Стрезимировци е село в Западна България, намира се в община Трън, Област Перник. Престъпният Ньойски договор от 1919 г. разделя селището на две части, като по-големият му дял – „Горно Стрезимировци”, заедно с църквата, гробището и голяма част от жителите му, остават в пределите на Сърбия. Сръбската част на селото се намира в община Сурдулица, Пчински окръг. Разположеното на сами българо-сръбска граница село отстои на 18 км западно от гр. Трън, на 93 км северозападно от столицата София, на 40 км североизточно от общинския център гр. Сурдулица в Сърбия и на 73 км в същата посока от окръжния център гр. Враня. Съседни на Стрезимировци са селата: в България – Слишовци (източно), Джинчовци (южно); в Сърбия – Сухи дол и Драинци (южно), Грознатовци (западно) и Преслап (северно).
Село Стрезимировци принадлежи на историко-географската област Знеполе. Множеството  му махали са разположени от двете страни на река Ерма, по южните склонове на планината Рудина (дял от Руй планина) и по най-северните възвишения на планината Кървав камък. Средната надморска височина на селото е 830 м. Природата тук е изключително красива и девствена.
Днес Стрезимировци е най-слабо населеното селище в Община Трън, след селата Къшле и Шипковица, постоянно живущите в него към 2012 г. са само 4 жители и при това на преклонна възраст. Младите хора идват главно през лятото, празниците и големите ваканции. Митницата и граничната полиция и пощата са единствените административни сгради, които "съживяват" останалото без жители село.

За произхода на името на селото обяснение дават няколко местни легенди. Според най-разпространената, то „идва от човек на име Страцимир и, че тази част на Знеполе била владение на петима братя: Боча, Джоя, Раян, Слишан и Страцимир. Те се скарали и решили да си поделят земята.” В друг вариант на същата легенда се разказва, че „двамата братя Страцимир и Слишан си поделили и всеки основал свое селище.”
За името Стрезимировци съществува и друга версия, която разказва, че поради стратегическото местоположение на селото тук е имало седалище на местен управител - „срез”. Този феодал „се казвал Стрезимир и бил владетелят на най-западната част на Трънско. Земите му се намирали в днешните села - Кострошовци, Сухи дол, Паля от Западни покрайнини, както и селата в България - Бохова, Реяновци, Джинчовци, а също и Стрезимировци, което носи името му.
Стрезимир е бил добър приятел на Кракра Пернишки, чиито имения са били далеч по-големи от тия на Стрезимир. Кракра посредством свои куриери е имал постоянна връзка със Самуил. Преди падането на крепостта му край река Струма под византийска власт, той се срещнал със Стрезимир, от който искал да въоръжи и обучи 300-500 войници. Войниците на Стрезимир заедно с тия на Кракра трябвало да отидат в помощ на Самуил. Василий II българоубиец, предприел няколко похода против България. В битката край Вакарел, българите пуснали много домашни животни, върху главите на които закрепили свещи и войници подкарали добитъка напред. Войската на Василий се втурнала срещу тях, било тъмно, а българската армия ги ударила в тил, нанесла им страшно поражение. Обаче походите на Византия продължили и на всички е известен трагичния край на пленените войници на Самуил.
Поради преклонна възраст Стрезимир умира. Настъпват раздори между наследниците му, които довели до подялба на земята, наследена от баща им. Джия станал господар на земите на днешно Джинчовци, Рея заел имотите на село Реяновци, а Боя на село Бохова. Коста пък станал владетел на днешното село Кострошовци и други селища, които възникнали по-късно.
Така се осуетило изпращането на жива сила в помощ на Самуил...” И тази легенда има друг вариант: „На един от хълмовете на Рудина се намирала крепостта на Стрезимир войвода. Той имал четири синове. Джия бил най-големият, а след него били Реян, Боя и Косто. По времето на Самуил и Кракра, Стрезимир определил Реян да води бащиния отряд. Като се върнали от войната, братята се разделили. Джия изградил Джинчовци на височината „Сврачковица”; Реян се заселил при „Дупкина кория” и там се появило селото Реяновци; Боя се заселил по „Равна шиба” и се създало селото Бохова, а Косто се качил в планината – там се образувало село Кострошовци, сега в Сърбия. Там, където се срещат Рудина и Въртоп, днес е село Стрезимировци, на името на войводата Стрезимир”.

