ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
НАСЕЛЕНО МЯСТО
Севлиево
 

Местоположение и географска характеристика:
Общ изглед на град СевлиевоСевлиево е град в Централна Северна България. Намира се в област Габрово и е административен център на община Севлиево. Отстои на 178 км североизточно от столицата София, на 28 км северозападно от Габрово, на 46 км западно от Велико Търново и на 40 км югоизточно от Ловеч. През северните покрайнини на града минава Главен път №4 (София – Варна). Севлиево е заобиколен от селата: Крушево (на североизток), Богатово (на изток), Яворец и Горна Росица (на юг), Сенник (на югозапад), Ряховците (на запад) и Кормянско (на северозапад).

Град Севлиево е разположен в едноименната Севлиевска котловина, обградена от север със Севлиевските височини, а на юг – с Черновръшкия рид на Средния Предбалкан. Градът лежи на левия бряг на река Росица, малко след като в нея се влива река Видима (ляв приток). Средната надморска височина на селището е 200 м.
Река Росица преди да навлезе в пролома, разделящ Крушевски рид от хълма Овдин (отсреща, назапад)Севлиево е заобиколено от разнообразен ландшафт – от обширни поля до заоблени хълмове и островърхи възвишения със стръмни склонове и живописни проломи, прорязани от виещата се като змия р. Росица. В околността се среща и богато биоразнообразие, с разнородна флора – широколистни гори (предимно дъбови), храстовидна растителност и пасища, и разнолик животински свят. Тези дадености придават на местния пейзаж особен колорит и привлекателност. Те са и предпоставка за развитие на различни видове туризъм.
Климатът е умереноконтинентален с осезаемо планинско влияние. Севлиево е между селищата с измерени най-ниски температури (-35,4 °С), което се дължи на температурни инверсии. Почвите се алувиално-ливадни и тъмносиви горски. Природните условия благоприятстват за Сградата на община Севлиевоексплоатиране на горско стопанство, както и на добро селско стопанство, със земеделски отрасли: зърнопроизводство (пшеница, царевица и др.), лозарство, овощарство, зеленчукопроизводство, и скотовъдство: говедовъдство, краварство, овцевъдство и др.
Населението на града към 2015 г. наброява  около 23 000 жители (с постоянен и настоящ адрес).

За името на града:
Днешното име на града произлиза от турското наименование на селището – предшественик на сегашния Севлиево, което според османските данъчни документи е носило имена като: „Нефс-и Селви таб`-и Хоталич” (град Селви, спадащ към Хоталич), „Серви“ (разговорно „Селви“) и др. Турската дума „селви” е произлязла от персийската „серви” и означава кипарис. С думите „селви ач” или „селви кавак” – кипарисовиден кавак, турците наричали пирамидалната топола, която е растяла, а и днес расте, в голямо изобилие край река Росица. Впоследствие турското Селви/Селвиова било преобразено от местното българско население на днес известното Севлиево.

