Местоположение и географска характеристика:
Драговищица е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, област Кюстендил. В днешния си вид и име селото е образувано през 1956 г. от сливането на селата Перивол и Ямборано. Драговищица отстои на 88 км югозападно от столицата София и на 12 км северозападно от град Кюстендил. Отдалечено е на 17 км в югоизточна посока от държавната граница със Сърбия (от ГКПП Олтоманци). Селото граничи със следните села: Полска Скакавица (на север), Стенско (на изток), Соволяно (на юг), Мазарачево (на югозапад) и Горановци (на северозапад).

Село Драговищица принадлежи към етно-географската област Кюстендилска котловина. Разположено е в северния  край на едноименната котловина, в подножието на оградните ѝ планински възвишения. Скътано е в долината на река Драговищица (десен приток на р. Струма), която го разделя на две части – на десния ѝ бряг, върху наносна тераса, вкупом са застроени къщите на някогашното село Перивол, а на левия бряг, в южното подножие на продълговат рид, върху широк наносен конус, лежи онази част, представлявала някога купното село Ямборано. И днес Драговищица е от купния тип селища (събрано е на едно място), като извън него има само две отдалечени махали – Лъбинци (на около 5 км югозападно, близо до с. Ломница) и Коилица, разположена на около 3 км в югоизточна посока. По-лични височини от обграждащите възвишения са Деяновец (648 м), което се издига западно от селото и Кръсто на север.
Обширното селско землище, заемащо площ от 43,524 км², е съставено от хълмисто-равнинен релеф. Околните възвишения са покрити с пасища, широколистна дървесна и храстовидна растителност, както и с изкуствено засадени борови гори. Обработваемите земи, които заемат по-голяма част от общата площ, са разположени по наносните тераси и в долинното уширение на изток, от двете страни на р. Драговищица.
Село Драговищица влиза в преходноконтиненталната климатична област и е изложено на влиянието на благоприятен микроклимат. Поради присойното си положение се радва на пълно слънчево огряване, предпазено е от северния вятър, наричан „горняко“ (предимно северната му част), открито е на южния - „юго“ и западния - „краешчанина“. Привечер почти постоянно духа вечерник, който идва от северозапад от клисурата на р. Драговищица и отнася надолу излишната влага.
Така представените природни дадености са изключително благоприятни за развитие на овощарство, практикувано по тези места от край време. Селото е известно с отглеждането на ябълки, круши, кайсии и праскови, а в последните 50-60 години и на череши. Тукашните плодове се отличават с уникалните си вкусови качества, ценени не само на нашия, но и на външния пазар.
Към 2018 г. населението на Драговищица наброява около 320 жители (по настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение е представено изключително от българи-християни (православни). Село Драговищица принадлежи в църковно-административно отношение към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил.

За името на селото:
Село Драговищица носи името на едноименната река, течаща през него, а имената на двете селища – Перивол и Ямборано, които след сливането си образуват днешното, имат гръцки произход. Според акад. Йордан Иванов те са били обитавани от тракийското племе дентелети, които след попадане под елинско културно влияние приемат гръцки наименования на селищата си. По тази логика името Перивол произлиза от гръцката дума „perivole” - градина, бахча, а Ямборано от „ἐμπόριον“ - гръцко наименование на пазар тържище, търговска колония.