Историческата достоверност на гореописаните легенди частично се потвърждава от наличието на някои археологически паметници. На 2 км северно по права линия от центъра на селото се намира старинната крепост „Кулата”. Тя е разположена на площ от около 2 дка върху естествени защитено възвишение от южния склон на Рудина. В миналото са били запазени части от крепостните стени и кулата, която в последствие е дала името на местността. Там са изваждани долиуми (делви), строителна и битова керамика, бронзови монети и др. Днес на терена зает от крепостта има само фрагменти от антична и ранновизантийска керамика, които разкриват съществуването на укреплението и през ранното средновековие. Намиращите се шлака и сгур, свидетелстват за връзката на крепостта с металодобива. Стартегическото местоположение на твърдината и близостта ѝ със  синхроничните крепости при с. Рани луг, с. Милославци, с. Зелениград и др., определят принадлежността ѝ към укрепителната система охранявала Знеполе. Тъй като досега при крепостта не са правени археологически разкопки, а само теренно обхождане, много е възможно при едно бъдещо проучване да се докаже, че тя е била използвана и по-късно, а именно през времето на цар Самуил (втората половина на X – началото на XI в.) или след това.
Потвърждение за съществуването на средновековно селище в района на днешното село са останките от средновековната църква при махалата Боини, върху чиито основи днес е издигнат параклиса „Св. Архангел Михаил”. Показателен е и фактът, че до църквата са открити надгробни камъни с издълбани върху тях кръстове, характерни за XI-XIV в.
Първите писмени сведения за селището с днешното му име намираме в османските данъчни регистри от 1451 и 1453 г., където е вписано под същото име – съответно Стрязимировци и Истразимирофча, с 23 домакинства, плащащи годишен данък на спахията 1671 акчета. В документите от следващото XVI столетие се забелязва намаляване  на домакинствата, а през XVII в. Стрезимировци отсъства от данъчните описи. Последното може да се обясни с временно изпадане на несъстоятелност на жителите му или с разоряване на самото селище, подобно на други села в Знеполе, от които през XVI-XVII в.се изселва компактно българско население към Поморавието.  
В по-ранните турски документи се споменава, че в селото е имало и войнуци – българи на служба в османската войска, които са ползвали определени данъчни облекчения и съответно са били в по-високо социално положение. Интересна е връзката, която местните хора правят между войнуци и дюлгери: „Войниците [войнуците] от село Стрезимировци ходят от Гергьовден до Архангеловден.” Това подсказва, че войнушките задължения вероятно са били съчетавани с пътувания за допълнителен поминък – дюлгерството, който е характерен за района на Трънско.
Съществува легенда за преселването на българи след Чипровското въстание (1688 г.), „те обикаляли през Албания и идват тука, в днешната махала Боина на с. Стрезимировци. Така възникнала махалата Боини. Смята се, че е историческа истина, тъй като от рода им се женят пак в Албания – Гюла, щерка на Боин, се оженила в Корча. Родът се подрежда така: Боин – Китан, Гюла; Сокол Китанов – Ито соколов; Тодор Итов, роден 1897 г. – поч. 1972 г.; Борис Тодоров Итов. Следователно Боин се изчислява към 1700 г. (?)”  
Изглежда, че възраждането на селището през XVIII и XIX в. е станало постепенно, със заселването на нови жители – пришълци, а вероятно и с някои наследници на старото коренно население.
Факт е, че в средата на XIX в. Стрезимировци вече равноправно присъства в духовния и стопански живот на Знеполе.
Стрезимировци си построяват нова църква (днес в сръбската част) през 60-те години на XIX в.
Будните жители на селото не участват безучастни и в борбите за национална свобода и обединение. Във войните от 1912-1918 г. загиват 9 жители на Стрезимировци.
Тежък удар върху развитието на селището е нанесен от несправедливия Ньойски договор (1919 г.), според който новопрокараната граница между България и Югославия разсича селото на две части. Граничната бразда минава през дворовете на къщите, през нивите, горите и разделя братя и сестри, цели семейства. Така биват причинени рани, които не успяват да зараснат през следващите десетилетия, та дори и досега.
Въпреки, че по-голямата част от селото (около 2/3) попада в Сърбия, след около десетилетие селото в българската територия успява да се замогне. Изградена е отделна инфраструктура, включваща солидно училище, митница, телеграфо-пощенска станция и др. През 1934 г. селото е брояло 337 жители.
След 1944 г., с колективизацията на селското стопанство, Стрезимировци поема поредния жесток удар, последван от изселване на населението му към градовете, след което никога повече не успява да се съвземе…фактите са красноречиви – 4 души население…..

Източници:
1. Сборник Трънски край, изд. Трънско-Знеполско културно-просвѣтно и благотворително д-во „Руй”, София, 1940 г.
2. Турски извори за българската история, София, т. X, 1964, т. XIII, 1966, т. XXVI, 1986 г.
3. Митова-Джонова, Д.  - Археологически паметници на Пернишки окръг, София, 1983 г., 160.
4. Петрунова,Б.; Григоров,В.; Манолова-Николова, Н. - Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско, МЦПМКВ, София, 2001 г.
5. Мильов, С.; Иванов, Р. – Шетба из Пернишко, София, изд. ТАНГРА, 2006 г.
6. Интернет – www.strezi.hit.bg