История:
Севлиевският край има многовековна и богата история. Наличните археологически данни свидетелстват за уседнал човешки живот в района още от неолота и халколита (6 – 3 000 г. пр. Хр.). Първите известни обитатели по тези земи са траките. За тяхното дълговременно присъствие научаваме от множество следи, присъщи на тракийската култура: крепости, селища, светилища, надгробни могили (в землището на Севлиево има няколко) и други. Траките изграждат крепост (или укрепено селище) в местността „Дживизли бунар“ (на 3 км северозападно от днешния град), на южния, стръмен склон на възвишението Крушовски баир (дял от Севлиевските височини), под който от запад тече река Росица и образува дълбок пролом. Укреплението възниква през бронзовата епоха (VІІІ в. пр. Хр.), за което говорят намерени по време на разкопки каменна брадвичка, керамика и ашик.
От времето на римското владичество е могилният некропол югоизточно от местността „Балък ямасъ“ (намира се на около 1 км югоизточно от Севлиево), където са открити фрагменти от съдове и цяла амфора от сива пръст. Съхранени са в Историческия музей в Севлиево. От това време има и наблюдателен пост, намиращ се на самия връх Балък ямасъ.
Крепостта на връх Калето, над м. "Дживизли избунар", станала по-късно известна като "Хоталич" През ранновизантийската епоха (IV-VI в.), когато тези земи влизат в пределите на Източната римска империя (Византия), стратегическото място над пролома на река Росица е оценено от византийците, които построяват на височината мощна крепост и селище към нея. Крепостта е част от фортификационната система от северните склонове на Стара планина, изградена за да спира нашествията на варварите от Част от ранновизантийската крепостна стенасевер. Също така, укреплението служи за охрана на един от главните пътища, минаващи през областта Мизия, който следва река Росица от Никополис ад Иструм и продължава към проходите на юг.
Крепостта и прилежащото ѝ селище са разрушени по време при нахлуването на славяните и аварите през VI век. Славянско присъствие в района е засвидетелствано с открити в м. „Долни ливади“ останки от славянски землянки и керамика.
Цитаделата на средновековния град-крепостПо-късно, по време на Първата българска държава, през IХ-X в., върху ранновизантийската крепост българите изграждат вътрешна крепост (цитадела), около която впоследствие се развива селище. Първоначално крепостта е издигната като отбранително съоръжение, което да брани страната от варварски нападения от север и от Византия – от юг, както и да охранява минаващия в близост път. Постепенно укреплението се разраства в град-крепост, с функции на административен, военно-стратегически и стопански център на района. Така, мощната крепост се превръща в голям за средновековните представи град, с изградена инфраструктура, с пет квартала (за сега известни), с три черкви и три некропола, работилници за обработка на метал и керамика и т.н.
Интересно е да се отбележи, че до 70-те години на XX век никой не знаел със сигурност, че градът се крие под земята, само на няколко километра от Севлиево. Едва през 1979 г. работници попадат случайно на зидовете на църква. Археолози установяват, че под църквата има друг, по-стар храм, който се датира от V-VI в. (споменатата по-горе, раннохристиянска църква). Така през 1980 г. на обекта започват редовни разкопки. Впоследствие се установява, че градът-крепост е бил най-големият по площ извън градовете Плиска, Преслав и Търново. Именно Цитаделата, изглед на източната крепостна стена с източната портатози град-крепост, който през средновековието става известен като Хотел, се счита за предшественик на днешния Севлиево. Изворите за средновековния Хотел са изключително оскъдни и недостатъчни за да бъдат свързани с определен археологически паметник. За първи писмен източник относно историята на града, а и на Севлиевския край, се счита един малък каменен надпис от XIII в., открит при изкопни работи край Батошевския манастир. В него четем: „Съгради този храм Гено от Хотел и Петър Търнов лято 67...“. За сега това е единственият средновековен писмен извор за Хотел.
Подградието (външният храд) на ХотелПо време на Втората българска държава (XII-XIV в.) територията на Севлиевския край е неразделна част от столицата Търново и неговата околност, която е изтъкана с верига от крепости (малки и големи), охраняващи пътищата по долините на реките към старопланинските проходи. Централно място сред тях трябва да е заемал градът Хотел, изпълняващ функциите на основен пункт на подстъпите към престолния град. Днес археолозите Първите две открити черкви (в западния квартал на подградието), вписани една в другаразкриват, че кварталите на града-крепост, разположени под цитаделата (резиденцията на феодала), която извисявала снага на високо място над м. „Джевизни бунар“, са били заселени със земеделци, скотовъдци, занаятчии и търговци. Намиращите се в него три църкви, а в близост (местността „Дедерица“) и наличие на манастир, подсказват, че, освен стопански център, Хотел е бил и духовно средище.
Данните от археологическите разкопки и запазването на името Хотел/Хоталич през почти целия османски период дават основание да се приеме, че през ХІV в. това централно и голямо селище вече е имало и административни функции. Според някои историци (проф. Христо Гандев) то е било център на обособен феодално-административен район, към който очевидно са гравитирали по-малките крепости при „Витата стена“, Батошево, Градница, Градище и др., заедно с околните им села. Всички те били свързани добре с установилата се през предходните векове пътна мрежа.
Освен описаните средновековни паметници, в границите на днешния Севлиево и неговата околност се намират и доста други обекти, отнесени към същия период. През 1968 г. по време на изкопни работи в южния край на града по ул. „Марин Попов”, работници попадат на християнски средновековен некропол от времето на Първата българска държава (ІХ-ХІ в.), който е сигурно свидетелство за съществувалото наблизо селище. Разкрити са 13 скелета. Сред погребалния инвентар са открити 7 обеци, 3 луници, 1 нож, 1 диадема и стъклени маниста за гердан. Прави впечатление, че при някои от накитите е силно подчертан християнският облик, чрез малки кръстчета в крайщата. Друг некропол от същия период (ІХ-ХІ в.) е открит при прокопаване на водопроводен канал за Винпром в м. „Даямата“, на 0,8 км северно от града. Сред запазените находки има 5 обеци идентични с описаните по-горе и 3 пръстена от мед. Накитите от двата некропола свидетелстват за едно добро ниво на развитие на българското занаятчийско и приложно изкуство от времето на Първата българска държава.
През 60-те години на ХХ в. работници от керамичната фабрика откриват под наносния пласт, натрупан от наводненията на река Чупара, множество глинени фрагменти от съдове с широки устия, датирани към ХІІ-ХІV в. Югоизточно от града, в подножието на хълма Балък ямасъ, са откривани фрагменти от съдове, пещи, сгурия, големи пръстени кюпове, следи от сгради, което свидетелства за наличие на средновековно селище. В м. „Курт кале“, намираща се в източния край на същия хълм, има следи от зидове, градени с бял хоросан. На 2 км югоизточно от Севлиево в м. „Кировата воденица“ край река Чупара са намирани големи топки от червена казанджийска боя и сгурия; предание посочва, че тук е имало Казанджийска махала. Според Румен Ковачев на хълма Балък ямасъ османските завоеватели заварили укрепено селище, което използували дълго време (до ХV-ХVІ в.) под името „Хисар бей-и зир“, т.е. Долната крепост.
В южния склон над Ловджийската чешма в м. „Манастирското кладенче“ са открити останки от зидове и кладенец, свидетелстващи за намирал се на това място манастир. В служебна книга на църквата „Св. Пророк Илия” е отбелязано: „1843, месеца януария да се памети как се намери църква, от православно време била: турците я разкопаха до основите, камъните взеха: беше на турска нива на Баалакъ-ямаса, от града на изток.” Счита се, че останките от православния манастир са били по всяка вероятност от времето на Втората българска държава (XII – XIV в.).