История:
Наличните данни сочат, че в района на днешното село е съществувал поселищен живот още от древността. В историческата наука се е утвърдило мнението, че първите известни обитетели на тези земи са тракийското племе дентелети. Те били многоброен народ, имали гъста селищна мрежа и поддържали връзки с външния свят, в резултат на което попадат под известно елинско културно влияние. Именно на тяхно име през I-II век римляните наричат цялата област на Кюстендилско Краище - стратегия Дантелетика (Danteletike), в най-западната част от провинция Тракия. Прeз II в. тези земи са oбединени в oбширна грaдскa територия на Пауталия, която римляните издигат във важен търговски център и известен балнеологичен курорт. Неминуемо към този голям за времето си град гравитират намиращите се по неговата периферия селища, каквито са и тукашните. С оглед на историческия контекст и разгледаните два топонима с древен произход, особено на Ямборано (от „ἐμπόριον“), може да се предположи, че на мястото на днешната Драговищица е съществувал пазарен център за размяна на произведения на между планинските жители на съседното Краище и полските обитатели на Кюстендилската котловина.
Отколешният поселищен живот се потвърждава и от наличието на редица археологически паметници и находки. В местността „Равнището“ на около 1 км западно от селото има останки от антично селище, което е просъществувало и през късната античност (IV-VI в.). На това място при оран са попадали на основи, градени от ломени камъни и хоросан. Вероятно от същото място произхожда една мощехранителница, в която според надпис, са се съхранявали мощите на св. апостол Тома и на антиохийския епископ Вавила. По всяка вероятност реликвите са се пазели в намирал се в близост раннохристиянски храм. Днес по терена са пръснати фрагменти от тухли, керемиди, камъни, хоросан и глинени съдове. В района на селището в м. „Рамнище“ е разкрита и късноантична сводеста гробница, вероятно принадлежала на някой заможен жител на селището. Гробницата е ориентирана изток-запад и има правоъгълна форма с размери 2.75 х 1,80 м и височина 1,40 м. Градежът ѝ е от тухли и спойка от хоросан, а стените отвътре са измазани. В нея са открити два скелета, но няма сведения за погребален инвентар. Към античността могат да се отнесат и две надгробни могили и некропол, разкрит при изкоп на септична яма в двора на някогашното ДЗС на с. Ямборано. От некропола са разкрити няколко погребения, извършени чрез трупоизгаряне (костите и пепелта са събрани в глинени съдове, а погребалния инвентар се състои от лакримарии и глинени съдове). В същия двор при изкопна дейност е разкрита част от голяма сграда с полукръгла стена (вероятно апсида). Градежът й е от тухли, споени с хоросан. Би могло да се предположи, че става въпрос за древна черква. Една част от постройката била унищожена, а другата лежи под терена.
Първото писмено сведение за селото намираме в подправената в края на XIV – XV в. Мрачка грамота, дадена уж от сръбския крал Стефан Дечански (1321-1331 г.) за манастира „Св. Николай Мирликийски“ (при с. Пещера, Радомирско), в която се споменава и село Перивол като дарение на същия манастир, заедно с неговата черква „Матер Божия“ и места, лозя и овощни градини около нея. Оригиналната грамота е издадена от българския цар Иван Александър в 1348 г. Според известният български историк Вера Иванова фалшификатът е съставен в самия манастир, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред дошлата вече османска власт. Споменатата в документа черква е съборена през 1926 г., когато върху основите ѝ е издигната нова църква за погребални цели (намира се източно от селото, до селските гробища). Наличието на такъв старинен храм е поредното явно доказателство за стария произход на селото и отколешната верска принадлежност на неговото население.
По-късно, след окончателното падане на Кюстендилския край под османска власт (първата четвърт на XV в.), сведения за двете селища – предшественици на днешната Драговищица (Перивол и Ямборано) откриваме в османските документи. Едно от първите споменавания на селото е в тимарски опис, отнасящ се за периода 1447 – 1489 г., в който е записано под името Пирвол, с 7 домакинства и 1 вдовица, осигуряващи приход на спахията от 771 акчета. Двете села са вписани в обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. като Пертол и Анборани. По това време първото село има: 8 мюсюлмански чифлика, 49 християнски семейства, 41 неженени, 4 вдовици и 7 бащинѝ (общо около 300-350 жители); а второто: 56 християнски семейства, 50 неженени, 4 вдовици и 7 бащинѝ (общо около 350 жители). Селото се среща под същото име и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г.
От така представената информация разбираме, че двете села са многолюдни за времето и са населени с християни, с изключение на 8-те мюсюлмански чифлика в Перивол, в които по-всяка вероятност са работили българи, а собствениците им – турци са пребивавали в Кюстендил. Наличието на бащинѝ (общо 14 в двете села) се отъждествява с присъствието на войнуци - немюсюлмани на служба в османската войска, който ползват известни привилегии, включително и данъчни облекчения. Последното обстоятелство позволява акумулиране на средства, както за допълнителна стопанска дейност, така и за дарения и благоустрояване на местните културни институции (черкви, манастири и др.). Същата прослойка трябва де е поддържала споменатата черква „Матер Божия“, за да може да оцелее чак до XX в., макар и в руинно състояние.
Силно изразения български характер на двете села се потвърждава и от значителен брой християнски култови паметници. Именно тези християнски храмове, някои от тях достигнали до нас в руинно състояние, като оброчища или само като имена на местности, категорично свидетелстват за поддържаните вяра и национален дух през вековете на османско робство. В землището на днешното обединено село Драговищица могат да се посочат следните свети места:

- Връх Кръсто - в землището на някогашното село Ямборано, на мястото най-вероятно е имало старо оброчище;
- Оброк „Св. Илия“ - намира се в местността „Дабьето“, в землището на Ямборано;
- Оброк "Св. Троица" - в м. "Камико" северно от Ямборано, в миналото се извършвала служба на Света Троица;
- Вековен бряст (над 300 г.) - в м. Хаджийски дол, в Ямборано. Не се изключва на това място да е имало стар и забравен оброк;
- Местност „Св. Никола“ - в землището на Перивол, в гробищата, където някога имало черква, извършвала се е служба;
- Свещен извор "Света вода" - над гробищата "Св. Никола" при Перивол;
- Оброк „Св. Троица“ - в м. "Бишковец", землището на Перивол, където в миналото е съществувал оброк, впоследствие мястото е превърнато в лозе.


