Местоположение и географска характеристика:
Горановци е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, област Кюстендил. Отстои на 90 км югозападно от столицата София и на 15 км северозападно от град Кюстендил. Селото лежи на пътя Кюстендил – Босилеград, като е отдалечено само на 15 км от българо-сръбската граница (ГКПП Олтоманци). Горановци граничи със землищата на околните села: Полетинци и Полска Скакавица (на север-североизток); Драговищица (на изток); Мазарачево (на юг); Ломница (на запад) и Долно Уйно (на северозапад).

Село Горановци принадлежи на етно-географската област Кюстендилска котловина. Намиращо се в самия северозападен ъгъл на едноименната котловина, селището представлява своебразен преход към съседната област Кюстендилско краище. Разположено е в долината на река Драговищица (десен приток на р. Струма), в началото на нейното долинно разширение. С изключение на югоизток, от където започва котловинното равнище, от всички други страни селото е заобиколено с хълмове. На север и североизток се издигат ридовете Полетински, Дабйе и Ридо, а на запад рида Чебръсковица с по-личните височини Каменна могила и Маневица.
Горановци се състои от главна събрана част (наричана Село), разположена на двата бряга на р. Драговищица (по-голямата част е на десния бряг) и няколко отделени махали, пръснати из околните ридове, в това число: Радован, Раздолци и Кръстовска, кацнали на хълмовете в североизточна посока и Прекендаци и Щърбец, намиращи се в непосредствена близост до махалите на разположеното в западна посока село Ломница. Някога е имало много повече отделени махали и единични дворове и кошари, но впоследствие жителите им се преместили в купното селище. Събраната част на селото има редично разположение, с къщи, разположени от двете страни на главната улица, която съвпада с шосето Кюстендил – Босилеград.
В климатично отношение Горановци има доста изгоди. Чрез река Струма и нейния приток Драговищица до селото достига така благоприятното беломорско течение, което се чувства в цялата Кюстендилска котловина. Възвишенията от север го пазят от студения северен вятър (горняко), добре открито е на южния вятър (долняко) и полузакрито на западния (паланкалията). Районът е доста проветрив и  се отличава с изключително чист здравословен  въздух, поради което е подходящ за лечението на белодробни заболявания. От край време Горановци е известно на кюстендилските граждани като здравословно място.
Тукашните места имат разнообразен растителен и животински свят. Околните хълмове са покрити предимно с изкуствено залесени борови гори, растат и дъбови гори, габър, както и отделни кленови и брестови дървета, които в миналото са били масово разпространени. Из тучните поляни и пасища се среща голямо разнообразие на тревни видове и билки. Не по-малко богата е и местната фауна – от изобилието на риба (включително и пъстърва) в чистата Драговищица до пъстрата палитра от влечуги, пернати и бозайници.
Природните условия в Горановци са особено благоприятни за развитие на овощарство. От незапомнени времена местните селяни са се препитавали с отглеждането на овощия – в по-отколешно време (през турското робство и следосвобожденските години) със сливи, а впоследствие и с ябълки, круши, мушмули и череши. Горановци се е прославило със своите ябълки, притежаващи голяма издръжливост и уникални вкусови качества. В района на селото успешно се култивира и лозата. Лозята заемат южните и слънчеви склонове на околните хълмове.
Добри условия има и за упражняване на животновъдство (пасищно). В миналото Горановци се е нареждало сред селата в Кюстендилско с най-много глави (около 3000 ) дребен рогат добитък (овце, кози), а днес се броят на пръсти.
Населението на Горановци към 2018 г. наброява около 60 жители (по настоящ и постоянен адрес).

За името на селото:
Съществуват няколко хипотези за произхода на името Горановци. Според една името е словосъчетание от думите „гора“ и „овце“. Друга се осланя на предание, разказващо, че някога през турското робство по тези места се е подвизавал хайдутин на име Горан и населението започнало да нарича селото на него. А трета предполага, че в миналото селото е горяло два пъти, при което жителите на съседните селища го нарекли Гореловци, като впоследствие се наложило названието Горановци.