Разкрити при археологическите разкопки жилища от средновековния Хотел (Хоталич)При османското нашествие в края на XIV в., поради близостта до столицата крепостта и градът понасят много силен и разрушителен удар, вследствие на което Хотел обезлюдява. За пълното затихване на функциите на това селище допринасят големите военни кампании на османлиите през 1395 и 1396 г., опитът на унгарците да освободят Търново през 1403 г., междуособиците между синовете на Баядзид в началото на ХV в. и походът на Владислав Варненчик през 1444 г. Оскъдните археологически материали от XIV в. показват един доста скромен поселищен живот, за разлика от периода XI-XIII век, когато селището е било в разцвета си. Допустимо е следите от голям пожар и продължителна обсада да са свързани не само с османското завоевание, а и с татарските нашествия през XIII в.
След разорението, Хотел не запазва функциите си на военно-феодален център и в много отношения съдбата му е сходна с тази на средновековните градове, които биват разрушени, обезлюдени и не са включени като средища в новата административна единица. Впоследствие, вероятно около средата на XV в. при руините на града-крепост възниква малко селце с непостоянно население.
Освен с преките последствия от нашествието, западането на този значителен град би могло да се обясни и с факта, че през първата половина на века завоевателите не разполагат с необходимия контингент от човешки ресурси, за да осъществят колонизиране на тюркско население във всички възлови места. Освен това, със стръмния си терен, землището на Хотел не е от най-привлекателните за заселване. Затова и по-късно административният център се променя с по-благоприятно за стопанска дейност място. По това време, а и по-късно, завоевателите предпочитали да заселват плодородните равнинни части на Северна България.
Ценна информация за живота на тукашните селища през османското робство черпим от османските документи, в които наименованието на града Хотел, трансформирано от езиковите закони на арабския език, се среща като Хоталич. Документите разкриват, че през първите векове на този период селището спада към обширния Никополски санджак, който наследява голяма част от територията на бившето Търновско царство.
Първият османотурски документ, който дава представа за състоянието на поселищната мрежа на Севлиевския край е един кратък описен регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. В него откриваме 30 селища (14 от тях са населени само с християни, 6 – само с мюсюлмани, 10 - със смесено население), повечето от които съществуват и днес. Между тях присъства и Хоталич, което е посочено без постоянно население. От данните личи, че селището е било без име и около средата на века. При положение, че османската власт над българските земи укрепва окончателно и завоевателите престават да грабят и отвличат, а се стремят да превърнат завоюваните земи в населена и доходоносна територия, Хоталич запазва статута си на селище, макар че няма постоянно население. Властите се стремят да го населят и оживят, и в началото на 80-те години в селото вече има постоянни жители: 9 мюсюлмански домакинства и 2 неженени; колонизирани са и 19 потомци на спахии. Така Хоталич се възражда, но вече като мюсюлманско селище.
Акънджии в битка, минатюра от XVI в.По това време започват да протичат активни процеси на колонизация на тюркски заселници и на ислямизация и асимилация на местното българско и чуждо християнско население. В много села трайно се заселват спахии. Появяват се и други членове на военното съсловие: акънджии (те основават с. Аканджилари – Петко Славейков), мюселеми, доганджии. През ХVІ в., с оглед нуждите на военните власти, в района се поддържат два крепостни пункта: „Хисарбей-и зир“ и „Хисарбей-и баля“, т.е. долната и горната крепост на бея на Хоталич. Османските извори показват, че настъпва процес на възстановяване на административните функции на съживилото се и разрастващо се село Хоталич.
В кратък регистър от 1485 г. има важна добавка към името на селото: „Хоталич, с друго име Хисарбеги”, което означава, че по това време в него вече резидирал бег (бей) – управител. Както и в предишния опис, така и в този, селото продължава да се сочи като „спадащо към Търнова“. Следващият регистър от 1516 г. също дава селата от района като административно принадлежащи към каза Търново. В друг документ от 1550 г. е записано: „... в нахия Хоталич – село Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир”, където прави впечатление новото уточнение на името – „Долно Хисарбегли“, наложило се, за да се разграничи от другото – „Горно Хисарбегли“. От текста Най-високата кула на крепостта Хоталич, която вероятно е продължила да функционира и след османското нашествие като укрепление на местния бей - " Хисарбеги”на документа се вижда, че Хоталич е вече център на нахия, принадлежаща към каза Търново (вероятно от края на втората четвърт на ХVІ в.). С образуването на нахия Хоталич се възстановява едно по-старо деление от времето на българското средновековие. При това положение, дори името на феодално-административния район – Хоталич се запазва от османската администрация  през целия османски период.
Едновременно с възраждането на Хоталич, в самото начало на ХVІ в., долу в полето се появява малко мюсюлманско село, разположено в североизточния край на днешния град Севлиево, там където река Росица прави остър завой. Подробният регистър от 1516 г. категорично отбелязва: „Селви, невписано в предишния регистър” Разположено в средата на Севлиевското поле „там, където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя”, то бързо се разраствало, имало два квартала, петъчна джамия с един имам и пазар, както сочи нов подробен регистър от 1580 г. В същия документ дословно е записано: „Нефс-и Селви таб`-и Хоталич”, т.е град Селви, спадащ към Хоталич.
Село Хоталич е нахийски център само около три десетилетия, тъй като не устоява на конкуренцията на нововъзникналото Селви. Изглежда че в избора  на новото селище за административен център на района повлиява неговото средищно положение. Съгласно последно преведените османски документи, Селви става център на каза около 1570 г., след като в него се настанява кадия. В подробния регистър от 1580 г. Селви е на първо място като централно селище на „нахия Хоталич”, във вакъфски регистър, който се датира през 80-те години на века пише: „нахия Серви, село Дерли”(дн. с. Горна Росица).
Малкото село Хоталич, което в зенита на своето съществуване през средата на ХVІ в. има 20-26 домакинства, отстъпва мястото си на централното селище, започва да запада и напълно изчезва в началото на XVII в. Функциите му на нахия са поети от разрастващото се Селви. Този процес съвпада със започналото изграждане на новата административно-териториална единица – казата. Първоначално казата (или кадилъка) е територия, върху която се разпростира съдебно-религиозната власт на кадията, но с течение на времето той придобива административни функции и реално влияние върху обществения и стопанския живот.
Границите на нахия (каза) Хоталич/Селви се очертават от водосборните райони на река Росица (горно и средно течение), река Видима и река Боазка. На север и изток граничи с голямата каза Търново, на запад – с каза Ловеч, а южната граница минава по билото на Стара планина. Според регистрите от ХVІ, XVII и XVIII в. към казата са включени 36-39 села.
Административно-териториалната единица с център Селви се утвърдила окончателно през ХVІІ в. Централното селище придобива все повече градски вид. Населението му се увеличава, в него започнали да се заселват и еничари. В различните по вид и предназначение османски документи от XVI до XIX в. се срещат и употребяват термините: нахия и каза Хоталич, нахия и каза Серви (писмено Серви, а в говора Селви). Едва след средата на ХІХ в. името Хоталич изчезва и се налага окончателно това на Селви.
В средата на ХVІІІ в. Селви става истински град с над 301 домакинства (около 1500 жители), две джамии и една църква. По-голямата част от мюсюлманите (70 %) са еничари. Към края на века техният брой нараства още повече. Вследствие на започналия миграционен процес от балканските села към градския център се увеличава и християнското население. В това отношение, данъчните регистри разкриват следните данни: 1580 г. – 10 %, 1642 г. – 17 %; следва спад и през 1751 г. българското население е 13 %.
Предполага се, че християнската община в града, която се увеличава числено, се е сдобила с храм - старата черква „Св. Пророк Илия”, някъде в началото на ХVІІІ в. Към това заключение навежда едно сведение, според което, към средата на същото столетието в града има четирима свещеници. При черквата е имало и два метоха – на Зографския и на Рилския манастир. Към метоха на Зографската обител около средата на века възниква първото килийно училище, в което атонски духовници обучавали местните българчета на елементарна грамотност.
Часовниковата кула в СевлиевоНарасналото самочувствие на севлиевци и неговите властници проличава от строежа на още една обществена сграда – часовниковата кула от 1779 г., която и днес извисява гордо снага в центъра на града.
В края на ХVІІІ – началото XIX в., както други краища от европейската част на Османската империя, така и Севлиевския край става арена на феодални размирици, предизвикани от борбите между турските първенци за овладяване на аянската длъжност в града и кърджалийски грабителски набези. По това време Селви е укрепен с широк и дълбок ров, дълъг километър и половина, пълнен с вода и насип с ограда от дебели колове (палисада или шарамполи). Но въпреки това, градът не бива спасен от кърджалиите, които го превземат през 1798 г. В този период населението на града продължава да се увеличава от принудително и доброволно преселване на жители на съседните села.
Периодът от средата на ХVІІІ до средата на ХІХ в. е белязан с пет войни между Османската империя и Русия, в които османската войска дава сериозни човешки жертви. Тези събития сериозно нарушава спокойния живот на Севлиево, който е завладяван от руски войски три пъти: 1810 г. за 5 дни, 1811 г. за 23 дни и през 1829 г. При второто идване цялото турско население на града бяга и се укрива. Според руския историк Василий Конобеев още първия път заедно с русите се оттеглили и българи от града. Поредицата от военни неуспехи настроили песимистично мюсюлманското население, и то започнало да губи вярата си в бъдещето и все повече да смята, че крайната победа ще бъде за християните.
Друг неблагоприятен фактор за развитието на града били чумните епидемии, разразили се през 1836-1838 г. Населението, особено мюсюлманското, дало големи жертви. Ами Буе пише за страшната епидемия следното: „Отстоящият на една станция от Ловеч Севлиево – град от 6 до 8000 души – беше напълно обезлюден и бе загубил толкова много от жителите си, че гробищата, вонещи толкова силно, приличаха на разкопано поле... На една съседна могила в мизерни колиби от клони стануваха няколко стотин от жителите на града”. Видният изследовател на Европейска Турция и нейното славянско население Сиприен Робер, пътувал през 1849-1851 г. съобщава: „В Севлиево, град от 8000 жители, заради чумата изчезнало цялото население”.
Севлиево в средата на XIX в., акварел "Мостът на река Росица", Феликс КаницОт многобройните сведения за Севлиево през ХІХ в. се вижда, че градът преживява демографски подем. За началото на столетието (1811 г.) разполагаме с картата на италианския географ Гаетано Палма, който сочи Селви с 2500 души население. Правдоподобно е сведението на Ами Буе за население от 5-6000 души през 1836 г. и на английския лекар Мичел за 6-7000 души и 1125 къщи по време на Кримската война (1853-1856 г.). Холандският изследовател Махиел Кийл посочва Селви през 1845 г. като процъфтяващо селище с около 5-6000 жители: 479 християнски домакинства и 437 мюсюлмански домакинства. Населението живее в 12 махали, от които 4 християнски, 7 мюсюлмански и една смесена (присъединеното към града Долно Крушево).
Горните сведения се потвърждават от един интересен документ, който се пази в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий”, датиран към 60-те години на ХІХ в. Според него жителите на Севлиево по това време били 7690 души, разпределени в три големи махали, а броят на къщите - 1582. Прави впечатление процесът на непрекъснато увеличаване на населението на града, в който християните се увеличават за сметка на мюсюлманите. От пренаселените балкански и полски села непрекъснато прииждат заселници, голяма е и раждаемостта. Вероятно още в първите десетилетия на века българите добиват превес над мюсюлманите. В документа от 60-те години като мюсюлмани са посочени общо 2284 души, или 30 %. Това число показва колко големи са били човешките загуби по време на войните и чумните епидемии. През следващите десетилетия броят на мюсюлманите се увеличава, но превесът вече е твърдо на страната на християните. От разглеждания документ за пръв път научаваме, че в града живеят и 200 цигани, които изповядват исляма. Други народности няма.
По това време в Севлиево има: 10 джамии и 1 църква, 1 медресе, 5 училища, конак, съдилище, стая на разположение на джамията, 611 дюкяна, 3 склада, 9 хана, 1 баня, 9 воденици, 10 фурни, 1 маслобойна, 3 кланици, 10 работилници за сапун, 26 работилници за кожи, 6 работилници за керемиди, 9 кръчми, бозаджийница, 13 яхъра и плевници, 2850 лозя, 253 овощни градини, 5443 ниви, 1130 ливади, 6 кошари, 8 колиби, 9 пасища, място за обредна молитва, 4 мюсюлмански гробища, 1 християнско гробище, 2 моста, 50 чешми и кладенци, 6 долапа за напояване и т.н.
Последните данни за османското минало на Севлиево черпим от салнамето от 1873 г. Те потвърждават наложилата се тенденция от началото на века за непрекъснат растеж на българското население. Общият брой на жителите е 6214 души, от които 3864 християни (62,2 %) и 2350 мюсюлмани (37.8 %). Както образно се изразява Махиел Кийл мюсюлманите били победени от християните демографски, „победени в леглото!”
Наличните сведения недвусмислено показват, че българите преживяват своя Ренесанс и са в състояние на икономически, културен и демографски подем. Въобще Севлиево претърпява стопански възход. Развива се търговията и особено занаятчийство: обработка на кожи, шиене на горни дрехи, обработка на метали, дърводелство. Основен занаят е бил обработката на кожи. Продукция на севлиевските занаятчии се изнасяла в цялата Османска империя и в Европа. В резултат на европейското влияние, което прониква в града, се поставя началото на фабричното производство.