Село Перивол се споменава в писмено известие във връзка Австро-турската война от 1737-1739 г. През август 1737 г. един офицер на австрийска служба със 100 души избрани доброволци проникнал в котловината и при с. Перивол водил бой с турска войскова част, от която отнел знамето и няколко коня и се оттеглил.
Според стари предания първоначално Перивол се е намирало недалеко от гробищната черква, на югоизток в местността „Капина“, като впоследствие, неизвестно кога и по каква причина, се е преместило на днешното си място. Може да се предположи, че това е станало след епидемия или по-вероятно, след някакви размирици, свързани с Чипровското въстание или с някоя от австро-турските войни, при което не се изключва селото да е запустяло за известно време. По пътя на тази логика се обяснява и владеенето през XIX в. от турци на по-голяма част от обработваемата земя, при положение, че преди това е била в ръцете на местните българи, както показват данъчните документи. Възмоно е селяните да са били принудени да се разбягат или са били избити от турците, като впоследствие земята им е заграбена от няколко кюстендилски бейове, които живеели постоянно в града, а за стопанисване на чифлиците им наемали ратаи (тук са наричани „момци“). Така господарите турци започнали да привличат все повече български семейства от Кюстендилско краище като момци, а по-късно и като изполичари, които се заселили за постоянно в Перивол и Ямборано. Постепенно пришелците краешчани успели да се замогнат материално и започнали да купуват от турците по малко земя, така че Освобождението ги заварило достатъчно имотни и те закупили останалата част от турската земя. По това време най-плодородната земя и овощните градини са държани от няколко турци чифликчии – в Перивол: Мехмед Шарашчийски, брат му Мустафа Шарапчийски, Азис и Кафтанджията, които сами обработвали земята си, с изключение на Азис, който бил страстен ловдджия и пребивавал повече в Кюстендил, а в Ямборано имало два турски чифлика: Хаджийския и Арнаутския и отделни турски имоти из между българските, собствениците на които живеели в града и идвали само за прибиране на реколтата.
Местната родова памет не отива по-далеч от 60-70 години преди Освобождението, поради което по-голяма част от селските родове се смятат за староседелци, въпреки че повечето са потомци на преселници от Краище. Това са потвърждава и от тукашната носия – повечето от мъжете носели бели беневреци (т.е. белодрешковци), което е типично за облеклото на селяните от Краище, Трънско или Радомирско, за разлика от черната мъжка носия в Кюстендилската котловина. Преселниците спомогнали за бързото разрастване на двете села. По спомени през първата половина на XIX в. Перивол и Ямборано имали по около 20-30 къщи, докато статистиката от 1866 г. разкрива друга реалност - за първото село: 80 домакинства с 597 жители; а за другото: 52 домакинства с 313 жители.  
Икономическото замогване на тукашните селяни към средата на XIX в спомогa и за културното развитие на селището. През 1859 г. в Ямборано е построена възрожденската черква „Успение Богородично“, като още същата година е открито и килийно училище (едно от първите из кюстендилските села, след тези в Ръждавица и Таваличево). Първоначално школото се е помещавало в частни къщи, а няколко години преди Освобождението селяните построили до черковния двор специална сграда за училище. Пръв „даскал“ бил някой си Давидко от Кюстендил, който напътствал покрай занаята си – терзилък (шивачество) тогавашния млад свещеник в църковната служба. След него се помнят имената на следните учители: Нико Стойов от Ямборано, Стоичко от с. Киселица, възпитаник на даскал Димитри от с. Извор, Васе от с. Долни Коритен и др. Заплатата и храната на учителя давали родителите на децата. В Перивол е отворено килийно училище към 1868 г., като пръв учител бил Тасе Гогев Чорбаджийски, който получил образованието си в ямборанското училище.
През 1870 г. турското правителство заселва в Перивол 11 татарски семейства, които оземлява с овощни градини и лозя, но след 2 години те се преселват в Косово поле. Вместо тях са настанени 8 черкезки семейства, но за разлика от татарите, черкезите били мързеливи и крадливи и селяните доста изпатили от тях. През януари 1878 г., с настъпването на руската войска, черкезите бягат към Македония, както и турците, собственици на местни имоти, които се установяват в Егри паланка.