История:
Наличните данни сочат, че в района на днешното село е съществувал поселищен живот още от древността. Предполага се, че първите известни обитетели на тези земи са представители на тракийското племе дентелети. Историческите извори сочат, че те били многоброен народ, имали гъста селищна мрежа и поддържали връзки с външния свят, в резултат на което попадат под известно елинско културно влияние. На тяхно име през I-II век римляните наричат цялата област на Кюстендилско Краище - стратегия Дантелетика (Danteletike), в най-западната част от провинция Тракия. Прeз II в. тези земи са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия, която римляните издигат във важен търговски център и известен балнеологичен курорт. Неминуемо към този голям за времето си град гравитират намиращите се по неговата периферия селища, останки от каквито намираме и в района на Горановци. Тяхното възникване може да се свърже с един от древните пътища, минаващ по тези места (по долината на Драговищица), през Краище, и водещ към Адриатика.
Останки от антично и късноантично селище, най-вероятно предхождано от по-ранно – тракийско, както и некропол, са разкрити на около 300 м северно от селото, на левия склон на речната долина, в местността „Дабйе“. На мястото са откривани основи, градени с ломени камъни и хоросан, долиуми (връчви), строителна и битова керамика. В близост са разкрити гробници, част от които иззидани с тухли, а други от големи плоски керемиди. Намерени са и монети, битови предмети и др. Вероятно от същото място произхождат две оброчни плочки на древногръцката богиня Хера, което потвърждава наличието на връзки на местното тракийско население с древните гърци.
Според археоложката Живка Въжарова, през III – IV в. в местността „Манастирчето“ (при средновековната църква „Св. Архангел Михаил“), където в периода 1983 - 1987 г. същата е ръководител на археологически разкопки, съществува селище – станция, което обслужва минаващия в близост път Пауталия – Босилеград към земите на Адриатика. По този друм постоянно преминават римски войски, търговци, администратори и др. Доказателство за тяхното присъствие намираме в някои монети от IV в. (с ликовете на императорите Валенс и Аркадий). При проучването е разкрит раннохристиянски храм, върху който по-късно е изградена средновековната църква.
Друго антично и  късноантично селище, при това доста богато, и некропол са разкрити между Горановци и Перивол (съставна част на днешното обединено село Драговищица) в м. „Равнище“. Останките от това поселище днес влизат в границите на землището на Драговищица.
Съществуват веществени доказателства, че населението на тукашните антични селища се е занимавало с рудодобив, предимно с промиване на злато и сребро. Каменни грамади в м. „Бостането“ говорят за добив на злато още през римско време. Водата за промиване е довеждана чрез специални съоръжения – вади. Трасето на тези вади и днес може да се проследи (най-добре при заскрежено време). Едната върви по хоризонтала на десния долинен склон на р. Драговищица от махалата Райковци на с. Долно Уйно към Горановци и Перивол. Друга рударска вада личи и по левия склон на долината, но е твърде разпокъсана от поройните долове на местността. Водата на втората вада е вземана вероятно от Треклянска река и е текла обратно на течението на на р. Драговищица, като е водела за златоносните пясъци на село Горно Уйно. Има сведения, че вадите са използвани за същата цел и в по-късни времена, включително и през османското робство.