Възрожденската черква "Св. Илия" и Хаджистояновото училищеМатериалното благосъстояние на Севлиево през Възраждането, неминуемо се отразява и върху духовния и културен живот на селището. Българското население в град е с будно национално съзнание.  Първото възрожденско килийно училище, с учител рилския монах Никифор, е открито около 1810 – 15 г.  в къщата на поп Недьо, а през 1820 г. със средства на градската църковна община в двора на църквата се построява специално помещение – общинско килийно училище за над сто деца. Севлиевският търговец и благодетел хаджи Стоян Николов със свои средства построява през 1842-1844 г. голямо двуетажно училище – Хаджистояновото училище, в което по негова заръка учителства Петко Р. Славейков. Днес в него се помещава Градския исторически музей. През 1859 г. към метоха на черквата „Св. Илия“ е открито девическо взаимно училище. През 1870 г. е основано читалище „Росица”. Старата, схлупена и полуразрушена църква „Св. Илия” е обновена през 1834 г. с писменото разрешение на султан Махмуд ІІ и подкрепата на местните турски първенци. В нея Батошевският манастир "Успение Богородично"работят най-добрите тревненски резбари и зографи, които сътворяват прекрасен иконостас - истински шедьовър на българското възрожденско изкуство. Новата сграда е голяма, с три кораба и величествен купол. Две години по-късно, с подкрепата на местния аян и султански ферман, е възобновен средновековният Батошевски мъжки манастир, който се явява като още един символ на възраждащата се българска народност. Другият Батошевски манастир - „Въведение Богородично“ е основан през 1872 г. от Миню Попкоев като семеен манастир. Първа монахиня в него е една от дъщерите му – Мария.
През възрожденския период в Севлиево се сдобива с още един храм - черквата „Св. Троица“, построена в 1865-1870 г. като централна църква на града. Първоначалният ѝ иконостас днес липсва - заменен е с нов (от руския тип иконостаси ) през 1897-1898 г. В двора на църквата през 1890 г. е построена триетажна камбанария. Друга забележителност от тази епоха е Каменният мост на река Росица, строен от уста Колю Фичето през 1857-1858 г. и възстановен след наводнение през 1939 г.

Авторът на сайта "Свети места" до паметника на своя предтеча хаджи Стоян НиколовПредставянето на историята на града няма да е пълно ако не се даде повече осветление върху личността на вече споменатия севлиевец хаджи Стоян Николов, който като виден занаятчия и търговец, се явява най-голям дарител, не само в Севлиевския край, но и като един от най-щедрите благодетели, живели някога в България.
Севлиевският възрожденец е роден през 1780 г. в село Стижаров (дн. Стежерово), Свищовска каза. Малкият Стоян се образова на четмо и писмо (вероятно в Свищов), и получава майсторска квалификация за обущар и чехлар под настойничеството на по-големия си брат Григор Николов, живеещ и работещ в Свищов. През 1800 г., вече ръкоположен за самостоятелен майстор от свищовския еснаф, Стоян Николов се заселва в Севлиево и отваря свой дюкян на чаршията. Само за четири години той се превръща в основна фигура и най-едър собственик в севлиевския еснаф на чехларите. От начинаещ майстор се издига до позицията на посредник и търговец на едро в продажбата на цялата продукция на еснафа (намира пазар и зад граница, като за транспорт използва р. Дунав). През 1804 г. Стоян Николов се венчава за Рада – дъщеря на поп Никола, свещеник в севлиевската черква „Св. пророк Илия“. Във връзка с големия му успех завистливи севлиевци му прикачват прозвището Зуреолу, което най-вероятно произлиза от изчезналата диалектна дума „Зуре“, чието дословно значение е „турчин“. Но опитите, отявленият българин – християнин да бъде унизен и принизен, не успели. През 1805 г. Стоян Николов заминава на хаджилък за Божи гроб, не само да подчертае своето високо социално положение, но и да заличи омразният му прякор. И в действителност успява - след завръщаното си от хаджилък, той вече е наричан хаджи Стоян Николов, име с което остава известен и до днес. Впоследствие финансовият му възход продължава. Той става най-едрият собственик и в табашкия еснаф, като изнася цялата му продукция във Виена. С придобитото богатство осъществява бързоликвидни и доходоносни инвестиции в дърводобива, кредитирането и пазара на недвижими имоти, което на практика го прави най-богатия човек в Севлиевска околия.
Хаджистояновото училищеТрябва да се спомене, че хаджи Стоян е и един от най-образованите хора в града. Освен че е грамотен, той владее писмено и говоримо гръцки език (задължително условие в онези времена, без което не би могло да се успее в търговията) и има най-богатата сбирка от книги в Севлиево. Хаджи Стоян подпомага създаването на килийно училище към черквата „Св. пророк Илия“, след което, през 1842 г. лично по негова идея и само с негови средства, започва изграждането на светското училище, като след това той се заема и с издръжката му. Хаджистояновото училище е едно от първите десет през Възраждането. Хаджи Стоян има голямо влияние върху християнската общност. Той е епитроп на храма „Св. пророк Илия“ и освен че е негов дарител (участва във възстановяването му), хаджията е и ктитор, както на Батошевският манастир „Успение богородично“, така и на Рилския манастир. Таксидиотите от Рилската обител всяка година пристигат в Севлиево специално за него и семейството му, за да ги придружат в пътуването им до святото място в дебрите на Рила планина. В Батошевския манастир хаджи Стоян има собствена мебелирана стая в построеното изцяло с негови средства южно крило.
Севлиевският благодетел е запомнен и със голямото си милосърдие. През цялата година посреща в къщата си многобройните си кумци и кръщелници, раздава милостиня на болни и инвалиди, оказва парична и материална помощ на почти всички бедни севлиевци, независимо от етническата им принадлежност.
Хаджи Стоян е и най-авторитетният член на мезлича (градския съвет), въпреки завистта и опозицията на други богати севлиевци. Този съвет се състои  от турци и българи, като след построяването на училището в 1844 г., провежда заседанията си в училищната сграда, в специално пригодена стая, наречена „Обща стая“.
Видният севлиевец прави завещание на смъртния си одър, съгласно което дарява на общината 60 000 гроша и няколко дюкяна, за издръжката на училището оставя част от недвижимите си имоти, а останала, по-малка, част от парите си и стоката дава на наследниците си. Със завещани от него пари на Севливската община, през 1858 г. е построен мост над река Росица, запазен и до наши дни.
Хаджи Стоян Николов приключва земния си път през месец април 1850 г., по време на Великденските пости, на около 70-годишна възраст. Погребан е в южната част на двора на черквата „Св. пророк Илия“, след което, нито общината, нито Търновска митрополия, нито наследниците му, поставят паметна плоча на неговия гроб, мястото на който, и до днес остава неизвестно....