След Освобождението местните селяни, които вече са достатъчно имотни, закупват земята на турците и разширяват стопанствата си, като по този начин не позволяват на другоселци да притежават тукашни имоти. Поради тази причина в Перивол и Ямборано няма нови заселници, за разлика от много други селища из котловината. Доброто благосъстояние  на местните хора не поражда нужда от изселвания  (до 1944 г. от Перивол се изселват само 10 семейства, а от Ямборано – 8). Двете села продължават да се разрастват благодарение на естествения си прираст. Като по-голямо селище увеличението на населението на Перивол е по-стабилно: 1880 г. - 742 жители; 1900 г. - 1089 ж; 1920 г. - 1429 ж; 1934 г. - 1486 ж, докато това на Ямборано е доста бавно и колебливо:  1880 г. - 398 ж; 1900 г. - 536 ж; 1920 г. - 608 ж; 1934 г. - 731 ж.
Основен поминък продължава да бъде земеделието и животновъдството. В края на ХІХ в. Перивол има 8556 декара землище, от които 6464 дка ниви, 478 дка гори, 94 дка естествени ливади, 794 дка овощни градини, 726 дка лозя и др. и се отглеждат 848 овце, 174 кози, 400 говеда и 128 коня, а Ямборано - 4428 декара землище, от които 2770 дка ниви, 597 дка гори, 47 дка естествени ливади, 379 дка овощни и зеленчукови градини, 682 дка лозя и др. и се отглеждат 452 овце, 229 говеда и 47 коня.  От началото на ХХ в. с бързи темпове се развива овощарството чрез създаване на нови овощни градини с нови сортове (предимно ябълки). Развити са и домашните занаяти.
През 1880 г. в Перивол е построена черквата „Свети Димитър“. През 1883 г. е открито класно училище, което от 1890 г. се помещава в нова сграда, а през 1929 г. е открито училище и в махалата Коилица. Учредено е читалище (1910 г.) и Кредитна кооперация „Съгласие“ (1926). Селото е електрифицирано (1929). През 1930 г. е открит лекарски участък. В Ямборано е създадено кооперативно сдружение през 1911 г, а читалище „Просвета“ е учредено в 1921 г. Селото е електрифицирано (1938), построена е помпена станция за напояване (1939).

С идването на социалистическата власт след преврата на 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на двете села. При образуването на ТКЗС (в Перивол  ТКЗС "Станке Димитров“ (1950 г.), в Ямборано „Бай Атанас“ (1950г.), обединени през 1959 г. в ОТКЗС „Ленин“, в което влиза и с. Стенско) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от селяните остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задейства се изселнически процес, главно към съседния град Кюстендил, при което населението започва да намалява драстично – през 1946 г. Перивол има 1384 ж.,  Ямборано – 712 ж. (или общо 2097 ж.), а след обединението им през 1956 г. в едно общо село Драговищица данните имат следните измерения: 1956 г. - 1677 ж; 1965 г. - 1454 ж; 1975 г. - 1250 ж.; 1985 г. - 967 ж.
Наред с многото си негативни последствия, преобразуванията по време на социалистическия режим си имат и свои добри страни. Увеличена е площта на обработваемата земя, повдига се и производителността. В обединеното ТКЗС се обработват около 15 000 дка, от които 9000 дка са овощни градини. През 1969 г. в Драговищица е изграден завод за строителна керамика „Раденко Видински“, произвеждащ тухли за нуждите на строителството. Понастоящем заводът е основно модернизиран и е собственост на „Кераминженеринг“ АД– гр. София. През 1979 г. селото става център на обединеното АПК – Драговищица.
Правят се и редица стъпки  и за благоустрояването на селището. Селото е изцяло водоснабдено през 1970 г. Построени са нови кооперативен дом, поща, читалищна сграда, детска градина и множество частни и обществени сгради, открита е аптека, битов комбинат. Повечето улици са асфалтирани, обновена е голяма част от жилищния фонд.

След настъпването на демократичните промени (1989 г.) село Драговищица не прави изключение от общата тенденция в България на изоставане и обезлюдяване на селските райони. Демографският проблем се изостря още повече, населението на селото се стопява наполовина: 1992 г. - 799 ж; 2001 г. - 637 ж; 2011 г. - 454 ж. и днес (2018 г.) - по-малко от 400 ж.
Днес, в стопанско отношение, селото се крепи благодарение на земеделието – предимно на черешовите насаждения. За жалост, потенциалът от природни дадености и културно-исторически паметници, не се оползотворява. А Драговищица има всичките условия за развитие на един уникален по рода си селски, културен и друг вид туризъм.



Източници:
1. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
2. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН.
3. Захариев, Йордан– Кюстендилска котловина, изд.БАН, София, 1963 г.
4. Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
5. Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, 1931 г.
6. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
7. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
8. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
9. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
10. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
11. Турски извори за българската история. Том II, София, 1966 г.
12. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
13. Умленски, Иван. Местните имена в Кюстендилско (машинопис).
14. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul