдени на смърт, стояли 90 дни, но под натиска на чужди консули турската власт издала амнистия и те били освободени.
Духовното замогване на Лобош неминуемо е предопределено и съпроводено и от икономически просперитет на селището. Поради кръстопътното си положение (разположено е на един от пътищата за София, от Кюстендилско и Краище)  и стопанската инициативност на хората, селото е облагодетелствано и от материални блага. През Възраждането Лобош е едно от най-големите села в Радомирско и брои към 1000 жители. То се славело с производството на мед, с което е известно дори и днес. Не случайно селският храм е посветен на Св. Харалампий – покровителят на пчеларите.
След Освобождението, по време на процеса на придвижване на българско население към освободените части на Княжество България, в Лобош се заселват няколко семейства, което донякъде променя състава на населението. В този период селото продължава да се развива във възходящ ред. Към 1920 г. то наброява 1170 жители, а през 1926 г. - 241 сгради и 1636 ж..

Свободолюбивите лобошчани участват и във войните за национално обединение от началото на XX в. В двете балкански войни Лобош дава 20 свидни жертви, а в Първата световна война - 12. В тяхна памет, през 1914 г. признателните селяни издигат паметник, който и днес гордо се извисява в началото на селото.

Основен поминък на лобошчани е животновъдството (овцевъдство, говедарство) и земеделието (предимно овощарство). Но стопанският възход на Лобош е прекъснат след прокарването на жп линията София – Кюстендил (през 1909 г.), поради което търговският поток по нинаващия край селото път значително намалява. Друга причина за стопанския упадък на селото е недостигът на обработваеми площи, който се получва поради нарастване на населението. Това предизвиква изселване към градовете на не малко хора, както и изсичане гори, с цел да се освободи място за ниви или за строителен материал и огрев. Така настъпва неконтролирана сеч, която довежда до ерозиране на почвата (образуват се пороища), което в много случаи е с фатални последици за местното земеделие.
През 1929 г. в Лобош е открито читалище - „Ведрина“, което според някои източници е едно от първите на територията на Радомирската околия. Към момента читалището разполага с над 2000 тома литература. През 1944 г. селото се сдобива с нова просторна училищна сграда, която се изгражда с помощта и самопожертвованията на селяните.
След 9 септември 1944 г., с колективизацията на селското стопанство, отливът на жители от селото продължава. През 1946 г. населението му наброява 1005 жители., а само 20 години по-късното то се стопява наполовина – 595 ж. (1965 г.). През социалистическия период се правят редица стъпки в благоустрояването на селището: изградена е частична водоснабдителна и електропреносна мрежа, построена е нова училищна и административна сграда, открита е детска градина, основните улици са асфалтирани. Но въпреки това населението продължава да намалява – 343 жители през 1984 г.
Демографският проблем се задълбочава особено след 1989 г., с настъпване на т.нар. „демократични промени“. Селото се оживява през топлите месеци, когато много хора (местни и пришълци) идват в селото да прекарат почивката си, по родовите им къщи или във вили.
Перспективи за развитие на село Лобош се разкриват в съживяването на традиционните селскостопански дейности и в разработването на разнороден туризъм: селски, планински, риболовен, културен и поклоннически.
 

Източници:
 1.    Вестник "Земенски новости", 1940 г., брой 9.
 2.    Иванов, Й. Български старини из Македония (фототипно издание), БАН, 1970 г.
 3.    Илиев, Григор - Село Лобош (Историко-географски и икономически очерк), София, 1943 г.
 4.    Ковачев, Георги - Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX век., Радомир, 2007 г.
 5.    Митова-Джонова,Д. - Археологически паметници на Пернишки окръг., София, 1983 г., с. 108.
 6.    Турски документи за историjата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санджак., т. V, кн 1, Скопjе, 1983 г.
 7.    Чолева-Димитрова, Анна – Местните имена в Радомирско, изд. БАН, Институт за български език „Проф. Л. Андрейчин“, София, 2009 г.