В началото на 70-те години градът става център на организирано движение за национално освобождение. Първият революционен комитет е създаден от Васил Левски през 1871 г., а след неговата смърт, в 1875 г. Стефан Пешев и Йонко Карагьозов възстановяват тайния комитет, с което бива продължена подготовката на Паметникът в центъра на Севлиевоорганизираното революционно движение в Севлиевския край. Севлиевските поборници участват героичното в Априлското въстание от 1876 г. в селата Батошево, Кръвеник и Ново село. След разгрома на въстанието осем от ръководителите му начело със Ст. Пешев са обесени на севлиевския площад. През 1894 година на това място признателните съратници и потомци издигат величествен паметник.
Османският период от историята на Севлиево приключва с четвъртото превземане на града от руските войски. Той е освободен след като на 15 юли 1877 г. полусотните на есаул Иван Антонов от 30-ти Донски казашки полк и поручик Александър Верещагин от Владикавказкия конен полк водят ожесточено сражение в западните покрайнини на града срещу настъпващия башибозук. В бойните действия на помощ на руските освободители се включват и севлиевски доброволци. През Руско-турската война от 1877-78 г. геройски се сражават над 200 опълченци от Севлиевския край.
По това време, заедно с турските войски се изтеглят и доста мюсюлмани. Този процес продължава и през следващите години. В същото време множество заселници прииждат от околните села. Първото преброяване от 1880 г. отчита 8373 жители, от които 6772 българи, 1541 турци, 35 цигани, 13 руснаци, 1 грък, 1 румънец и 10 други. Превесът на българското население е очевиден – турците са само 18 %.