Селищният живот по тези места продължава да съществува и през средновековието. При археологически разкопки в м. „Манастиря“ е разкрито ранно и късносредновековно селище с три строителни нива. Към най-ранния жилищен хоризонт се отнасят останки от землянки и керамика, характерни за Първата българска държава. Към втория период – основи на едно правоъгълно помещение и част от второ, а към третия – основи на постройка, съставена от две отделения. Изглежда че в началото на съществуването си това селище е обитавано от славяни, тъй като неговите граници, според Ж. Въжарова, е разкрито и светилище на славянския бог Перун – повелител на гръмотевиците и дъжда. Основите на светилището и лъчите към него, ориентирани по посоките на света, са изградени от камък, а самият жертвеник е направен от глина. Върху неговата повърхност са намерени обгорели до пепел кости от животни, между които и зъби на глиган, а така също и части от славянски гърнета, датирани от IX и X в. Светилището край Горановци е единственото такова досега открито в България и е едно от най-добре запазените от всички останали в славянските земи. Наличието на вековни дъбове около светилището потвърждават сакралността на мястото. Не случайно, по пътя на култовата приемственост, по-късно при езическото светилище е изграден християнски храм.
Проучванията сочат, че селището в м. „Манастира“, с някои прекъсвания, продължава да  съществува и по време на Византийското иго и Втората българска държава, дори след падането на тези земи под османска власт (XV в.). На територията му са открити християнски гробове, датирани към XI в., а през XIII - XIV в. неговите жители построяват църквата „Св. Архангел Михаил“, добре запазена до наши дни. Наличието на такъв храм, с изкусно изписани стенописи, говорят за едно не малко и проспериращо селище, с духовно изявено население. Потвърждение на последното заключение ни дава и една сребърна икона на Св. Спиридон, намерена в м. „Рудина“, близо до дола Света вода, където имало голям стар дъб, а до него някакво „църквище“ (останки от християнски храм).
Друго средновековно поселище с некропол е съществувало на левия склон на долината в м. „Асаница“. На мястото са разкривани гробове с големи корубести тухли, а покрай тях зидове, големи делви и монети от X – XIII в. Такива делви са откривани и на други места из отдалечените махали и кошари на Горановци.
Може да се каже, че през целия средновековен период тукашните селища – предшественици на по-късно обособилото се Горановци, са неизменна част от Велбъждска област и поддържат тясна   връзка с големия административен, културен и икономически център Велбъжд, изиграл голяма роля в утвърждаването на българската държава и народност през вековете.

Към средата на XIV в. тукашните селища влизат в пределите на ново държавно образувание с център Велбъжд, известно като Велбъждско княжество (деспотство), управлявано от фамилията на Деяновци (Драгаши). По-късно деспотството става васално на Османската империя, като негов последен хрисиянски владетел е Константин Драгаш (1378-1395 г.). Княжеството окончателно престава да съществува вероятно през 1427-1428 г., когато територията му е наследена от османската административна единица Кюстендилски санджак.