След Освобождението градът първоначално запада като занаятчийски център, но впоследствие успява да се съвземе и постепенно се замогва. Тогава Севлиево става окръжен център, като от 1882 до 1901 г. са му подопечни две околии: Севлиевска и Габровска. Краткият подем през последните две десетилетия на ХІХ в. е последван от стагнация и през цялата първа половина на ХХ век населението на града се запазва в рамките на малко повече от 9000 души.
Централният полощад с Паметника на свободата, началото на XX в.По пътя на традицията, след като началото на фабричното производство е поставено още по време на османското робство (през 1870 г. в работилницата на братя Драгошинови започват да се произвеждат столове по европейски образец), то продължава да се развива и в следосвобожденския период. През 1882 г. Димитър Караиванов отваря първата в града кожарска фабрика, а през 1918 г. започва да работи и първата машинна текстилна фабрика на Христо Стойнов.
За стопанското развитие на Севлиево голям принос има петъчният пазар. Той бил широко известен и на него са идвали търговци от различни краища на България. От 1922 г. започва да се провежда традиционният есенен панаир на Петковден, който впоследствие прераства в Празниците на Севлиево, а от 2006 г. в края на есента се провежда и традиционният Празник на тиквата.
Осми девически клас в Педагогическото мъжко училище, през учебната 1917-1918 г.За задоволяване на нарасналите нужди на образователното дело в града след Освобождението започва строителството на нови училища. До края на ХІХ в. в Севлиево са построяват: Класното училище, Абаджийското училище, Гимназия и начално училище „Св. св. Кирил и Методий”.
Сградата на читалището, началото на ХХ в. (архив: Исторически музей - Севлиево)Имайки се предвид благодатната културна среда, от Севлиево и Севлиевско произхождат много известни личности от новата българска история - поетесите Екатерина Ненчева и Мара Белчева, художниците проф. Кою Денчев, Илия Пейков и Пенчо Кулеков, философът Спиридон Казанджиев (произхожда от Хаджистояновия род), борецът Дан Колов, писателката Фани Попова Мутафова, певецът Борис Машалов, диригентът Димитър Манолов, поетът Пеньо Пенев, скулпторът Асен Пейков, генералите Никола Генев, Стефан Нерезов и Иван Бъчваров, докторът по международно право Атанас Москов (родственик на режисьора Теди Москов и д-р Петър Москов) и редица други, дали своя принос в различни области на обществения живот на България.

След преврата от 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт, настъпва прелом в развитието на Севлиево. Следва бурна индустриализация на местната икономика и коопериране на селското стопанство. В града започват да работят множество заводи и предприятия: завод за изолирани проводници „Ненко Илиев“, завод за битова арматура „Стоян Бъчваров“, който, след като се слива с База за техническо развитие на битова арматура, прераства във фирма „Видима“ (днешното дружество „Идеал Стандарт – Видима“), Комбинат за електроенергитично оборудване с поделения – завод „Авангард“ и завод „Динамо“, предприятие за азбестово изделия, авторемонтен завод, кожарски завод, керамичен завод, фабрика за дограма, памукотекстилно предприятие, завод за фин трикотаж „Росица“, консервен завод и др. През този период градът е център на АПК „Росица“ и ПЖК „Българо-съветска дружба“.
Икономическият подем спомага за благоустрояването на Севлиево. Открити са, и е обновена материалната база, на редица учреждения и обществени заведения: 2 болници, 7 детски градини, 3 детски ясли, 4 средни училища, 2 основни училища, стадион, плувен басейн, спортна база, Дом на културата и др.
Развитието на промишлеността поражда нужда от работна ръка и в града се заселват хора, изключително от балканските и полските села на околията. Това довежда до демографски бум, при който до 80-те години населението на Севлиево се увеличава повече от два пъти: 1946 г. - 9 827 жители, 1956 г. – 14 381 ж., 1965 г. – 20 423 ж. и 1985 г. – 26 440 ж.
Севлиево е подложен на нови изпитания след настъпването на т.нар. „демократични промени“, когато се извършва трансформация на социалния и икономически живот, породена от прехода към пазарно общество. Админстративната сграда на "Идеал Стандарт" в СевлиевоВследствие много предприятия са закрити, а други се преориентират в новите условия. Така например, американската компания „Американ Стандарт” инвестира в завода за битова арматура и изгражда модерни производствени мощности за санитарен фаянс и арматура – основани са "Идеал стандарт - България" АД и „Идеал Стандарт – Видима“ АД, които осигуряват над 3 500 работни места. Съпътстващи към предходните предприятия са производства на "Хамбергер Индустри"- Германия и на италианските фирми "Сиби" и "Минерали и индустриали". В Севлиево работи и машиностроителен завод "АББ-Авангард", с инвестиции на Шведския концерн "АВВ". Но не така умело се продължава традицията, и се използва материалната база, на голяма част от работещите до 1990 г. промишлени предприятия. Това допринася до известна степен за вдигане нивото на безработица в града, макар, че то е по-ниско от средното за страната. Вследствие, е предизвикана миграционна вълна и не малко севлиевци са принудени да търсят препитание в големите градове на страната и чужбина. Тези процеси и свързаната с тях ниска раждаемост, се отразяват на демографското развитие, което бележи застой: 1992 г. – 25 503 ж., 2001 г. – 24 775 ж., 2011 г. – 22 326 ж, 2014 г. - 22 662 ж.

Днес Севлиево представлява един добре уреден и приветлив град. Перспективи за неговото добро (правилно) развитие се очертават в продължаване и утвърждаване на традиционните промишлени производства и съживяване на селското стопанство, с приоритет - екологично земеделие и животновъдство. С оглед на богатата и разнообразна природа и наличието на множество културно-исторически паметници, отлични възможности се откриват за разработване на разнороден вид туризъм: планински, селски, ловно-риболовен, културен, поклоннически и т.н.

Наред с гореописаните паметници от Севлиево и околността, интерeсни за посещениe са и обектите:
- Градската художествена галерия "Асен и Илия Пейкови" - носи името на световноизвестните художници, родени в Севлиево. Интeресна е историята на сградата, в която се помещава галерията. Зданието е построено в европейски стил през 1878 г. от австрийски архитект, за жилище на севлиевския търговец Илия Денчев.
- Градският исторически музей - фондът му, съставен от документален, снимков и веществен материал, наброява повече от 45 000 експоната. Експозициите „Археология“ и „Възраждане“ са разположени в Хаджистояновото училище.
- "Дандолови къщи" - музей с етнографските експозиции в центъра на Севлиево.
- Къща-музей "Дан Колов" - намира се на 7 км югозападно от града, в село Сенник.



Източници:
1. Баязов, Васил. Черти изъ живота на Севлиевския благодетель Хаджи Стоянъ Николовъ. В: Юбилеенъ сборникъ – Стогодишнина Хаджи Стояновото училище, 1844 – 1944 г., печатница „Братство“, Севлиево, 1944 г.
2. Вълчанов, Харалан. Севлиево 1842-1942, част І и II, София, 1942 г.
3. Ганев, Никифор. Страници от историята на града Севлиево. Част I, Велико Търново, 1925 г.
4. Ганев, Никифор. Севлиево и Севлиевският край, т. І, София, 1967 г.
5. Евлия Челеби. Пътепис. София, 1972 г., с. 53-55
6. Енциклопедия на България. том 6, изд. БАН, София, 1988 г.
7. Дамянов, Светлозар. Пет диамантени частици, Плевен, 2014 г.
8. Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. София, 1986 г.
9. Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. София, 2005 г.
10. Ковачев, Николай. Местните названия в Севлиевско. София, 1961 г.
11. Ковачев, Румен. Хоталич в началото на XVII век – селища, население, елементи на стопанско развитие. Институт за балканистика, София, 2001 г.
12. Койчева, К. Археологически проучвания в Габровски окръг. сп. „Векове“, №3, 1979 г.
13. Недялков, Петко. Нахия (каза) Хоталич/Селви през османския период, XV – XIX в. Доклад, изнесен на национална научна конференция "430 години Севлиево град" - 26 ноември 2010 г., Севлиево.
14  Симеонов, С. Хоталич. Средновековният град-крепост край Севлиево. Севлиево, 2007 г.
15. Турски извори за българската история. Том I. София, 1961 г.
16. Турски извори за българската история. Том II. София, 1966 г.
17. Турски извори за българската история. Том V. София, 1974 г.


"Св. пророк Илия" - гр. Севлиево

Възрожденската черква „Св. пророк Илия“, която е един от символите на Севлиево, се намира в центъра на града, до Хаджистояновото училище, в което се помещава Градският исторически музей...
» виж детайли


Църквите в града-крепост "Хоталич" - гр. Севлиево

Градът-крепост Хоталич се намира на около 4 км северозападно от град Севлиево. Разположен е върху възвишение от Крушевска планина (дял от Севлиевските височини), прорязана на запад от река Росица, ...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"