Първите писмени сведения за Горановци намираме в османските данъчни регистри. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. то се среща под същото име, като е причислено към нахия Ълъджа (Кюстендил). По това време в него има: 10 мюсюлмански семейства (чифлици), 3 неженени мюсюлмани, 98 християнски семейства, 38 неженени хрисияни и 2 вдовици, което прави население от около 650 - 700 жители (едно доста голямо за времето си селище). Както се вижда в селото живеят и мюсюлмани (вероятно приели исляма българи), които са значително по-малко от българите. От същия документ се разбира (от наличието на бащинѝ, 2 на брой), че в селото има и войнуци (специална категория немюсюлманска военна част), които са освободени от повечето данъци в Османската империя и имат правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. На друга страница от данъчния опис е записан данък от лозя в Горановци, който е причислен към несъществуващото днес село Драгошница (вероятно се е намирало някъде на левия склон на речната долина, където и днес са разположени горановските лозя).
В тимарския опис се съобщава и за наличието на манастир „Архангел“ със свещеник Стале Приселец, чиито данъци, събирани основно от няколко воденици, включително и манастирска такава и една на поп Йован, са придадени към тези на селото, възлизащи общо на 19 593 акчета (една значителна сума, за сравнение купния приход за османската хазна от града Кюстендил е 81 000 акчета). От тази податка (присъствието на манастир в данъчния регистър) може да се направи заключение, че към средата на XVI в. средновековното селище в м. „Манастиря“ вече е променило местоположението си, за да може неговата черква да бъде превърната в манастирска.
Характерно за периода на османското робство е селищата да менят местоположението и числеността си, а други съвсем да изчезват. Това се случва вследствие на размирици (по време на завоевателните войни на османската империя), турски издевателства или епидемии. Историческите извори разкриват, че тази съдба не подминава и Горановци. По сведения на османски документи от 1643 – 1666 г. населението на Горановци намалява до 35 семейства с около 200 души. Местенето на населението и укриването му из околните гори при опасност е дълбоко застъпено в множество местни легенди и предания.
Не е известно по кое време селото се установява на днешното му място, но е сигурно, че първоначално е имало изцяло пръснат вид, на отделни махали и дворове, разположени в близост до егреците и местата за паша. Според преданието най-ранно възникналата махала в синора на селото е Кръстовска, която е дял най-голямата горановска махала Радован. По това време войвода закрилник на селяните от турски безчинства в този край бил някой си Белчо, който имал своя скришница – колиба в махалата Дзърна лъка. Веднъж при колибата му се озовали двама млади хора бежанци – брат и сестра (Джоне и Гюргена) от Брегалнишка Македония. Прибрал ги при себе си и се оженил за Гюргена, а Джоне взел жена от Кръстовска махала. По-късно, след много поколения, наследниците на дядо Джоне се преместили от Дзърна лъка в днешния център на селото, където заварили неколцина други заселници. По спомени през първата половина на XIX в. купното село брояло около 30 къщи, като между тях най-стара била тази на Стойо Дедопетрев, покрай друга една – на дядо Стойко Рангачев, преселник от с. Горно Уйно. По-голяма част от селските родове нямат спомен за произхода си и затова се смятат за староседелци. Но не се изключва мнозина от днешните жители да са потомци на преселници от Краище.
Основен поминък на горановци през османското робство е скотовъдството и земеделието. От присъствието на селото в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г.  се разбира че тукашните овчари доставят овце на османската войска. Данъчните регистри осведомяват за отглеждане на: зърнени култури, бостани, коноп, лен, пчели - „улища“ и особено овощия и лозя („ушур от шира“, „данък за гроздобер“, за вино).
С утвърждаването на чифликчийството в края на XVIII – началото на XIX в. най-плодородната земя от селското землище е заграбена от кюстендилски турци. Това са Асан, Алията и Каравида (Черната Вида) – туркиня, подпомагана от зъл арнаутин. В техните чифлици започват да работят, както местни селяни, така и пришълци от кюстендилските села, Краище и Македония. Вследствие на механичния и естествения прираст селото започва бързо да се разраства – според статистика от 1866 г. в него има 60 домакинства с 469 жители. На българите са оставени по-неплодородните и диви земи, но въпреки това горановецът проявява пословично трудолюбие и упоритост, особено особено в създаването на овощни градини. Той облагородява дори и най-маломерното парче земя.
Тукашните селяни се справят добре и с отглеждането на животни. Статистика от 1874 г. сочи, че в селото има 1463 овце и 1589 кози, като в това отношение се нарежда сред селата в Кюстендилска каза с най-много дребен добитък (на 40-о място от 171 села). Отглеждат се и много свине, за чието изхранване като основен фураж служи жълъдът, подсигурен от тогавашните просторни дъбови гори.
До 1878 г., а и след това, предприемчивите горановци упражняват и други дейности. Минаващият през селото оживен път Кюстендил – Босилеград е предпоставка за откриване на множество кръчми в централната част.
Икономическото замогване на тукашните селяни към средата на XIX в спомогa и за културното развитие на селището. През 1868 г. в Горановци е открито и килийно училище (едно от първите из кюстендилските села, след тези в Ръждавица, Таваличево и Ямборано). За целта селяните построяват малка паянтова сграда от греди, измазана с кал и покрита с турски керемиди. Сред първите учители са Агапи Войнов (общественик и просветител в Кюстендил), по Руле и др. Днес все още могат да се видят останките от това първо просветно огнище.

Основен блестител на духовност и крепител на българщината през целия период на турското робство е старинната черква „Св. Архангел Михаил“. Отначало като селищен храм, след това като манастирски и вероятно отново селищен, черквата дълго време продължава да бъде единствената действаща в Горановци.
Потвърждение за силно изразения български характер на селото и дълбоко застъпените християнски традиции в бита на неговите жители, освен от наличието на споменатия старинен храм, намираме и в други християнски култови паметници - някои от тях достигнали до нас в руинно състояние, като оброчища или само като имена на местности. В землището на Горановци са известни следните свети места:
- Местност „Света вода“ с останки от църквище;
- .....................................

След Освобождението (1878 г.) основен поминък продължава да бъде земеделието и животновъдството. Държаната от турците земя е закупена от няколко селяни, но по-голяма част от горановчани разчитат на своите ниви. Освен това, при заселване на нови жители (основно бежанци от Краище и останалата под робство Македония) се разработват все повече площи, за сметка на което се унищожават гори и облагородяват някои голи изоставени терени. Постепенно обработваемата земя се увеличава и в края на XIX век селото има 16121 декара землище, от които само 5155 дка гори, 4010 дка ниви, 120 дка естествени ливади и 235 дка овощни и зеленчукови градини и др. Отглеждат се 1302 овце, 351 говеда, 44 кози и 190 коня.
Поради ниската продуктивност, вследствие от бедните почви и примитивната обработка (с дървено рало), местните селяни започват да отглеждат все по-малко зърнени култури (ръж, ечемик, овес, пшеници). Лозарството се превръща в основна земеделска култура, но филоксерата от началото XX в. унищожава почти изцяло лозовите насаждения. Огромните загуби се компенсират с овощарството, което до началото XX в. все още е на втори план. Освен традиционните сливи, вече масово започват да се садят нови сортове ябълки и череши, които намират добър пласмент на пазара, особено на софийския (след прокарване на жп линията София – Кюстендил през 1909 г.).
През 1909 г. е учредено Земеделско спестовно-земно дружество „Драговищица“, чиято основна задача е да подпомага членовете си с евтин и лесно достъпен заем за развитието на земеделието, противопоставяйки се на експлоатацията на лихварите. Полагат се грижи за доставка на модерен земеделски инвентар, ратува се за умственото издигане селяните и др. През 1924 г. дружеството е преименувано в Кредитна кооперация „Драговищица“. Кооперациата изкупува и търгува с плодове и селскостопански произведения. През 1939 г. построява кооперативен дом с магазин.
През следосвобожденския период се развиват и някои местни занаяти: терзийство, железарство, коларство и др. По безимотните мъже търсят препитание из страната и чужбина. Горановчани се прочуват като добри майстори тунелджии по жп тунелите. Дори сравняват един свой съселянин – Джонев с известния италианец Стефани, когото превъзхождал.
През 1885 г. се създава инициативен комитет, който събира средства от населението за построяването на нова черква - „Св. Троица“. Първият свещеник в нея е поп Руле, последван от поп Стоимен Андонов, и двамата добре образовани за времето си и обществено изявени. През 1886 г. се открива начално училище. През 1921 – 1922 г. е изградена специална училищна сграда, а в 1925 г. е учредено читалище „Христо Ботев“.

Будните и свободолюбиви горановчани дават своя принос и във войните за национално освобождение и обединение. Селото излъчва свой участник в  национално-овободителните борби на българите в Македония. През Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) Георги Манев е тръбач в четата на Яне Сандански. В двете Балкански войни и Първата световна война 36 свидни чада на Горановци оставят костите си по бойните полета. През 1998 г. при кметуването на Богомил Гр. Янев в центъра на селото е издигнат паметник в чест на загиналите герои, включително и на тези от последвалата Втора световна война.

Стопанското замогване на селото спомага и за промяна на неговия облик. Броят на къщите се увеличава. Сградите се разполагат от двете страни на р. Драговищица, но повече на десния ѝ бряг, с изложение на юг. Появяват се все повече двуетажни къщи с фасади към главата улица, с помещения за магазини на първия етаж и дървен балкон на втория жилищен етаж. Селото е електрифицирано през 1940 - 42 г.
Подобрените икономически и битови условия, които се отразяват положително на естествения прираст, както и заселването на нови жители, допринасят за бързото разрастване на селото. Числеността на неговото население през годините има следните измерения: 1880 г. - 666 ж; 1900 г. - 1015 ж; 1920 г. - 1057 ж; 1934 г. - 1183 ж. От средата на 30-те години населението започва плавно да намалява. Постепенно жители на Горановци напускат родните си места и търсят препитание и по-добри условия за живот другаде.

С идването на социалистическата власт след преврата на 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на Горановци. През 1950 г. е образувано ТКЗС „Никола Ангелов“ с 37 стопани и 1229 дка земя. През 1959 г. се обединява с ТКЗС „Ленин“ – с. Драговищица, през 1960 г. става част от ДЗС „Кюстендилска комуна“, а от 1979 г. е включено в състава на АПК „Драговищица“.  
След масовизирането на ТКЗС (1956 г.) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от селяните остават без препитание и са принудени да търсят прехрана в градовете. Задейства се изселнически процес, главно към съседния град Кюстендил, при което населението започва да намалява драстично: през 1946 г. селото има  1116 ж; 1956 г. - 760 ж; 1965 г. - 583 ж; 1975 г. - 417 ж; 1984 г. - 289 ж.
Наред с многото си негативни последствия, преобразуванията по време на социалистическия режим си имат и свои добри страни. И в ТКЗС-то земеделието продължава да бъде основен отрасъл, като се набляга предимно на овощарството (сливи, череши и орехи). Селското стопанство се модернизира и механизира. Създават се нови овощни градини, като се разнообразява видовият им състав и въвеждат високопродуктивни растителни сортове.
Провеждат се и активни залесителни мероприятия. В края на 50-те години на ХХ в. на много места в горановското землище се засажда бор и акация, които спират ерозията, но от друга страна иглолистните насаждения изсушават почвата.
Правят се редица стъпки и за благоустрояването на селището. Селото е водоснабдено и изцяло електрифицирано. Построени са читалищна сграда, фурна и баня. Повечето улици са асфалтирани, обновена е голяма част от жилищния фонд. Селото се снабдява и с постоянна автобусна връзка с град Кюстендил.

След настъпването на демократичните промени (1989 г.) село Горановци напълно се вписва в общата картина за България - с тенденция към изоставане и обезлюдяване на селските райони. Демографският проблем се изостря още повече, населението на селото се стопява неколкократно: 1992 г. - 216 ж; 2001 г. - 166 ж; 2011 г. - 91 ж. и днес (2018 г.) - не повече от 60 постоянни жители.

Днес, в стопанско отношение, доколкото може да се говори за стопанство, селото се крепи благодарение на земеделието – малкото останали жители, предимно пенсионери, си докарват допълнителни доходи от черешовите и други насаждения. Въпреки обезлюдяването селото може да се похвали с действащо читалище с богата библиотека, добре уреден етнографски кът и достъп до интернет. Заслуги за поддържането на светлина в този светилник на култура има неговият секретар – Ана Янева (пенсионирана учителка).
За жалост, потенциалът от природни дадености и културно-исторически паметници, не се оползотворява, въпреки че Горановци има всичките условия за развитие на един уникален по рода си селски, културен, поклоннически и друг вид туризъм.



Източници:
1. Въжарова, Живка. Разкопки в местността "Манастирчето" при с. Горановци, Кюстендилски окръг. В: АОР за 1983, 1984, 1985, 1986 и 1987 г.
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
3. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН.
4. Захариев, Йордан– Кюстендилска котловина, изд.БАН, София, 1963 г.
5. Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
6. Кръстовски, Б; о.з. полк. Димитров; Митев, Ст. Горановци – минало и настояще. Кюстендил, 2009 г.
7. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
8. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
9. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
10. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
11. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
12. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
13. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul