ЕПАРХИИ И ОБЛАСТИ
 
 
ЦЪРКВИ И МАНАСТИРИ
 
 
ПОСЛЕДНО ДОБАВЕНИ
 
СЕЛО
Петко Славейков
 

Местоположение и географска характеристика:
Общ изглед на с. Петко СлавейковПетко Славейков е село в Централна Северна България. То се намира в община Севлиево, Област Габрово. Отстои на 170 км североизточно от столицата София, на 40 км северозападно от областния център Габрово, на 12 Центърът на селотокм западно от гр. Севлиево и на 33 км югоизточно от гр. Ловеч. Южно от селото преминава Главен път №4 (София – Варна), а северно от него – старият път от Севлиево за Ловеч. Землището на Петко Славейков граничи с това на селата: Малки Вършец (на север), Градище (на североизток), Кормянско (на изток), Ряховците (на юг) и Малиново (на запад).

Изглед от запад (от вр. Петриша) на връх Калето (в средата) и хълма Овдин (в дъното), между които е сгушено Петко СлавейковСело Петко Славейков е разположено в Средния Предбалкан, на 313 м надм. вис. То е сгушено в плодородна котловина, заобиколена от всички страни с островърхи хълмове. На запад се издига пирамидоподобният връх Калето (540 м), на който има древна крепост, а още по на запад – връх Петриша (627 м). На север селото е заградено от Хълма Калето гледан от юг (от пътя София - Варна)Кормянския баир (или Текето), който е най-западният хълм от предбалканския рид Севлиевска планина. На изток се издига високият хълм Овдин (580 м), в чийто северен склон има пещера, а на юг – ридът Куза (Ряховски куз), който е най-източната част от Ловчанско-Микренската планинска верига.
Язовирът "Под Куза" на фона на КалетоВ северната част на селското землище тече река Крапец (ляв приток на р. Росица), която преди това пълни водите на намиращия се западно от селото язовир „Крапец“. От територията на самото село, от чешма в местността „Околджата“, извира Славейковската рекичка (дълга е 8 км), като преди да се влее в Росица, приема водите на редица малки рекички и потоци. На нея е изграден малкият язовир „Под Куза“ (намира се южно от селото), служещ за напояване. В миналото Крапец и Славейковската рекичка задвижвали множество воденици – караджейки.
В околността на Петко Славейков се среща разнообразие от растителни и животински видове. Голяма част от хълмовете са покрити с широколистни гори (основно дъбови) и по-малко с изкуствено залесени гори с Из околността на Петко Славейковакация и бор. Широко застъпени са храстовидните видове и пасищата. Забележителен представител на местната флора е вековната черница в центъра на селото, с предполагаема възраст от около 200 години. Не по-малко богат е и животинският свят - в землището ни селото се срещат: дива свиня, сърна, заек, лисица, чакал, язовец, пор, бялка, лалугер, полска мишка и други. От пернатите са разпространени следните видове: пъдпъдък, ястреб, дива патица, яребица, кос и др.
Вековната черница в центъра на селотоКлиматът е умерено-континентален. Районът се намира под непосредственото и силно въздействие на издигащата се от юг Стара планина. Зимата е продължителна, сравнително студена и снеговита, пролетта е хладна, а лятото горещо и продължително. Землището на селото попада в северобългарския район с бедни сиви почви. Преобладават излужени сиво горски почви, които са тежко глинесто-песъкливи и с тежък механичен състав.
Царевична нива в подножието на хълма Петриша, до м. "Петки бунар"Местните природни условия благоприятстват за развитието на високопродуктивно и екологично селско стопанство. От незапомнени времена то е основен поминък на местното население, като продължава да бъде и днес. От земеделските отрасли са застъпени: зърнопроизводството (пшеница, ечмик, царевица и др.), зеленчукопроизводството и по-слабо лозарство и овощарството. Добри условия има и за успешно упражняване на животновъдство (овцевъдство, говедовъдство и др.).
Улица в Петко СлавейковНаселението на с.  Петко Славейков към 2015 г. наброява около 1030 жители (с постоянен и настоящ адрес). В етно-религиозно отношение то е представено от българи – християни (православни) и турци, като последните имат числено превъзходство. Местните турци изповядват исляма и принадлежат към групата на алевиите (алиани), чиито обичаи и философия са близки до тези на шиитите.


За името на селото:
Селото носи името на големия български възрожденец Петко Рачов Славейков. Изборът на това име изхожда от факта, че именития българин е учителствувал в близкия град Севлиево, и по-точно - от едно сведение, според което той се е укривал известно време в селото, поради усложнени взаимоотношения с видни българи от града. Според друга версия, на път от Севлиево за Ловеч, Петко Славейков отседнал за една нощ в селото (в някакъв хан), при което, местни младежи се срещнали с него и като разкрили, че нямали в селото училище, били посъветвани от възрожденеца да открият такова, за да се ограмотяват тукашните българчета. Достоверността на тези предания не е доказана, но те изиграват решаваща роля в изборът на ново име през 1934 г., когато е сменено старото - турско наименование на селището – Аканджилари (от „акънджии“ - лека турска конница).

История:
Районът на днешното село Петко Славейков има хилядолетна и богата история, която според наличните данни води началото си от дълбока древност. Дори в последно време се развиват хипотези, че тези места са били убежище на същества, представители на непозната цивилизация, съществувала далеч преди човешката. Според инж. Величко Трифонов, роден и понастоящем живеещ в Петко Славейков, възвишението Калето е пирамида от насип и градеж, сътворена от древна цивилизация. Освен че се осланя на информацията от известните и подобни на тукашната Босненски пирамиди, както и на Загадъчният пирамидообразен хълм Калетопреданията, според които Севлиевската низина е била езеро, петкославейковеца е радиестезист и има свръхсензитивни способности (отключили се след преживяна катастрофа), които му помагат да види необозримото. Той изказва няколко предположения, обясняващи предназначението на пирамидата. Според едното, тя е изградена с медицински цели (известно е лечебното въздействие на пирамидалните форми), а според другото – Калето е било космически обект (върхът му е заравнен, подобава на площадка). Третото му предположение е за култов обект на непозната цивилизация, а четвъртото – за надгробен монумент. И наистина, на пръв поглед склоновете описват сравнително правилна геометрична фигура, хълмът върви стръмен, а склоновете му се сменят рязко като през невидим ръб.
Разбира се, всички тези предположения остават в сферата на хипотетичното, докато мъглата на неизвестното не бъде вдигната някога. А това би могло да стане с прилагане, наред с научните, и на някои нетрадиционни подходи.
Могила в подножието на КалетоНе така обаче стои въпросът за известното историческо минало, за което има неопровержими факти и доказателства. Макар, че в землището на селото не е провеждано обстойно археологическо проучване, в него има достатъчно следи, свидетелстващи за човешко присъствие от различни исторически епохи. В кариера край селото е открита брадва-чук от бронзовата епоха (IV – II хил. пр. Хр.), която се съхранява в Историческия музей в Севлиево.
В района на селото се срещат съществени следи от богатата култура на едни от най-дълговременните обитатели на Друга могила, изравнена преди години от кооператоритеБалканския полуостров – траките. Според проф. Иван Маразов, който лично посещава селото, върху предполагаемото древно съоръжение на мистичният връх Калето траките изграждат светилище. Може да се предположи, че на хълма е съществувало и тракийско укрепено селище. В северното подножие на Калето има шест могили, но тъй като все още не са проучвани, не може да се каже към коя епоха принадлежат – тракийската или римската. По данни от иманяри, в една от тях са открити меч и други старинни оръжия.
Свой отпечатък в тези земи оставят и римляните. През тях минава един от главните пътища, прекосяващи провинция Долна Мизия. С неговата охрана са свързани крепостта „Калето“ (по всяка вероятност) и малка крепост (наблюдателница), чиито останки от стени, разположени в елипсовидна форма, се личат в източната част на хълма Овдин. Укреплението просъществува и през ранновизантийската епоха (IV – VI в.). В западното и южното подножие на същия хълм са разкривани множество находки – монети, фрагменти от битова керамика и др., които свидетелстват за наличие на поселищен живот през трако-римската епоха. Пак там, в местността „Алфаклари“ са открити колективни монетни находки: сребърни монети от Първа Македонска област (II в. пр. Хр.), над 1350 сребърни римски монети от средата на I до средата на III в. и други. Вероятно тези съкровища са били укрити набързо по време на вражеско нападение. Известно е, че през античността тези земи периодично са подлагани на опустошение от различни племена: келти, готи, вандали, хуни и др.
Руини от крепостта на връх КалетоИнтензивен селищен живот на територията на днешното селско землище съществува и през средновековието. Известно е, че в края на XIV в. в южните склонове на хълма Овдин османлиите заварват средновековното българско селище Оходен, което вероятно е било приемник на споменатите по-ранни селища, намирали се на същото място. Средновековен живот е регистриран и на билото на хълма Калето, където и днес личат рушевини от малки жилищни постройки, а между тях се намират фрагменти от глинени съдове, отнесени към IX – XII в. (проф. Николай Ковачев), както и керамика от Втората българска държава (XII – XIV в.), според археоложката Надежда Ботева. На това място е открит уникален сребърен наушник с Намереният на Калето наушникпозлата, напълно запазен и датиран към XIII – XIV в. Животът на Калето прекъсва окончателно в края на XIV в., във връзка с османското нашествие по българските земи. През 1967 г. загадъчният хълм е регистриран като паметник с местно значение, но въпреки това не е проучен от специалисти, с изключение на иманярите, които, водени от легенди за заровено съкровище от цар Иван Шишман, периодично преравят старината.
Руини в м. "Петки бунар"Недалеч от Калето, в западна посока, в южното подножие на хълма Петриша има следи от средновековно рударско селище, което е било обвързано с добив и обработка на злато. Според предание, в района на селището, в м. „Петки бунар“ е имало средновековна черква (или манастир) „Св. Петка“ с лечебен извор (аязмо) наблизо.
От преданията узнаваме и за друго християнско средище от тази епоха, което се е намирало в близкото възвишение Ряховски куз, на място, където векове след това местните турци – алевии ще издигнат тюрбе на техен светец-Пресъхнала чешма в м. "Петки бунар", която е била захранвана от извора със света водапредводител - Гаази баба. Там, в южните склонове на хълма, в непосредствена близост до вековна гора съществувал мъжки манастир под името "Св. Троица", където е бил погребан отец Теодосий, игумен на Търновския манастир "Св. Преображение Господне", както и женски манастир "Св. Анастасия". На около 800 метра югоизточно от манастира е съществувало малко селце на българи християни и отшелници, избягали от своеволията на българските боляри, което по-късно турците наричали Текекьой.

Тюрбето на Гаази баба, което било издигнато на мястото на манастир "Св. Троица"По време на предосманския период, когато тези земи попадат в границите на Търновското царство, на мястото на днешното село Петко Славейков не съществува никакво селище. Едва няколко десетилетия след завладяването на България османлиите основават на това място ново селище, което наричат Акънджилар. То няма преки предшественици, но за косвени такива могат да се приемат съществуващите в близост български селища (преди поробването), част от асимилираното население на които впоследствие се влива в това на  Акънджилар. Едно от тях е средновековното българско село Оходен, което пострадва по време на нашествието. Смята се, че то възниква по време на Втората българска държава от преселници от село Оходен, Врачанско (съществува и днес), бягащи от чумна епидемия. Селото се е намирало на 2 км северозападно от Ряховците и на 1 км източно от днешния язовир при село П. Славейков. Вероятно през 40-те години на XV век в село Оходен се настанява малка група тюркски колонисти. По името на техния религиозен водач селището се нарича Али Факих (или Алфакларе). Изглежда има някаква приемственост (може би оцеляла част от българското население приема исляма), защото наред с новото име все още се налага да се употребява и старото. Според запазено предание първоначално колонистите живеят заедно с българите, но впоследствие поради верски разпри българите са прогонени. Едни забягват към село Дебелцово, други към село Острец (дн. Малиново), а трети към Балкана. Така селото става изцяло мюсюлманско, каквото ни го показва и първият известен за района османски регистър от 1479 г., отнасящ се за ленните владения в Никополски санджак, където то е записано като "Али Факих, с друго име Оходен", с 22 домакинства, спадащо към „тимар на спахията Исраил, син на Емре“. Много е вероятно споменатият Али Факих да е мюсюлмански опозиционен елемент, заселен (или заточен) тук, заедно с малка група негови сподвижници от Мала Азия. Това османците практикуват в началото на своето господство на Балканския полуостров. Едва ли е случайно наименованието на местността „Шейт ташлъ“ (Шеитски кимък), заравнен камък, намираща се на 2 км югоизточно от днешното село Петко Славейков, т.е. в близост до село Али Фиких. Името идва от шиит и означава мюсюлманин, който нe признава обрязването, за разлика от ортодоксалните мюсюлмани - сунитите. В подкрепа на тия разсъждения може да се приведе едно предание, запазено сред местното население, според което селата Оходен и съседното Рахово са заселени от непокорни турски племена, които султанът насила и с наказание заселва в този район. Село Рахово (или Оряхово) е средновековно българско селище, предшественик на днешното Ряховците. То е отбелязано в османски данъчен документ от XV в. като „село Векеллер и Сюлейманкьой и Исакьой, наричано още и Рахово“. Селото се споменава и във войнушките регистри от третата четвърт на XV и от началото XVIII в. под името "Рабива", от които се разбира, че по това време то е било населено и с българи, част от които са били войнуци (на служба в обоза на османската войска).
От разкази на стари турци и българи се знае, че при османското нашествие в района населението на малките селца на Юртлука, Динеря, Балканджика и Оходен се приютило в по-добре защитеното село Рахово. В последвалите сблъсъци между българи и турци загинали по-голяма част от защитниците му, а оцелелите, с добитъка и част от покъщнината, се изтеглили в южната част на гористия планински район (дн. Ряховски куз). Следи от живота им и днес се забелязват южно от Ряховската чука, в местностите „Гяур тарлъ“, „Коджа тарлъ“ и други. В изоставеното Рахово се настанили няколко домакинства на колонизатори турци. Те имали нужда от работна ръка и затова една нощ през 1450 г. новото селище на българите южно от Ряховската чука било обградено от турци. Изненаданите и беззащитни българи били принудени да приемат исляма и прекръстени с турски имена да слязат и се заселят отново в бившето си село. Там намират развалини, гробищата им унищожени, църквата също, а на нейно място се строяла джамия. Така според преданието е станало първото потурчване на коренното население на Рахово, Юртлука, Динеря и Балканджика. Успелите да избягат българи се установили в подножието на Бойския баир на около 500 метра южно от сегашната Чадърлийска чешма, където и до днес има останки от постройките им. При следваща акция на турците, времето на която преданието не уточнява, и тези българи са потурчени и настанени в Рахово. Част от сваленото от планината потурчено население е заселено в бившето българско селище Оходен.
Описаните дотук предания до голяма степен се припокриват с факти от реалните исторически извори. При проследяване на демографското развитие на Али Факих (Оходен) се забелязва, че няколко десетилетия след основаването му населението му намалява, за разлика от други мюсюлмански села в района. Според данъчния регистър от 1516 г. то наброява 17 домакинства, което е с 5 по-малко от 1479 г. Възможно е този спад да се получил при преселване на част от алфакларци в новообразуваното съседно село Акънджилари. Документът разкрива и важният факт, че повече от половината население на селото е представено от наскоро приели исляма християни. След това, до края на XVI в., следва бурно развитие на селището - през 1545 г. - 27 домакинства (отново мюсюлмански), а през 1580 г. - 68 домакинства. Високият прираст се дължи на нов приток на колонисти, и на помохамеданчване на местни българи, което всъщност разправят и преданията. Може да се каже, че през този период из тукашните села тече процес на бавна и непрекъсната ислямизация.
Периодът от 1580 – 1622 г. бележи застой в развитието на селото. В регистъра от 1622 г. са отбелязани 66 домакинства, а само след 20 години, авариз регистърът от 1642 г. свидетелства сериозен спад – 43 мюсюлмански домакинства. Данните от 1642 г. са последните за Али Факих. В подробния данъчен дефтер от 1751 г. за него се говори само като за мезра (изоставено село, чиято земя се обработва от живущи в съседните села). Може да се предположи, че селото запустява в началото на XVIII в. поради чумна епидемия или други неблагоприятни причини, както е станало и с други селища в района. Вероятно една част от населението му се премества в съседното Аканджилари, тъй като има запазен спомен за това сред местното турско население.
Последните видими следи от този отдавна изчезнал предшественик на село Петко Славейков се забелязвали до към средата на XX в. Българските му гробища личали до 1921 г., а турските – до 1951 г. Днес като свидетелство за някогашното съществуване на това село са запазени три топонима: Алфакларе (местност, в която се е намирало селото), Алфаклар гюне (лозята на изчезналото село) и Алфаклар дере (рекичка край местността „Алфакларе“).
След като става ясно, че село Аканджилари (дн. Петко Славейков) няма пряк български или турски предшественик, остава да се разбере кога е възникнало. Годината на неговото основаване не може да се посочи с точност. В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. няма никакви данни, което със сигурност означава, че по това време то не е съществувало. За пръв път село с име Аканджилари се среща в подробния регистър от 1516 г., съставен по нареждане на султан Селим I. Според един от най-добрите османисти - Румен Ковачев, селището е основано от няколко Акънджии в битка, миниатюра от XVI в.мюсюлмански домакинства на акънджии в края на XV век. Името им идва от думата "аканъ", която означава налет, набег с цел разузнаване, грабеж и разорение на чужда територия.
Акънджиите представляват леки конни части към османската войска, разположени в погранични райони и живеят като правило, за сметка на военната плячка. Набират се главно сред номадите на Мала Азия, но към тях се присъединяват цели тълпи декласирани елементи от Балканите - при това християни. Именно от такъв пъстър състав се формира село Акънджилари. Не случайно, чак до 70-те години на XIX век в селото съществува добре организирана башибозушка единица със свои командири, запасни военни.
Тукашното присъствието на акънджии може да се свърже и с драматичните борби между османци и персийци в началото на XVI в., които са съпроводени и последвани от няколкократни разселвания на къзълбаши (персийци) по българските земи. Според някои изследователи султан Селим I избива 40 000 души от тях, други разселва. В средата на XVI в. по българските земи са заточени компактни маси персийци. Такива са регистрирани в Никополско, Търновско и Ловешко. Много е вероятно кервани със заточеници да са достигнали и до днешните земи на село Петко Славейков.
Появата на Аканджилари се вписва в един етап от колонизацията на мюсюлмани в Севлиевския край, протичащ доста интензивно в самото начало на 80-те години на XV в. Тогава с колонисти е населено и старото обезлюдено селище Хоталич, а на картата на района се появяват селища като Дерели (дн. Горна Росица), Доймушлар (неизвестно) и др. Този етап приключва с основаването на бъдещия административен център на района – Селви (дн. Севлиево), в самото начало на XVI век.
Трябва да се спомене, че изборът на място за новото селище не е случаен. Разположено в подножието на крепостта „Калето“, където минава древен път (използван и през средновековието), свързващ Дунава с Тракия като прекосява Балкана, само по себе си мястото е стратегическо. Поради тази причина османските управници целево създават мюсюлманско селище от заселници колонисти – войнствени конници (акънджии).
Ценна информация за ранната история на Аканджилари и неговото развитие по време на османското робство ни дават османските данъчни документи. Както беше споменато, тези документи дават основание да се предположи, че някъде в промеждутъка от началото на 80-те години на XV в. до към 1512-1514г. в района се заселват от 3 до 7 семейства на акънджии. За етническият състав на членовете на новооснованата мюсюлманска общност може да се градят само предположения. Акьнджийските домакинства биха могли да са както от Мала Азия, така и от някои части на Балканите. Тяхното предишно местообиталище остава за сега неизвестно. Регистърът от 1516 г. посочва нараснал брой мюсюлмански домакинства за изминалото време от основаването на селото.
Джамията в Петко Славейков, вероятно изградена скоро след основаването на селотоЧетвърт век след това, в регистър от 1541 г., откриваме Аканджилари с 13 домакинства. В друг регистър от 1545 г. домакинствата са отново 13. Наред с главите на домакинства в списъка на пълнолетните мъже откриваме и двама неженени младежи, които са наскоро помюсюлманчени и затова носят служебното презиме "син на Абдуллах". Както при другите мюсюлмански села така и тук започва процес на ислямизация. Появата на бивши християни сред мюсюлманите в Акънджилари показва също така как се попълва съставът на акънджиите. Най-вероятно те са довлечени от войните военнопленници-роби, които са освобождавани от робството след смяната на религията, или пък са местни хора от съседните български села. Важно е да се отбележи, че като правило съставът на акънджийската войска се попълва първо с християни, а ако такива няма - тогава с мюсюлмани.
Подробен регистър от 1580 г. бележи следващия етап от демографското развитие на селото. В него са отбелязани 31 мюсюлмански домакинства, т. е. два и половина пъти повече спрямо 1545 г. За период от 35 години домакинствата се увеличават с 18, а средният годишен прираст на населението е скочил значително. Това увеличение се вписва в общото нарастване на населението в района, както сред мюсюлманите, така и сред християните. За бавния, но непрекъснат процес на ислямизация свидетелства наличието на един обръщенец - нов мюсюлманин. Пет години по-късно (1585) домакинствата са 32, а обръщенците - 2. Значителен спад в демографското развитие на Аканджилари откриваме в данните от подробен авариз регистър от 1642 г., където са записани само 20 домакинства, с 11 по малко отпреди 62 години. Процесът е характерен за повечето села от района.
Османските регистри разкриват и една очебийна закономерност -  силната затвореност на мюсюлманската община в Аканджилари. В състава си тя допуска епизодично само ограничен брой обръщенци в исляма, които бързо се асимилират. Аканджилари, също както Адиллер (дн. Идилево), Чадърли (дн. Сенник) и някои други мюсюлмански села, не допуска съвместно съжителство с българи християни, за разлика от главното селище за района - Селви, което от чисто мюсюлманско постепенно става смесено по състав още от средата на XVI в.
След малко повече от сто години виждаме селото с повече от два пъти мюсюлмански домакинства - 45 през 1751 г., срещу 20 през 1642 г. Две от домакинствата са на обръщенци в исляма. Следващите сто години селото не отбелязва растеж, както личи от преброяването през 1845г. когато саДнешните турски гробища в селото записани 47 домакинства. Данните с броя на домакинствата показват, че Аканджилари е средно по големина село в Севлиевска каза. Този извод се подкрепя от данните на Салнамето за Дунавския вилает от 1873 г., където Аканджилари е посочено само с 48 мюсюлмански домакинства. Малко по-различни са сведенията на Феликс Каниц за същото време, който сочи 60 турски къщи.
През XIX век името на селото и сведения за него откриваме в български и западноевропейски източници. В "Повествование за страданията на българите от агаряните" от 1821 г., написано от йеромонах Никифор Светогорски от Зографския манастир, таксидиот и учител в Севлиево до 1822 г., се съобщава за убийството на един българин "близо до едно турско село, което се нарича Акапилари".
Интересни са впечатленията на френският пътешественик Ами Буе, които той отразява в пътните си бележки, преминавайки  района през 1837 г. на път от Ловеч за Селви: "Малко плато отделя долината на Рупчер (Росица) от друга, със същото направление и едва на височината по към югоизток остава вдясно турското село Агинджилар. То е обкръжено с ниви от жито и царевица и на изток има лозя и плодни дръвчета. На юг гористите хълмове се издигат на 400 фута над този обширен планински прелез. Там работеха незабулени турски жени из нивите, докато други се бяха покатерили по черешите, които ние пожелахме да вкусим, но страхът да бъдем изненадани от турците ни накара да отминем, без да заговорим на когото и да било". Английският лекар Дамбрак, пътувайки от Ловеч за Селви, преминава край селото на 29 март 1854 г. и лаконично отбелязва: "Голямото село Аканджилар отстои на час и половина път от Селви".
В административно отношение през целия период на османското робство село Аканджилари се развива като самостоятелна община. От възникването му в края на XV до втората четвърт на XVI в. то е в състава на голямата Търновска каза на Никополски санджак, който обхваща териториите на бившето Търновско царство на Иван Шишман. След това, от втората четвърт на XVI в. до края на 70-те години от същият век, селото влиза в състава на новообразуваната нахия Хоталич, с център село Хоталич. Някъде в началото на 70-те години село Хоталич отстъпва мястото си на проспериращото Селви, което е обявено за град и за централно селище на нахията (казата). Новата административно-териториална общност дълго време е част от Никополски санджак. В началото на XIX в., след западането на Никопол е към Дунавски вилает, първоначално с център Видин, а от 1864 г. - Русе.

Башибозук - документална снимка от времето на Руско-турската война (1877-78 г.)Има сведения, че през 70-те години на XIX век в Севлиевска каза са създадени отряди от резервни войници, наричани башибозук, при което в Аканджилари е организиран отряд от 100 души начело с юзбашията Ахмед. Членовете на тези банди се набират сред най-войнствените мюсюлмани. При нужда местните власти ги въоръжават, а заплащането според правилника е за сметка на техните съселяни. Начело на това опълчение в околията застава севлиевският бей Саадулах ефенди. Аканджиларските башибозуци участват в потушаването на Априлското въстание през месец май 1876 г., когато в казата е вдигнато на крак цялото опълчение. Башибозука от селата Аканджилари, Ряховците и Кормянско, начело със своите командири е на разположение на ряховския бинбашия Мустафа Деремехмед.
Полковник ЖеребковНа следващата 1877 г., по време на Руско-турската война, отново е мобилизиран башибозука от цялата каза (около 1500 души), който се съсредоточава в района на Ряховците, Аканджилари и Кормянско. На 16 юли, на два километра западно от Севлиево в посока Кормянско, се разгаря сражение, което продължава четири дена. На четвъртия ден (19 юли) руски военни части под командата на полковник Жеребков предприемат прочистване на района до Ловеч. Придвижвайки се на запад, те cpeщат ожесточена съпротива от башибозушките отряди при cелo Аканджилари, в местностите „Топорлакът“ и „Беклемето“, но благодарение на устрема и храбростта на руските воини противникът отстъпва. С огън от двете конни оръдия и натиск на казаци по фланговете, противникът е обърнат в паническо бягство, след което последва освобождаването на Ловеч. На връщане от Ловеч, на 21 юли руска войскови част начело с офицера Петър Паренсов подпалва част от Аканджилари, защото е свърталище на башибозук. Тогава придружаващи го българи търсят разправа с турци, издевателствували над християни от близкото село Сръбе (дн. Малки Вършец). През следващите месеци, във връзка с боевете при Шипка, Плевен и повторната битка за отвоюване на Ловеч, нараства значението на пътя Севлиево – Ловеч, който минава непосредствено до Аканджилари, като по него непрекъснато минават войскови части.

Стара аканджиларска къщаРуско-турската война 1877-1878 г. заварва селото само с мюсюлманско население, което има турско самосъзнание. Първото преброяване през 1880 г. регистрира 659 турци, 48 цигани и 61 власи. Не е ясно кога са се появили циганите и власите - преди или след войната. Най- вероятно това раздвижване се е получило в резултат от военните действия и свързаните с тях бягства на част от мюсюлманите от селото и последвало стихийно заселване на бежанци от други райони. Впечатление прави и голямата разлика в броя на населението от 1873 и 1880 г., която показва нарастване с около 250 души, само за 7 години. Може би причината се крие в преместване на мюсюлмани от съседното Сърбе и други села към Аканджилари. След още 7 години (1887 г.) в селото вече живеят 141 българи и 733 турци, а власите са изчезнали. Изселващите се турци са насочват към Източна Тракия (района на Родосто и Малгара), а на тяхно място идват българи от различни краища на България: Севлиевско, Габровско, Троянско, Ловешко, Кюстендилско (възниква дори махала на име Шопска) и Босилеградско.
Интензивния процес на изселване и заселване продължава две десетилетия и довежда промяна в етническия облик на селището. От чисто мюсюлманско то се превръща в смесено село, в което живеят българи и турци, като първите започват да вземат превес. Така, през 1900 г. в Аканджилари вече има 731 българи, 499 турци и 95 цигани.
В следосвобожденския период селото запазва административната си принадлежност към Севлиево. В условията на временното руско управление, Аканджилари влиза в образувания окръг Севлиево към Търновска губерния, а след реформата в 1880 г. в Севлиевска околия на третостепенното окръжие Севлиево. След закриването на Севлиевското окръжие (1901 год.) селото продължава да е част от Севлиевска околия, първоначално към Търновски окръг, а от 1934 г. към Плевенска област. Тогава селото за пръв път след векове загубва статута си на самостоятелна община (кметство) и заедно със съседното село Кормянско е придадено към община (кметство) Ряховците, със статут на кметско наместничество. Това положение продължава до месец април на 1944 г., след което селото си възвръща статута на самостоятелна община.

Настъпилите демографски промени след Освобождението значително повлияват на стопанското развитие на селището. Земята на изселващите се турци е закупена на безценица от жители на съседните села, както и от новите заселници. Но по-голяма част от земеделските имотите става собственост на няколко крупни земевладелци, които впоследствие ги продават на селяните, на добра печалба.
Основен поминък на оземленото българско и турско население, представено главно от дребни и съвсем малко средни стопани, е традиционното земеделие и скотовъдство. В селското землище се отглеждат: пшеница, царевица, овес, ечемик и други зърнени култури, като основна част от продукцията остава за задоволяване на личните нужди на селяните. Повечето домакинства имат и лозя, развито е и овощарството. Значително развитие през този период получават и занаятите, които предимно задоволяват всестранните потребности на местното население.
Местна архитектураСтопанският просперитет на селището поражда нужда от създаване на земеделска кооперация и още през 1905 г. предприемчивите аканджиларци основават кооперативно кредитно дружество под формата „Земеделска спестовно-кредитна каса“. Това дружество е наследено от кредитна кооперация „Пчела“, която съществува от 1926 до 1944 г.
Малкото земя и слабата механизация на селските стопанства не създават нормални условия за задоволяване нуждите на всички селяни, при което голяма част от трудоспособното население на селото започва да търси препитание из градовете на страната. Множество аканджиларци дори заминават (на няколко вълни) за САЩ и Аржентина. Много от тях се завръщат, но има и такива, които остават там.

Разрастването на селището и неговият икономически възход неминуемо довеждат до зараждане и развитие на културен живот. След преодоляване на първоначалните трудности при устройване на живота си на новото място, събраните от различни краища на страната българи започват да мислят за ограмотяването на своите деца. Първото училище се помещава в частни къщи, а децата се обучават от Петър Каймазов, който по професия не е учител, Днешното училище в Петко Славейковно има познания от брат си, учителствуващ в село Градище. От 1890 до 1909 г. за училище (основно) служат четири стаи в сградата на селската община. Първият официално назначен учител в Аканджилари е Христо Тотев от Севлиево. Постепенно броят на учениците нараства, който през 1920 г. достига връх – 198 ученика.  През 1927 г. към аканджиларското основно училище е открита прогимназия.
Паралелно с българското училище, в Аканджилари функционира и турско такова. За него е построена отделна сграда в двора на джамията (1913 г.), която просъществува до 1963 г.
Сградата на недовършеното читалище, 40-те години на XX в.През 1909 г. , под формата на читателска група, в селото е основано и читалище, от учителката Марийка Христова от Севлиево. Впоследствие аканджиларското читалище започва да развива всестранна културна дейност (читателска, театрална и др.). Първоначално то се помещава в сградата на общината, а по-късно се премества в училището. През 1928 г. е учреден фонд за построяване на самостоятелна сграда, която към 1944 г. е изградена и почти изцяло устроена.

Скоро след заселването на българи в  Аканджилари, освен нужда от просвета, сред християните се поражда и необходимост да изразяват и упражняват своите духовни – християнски ценности. Около три десетилетия след заселването на първия българин в селото няма християнски храм, при което християнското население се черкува в съседните села Ряховците и Кормянско, и търси съдействие от тамошните свещеници. И за да задоволят религиозните си потребности българите създават около селото няколко оброчища - „църкви под открито небе“. За тяхно място се избира някое възвишение, в близост до чешма или вековно дърво, където обикновено се поставя кръст (каменен или дървен). Сред местното население е запазен спомен за няколко оброчища, наричани още оброци, черковища или „кокаланска църква“ (от кокали, кости):
- Оброчище при Геневата чешма, където има стара круша и черница. На мястото са се извършвали молебени за дъжд, прилагал се е обичаят „Пеперуда“.
- Оброчище на източния склон на Калето, в м. „Телкито“. На мястото извисявали мощна снага 3-4 вековни дървета.
- Оброчище в м. „Кочумска башчия“ - днес мястото е залято от водите на микроязовира. Правел се е водосвет и курбан.
Курбани се правели и в място (днешния черковен двор), дадено от Александър Димитров Кочумов за построяване на черква. На 8 септември 1909 г. на това място се създава „кокаланска църква“ и то е определено за бъдещ селски храм. Преди това Аканджиларското църковно настоятелство подема кампания за набиране на пари за построяването на черквата. Определени са „берачи“ - хора, които да събират помощи за изграждането ѝ. В кампанията се включват главите на 128 семейства и 222 женени мъже от Аканджилари, които на практика представляват цялото християнско население. Средства се събират и от селища из цялата страна.
Петкославейковската черква "Св. Параскева"Строежът на черквата започва през 1910 г. и продължава до есента на 1913 г. На 27 септември 1913 г. (Петковден) аканджиларският храм „Св. Параскева“ е тържествено осветен от Търновския митрополит Филип. От тогава насетне съборът на селото се провежда на Петковден.
В строежа на църковната сградата участват много майстори. С дарения от населението е осъществена и вътрешната украса на храма, в която влизат: иконостас, икони, свещници, полилеи и др. Черквата има две камбани: от 180 и 250 кг. Една от тях е дарение от Вълчо Денев Колев, който, като заслужил към църковното дело мирянин, е погребан в черковния двор. Освен църковната сграда и дворът около нея, аканджиларската черква „Св. Параскева“ е притежавала и доста селскостопански имоти (също дарени от селяни), които носили един приличен за времето си доход. Последният е бил изразходван, под наставничеството на Църковното настоятелство, за поддръжка и ремонти на черквата.
 
Наред с житейската борба и завоеванията в духовно-просветната сфера, аканджиларци не изневеряват на българския си род и вземат дейно участие във войните за национално обединение (1912 – 1918 г.). Те влизат в редиците на 34-ти Троянски пехотен полк. През Първата балканска война 15 синове на Аканджилари оставят костите си по бойните полета на Източна Тракия. По време на последвалата ВтораПаметникът на героите от Петко Славейков, загинали във войните за национално обединение балканска война (Междусъюзническата) селото дава 3 свидни жертви, а през Първата световна война, когато аканджиларци участват и в Дойранската позиция, загиват 28 мъже. Трябва да се признае, че наред с местните българи, във войните участват и загиват за България и аканджиларски турци. Днес в центъра на селото признателните потомци са издигнали паметник, на който са изписани имената на загиналите герои.
Въпреки многото трудности и несгоди, които се изправят пред местните жители, може да се каже, че периодът между двете световни войни (първата половина на XX в.) е белязан с просперитет за село Петко Славейков. За това свидетелства постоянното разрастване на селището и увеличаването на населението. Докато през 1900 г. селото наброява 1324 жители, то през 1934 г. жителите вече са 1933, а през 1946 г. - 2117 (най-големия брой жители, достиган някога в селото).

След 9 септември 1944 г., с идването на социалистическата власт, настъпва коренен поврат в развитието на Петко Славейков. Извършена е аграрна реформа, която променя из основи дотогавашния живот на селянина. През 1949 г. в селото е основано ТКЗС, при което започва „масовизиране“ (изземване) на земята и живата стока (добитъка) на селяните, като на домакинство се оставят по 3 дка за лично ползване. В кооперацията се включва доброволно значителен брой стопани, а на останалите се провежда „агитация“ (не без натиск), след което и те стават членове на дружното стопанство. Кооперирането завършва окончателно през 1957 г., след като в него се включват почти всички селяни, с изключение на някои доблестни мъже, останали верни на ценностите си, представяни като „подривни елементи“.
С налагането на ТКЗС настъпва основна промяна в организацията на селското стопанство. Земята се окрупнява (образувани са огромни блокове), въведена е механизация, а при животновъдството са създадени четири основни ферми: кравеферма, овцеферма, свинеферма и птицеферма. Тези реформи практически оставят много петкославейковци без препитание и те са принудени да търсят работа в градовете. Така настъпва поредната миграционна вълна, която довежда до отлив и намаляване на населението, продължаващи и до ден днешен. Показателно доказателство за този процес представляват данните от периодичните преброявания на населението: 1946 г. - 2117 жители; 1965 г. - 1807 ж.; 1985 г. - 1714 ж.
Прави впечатление, че, за разлика от повечето села в страната, намаляването на населението в Петко Славейков не е драстично, и е със сравнително бавни темпове. Причина за което може да се търси в противодействието на местната власт да спре тази тенденция, което се изразява в строеж на цехове в селото към някои от основните предприятия в Севлиево и Габрово. Освен това, много петкославейковци работят в близкия град Севлиево, като пътуват всеки ден.
Материална база от времето на "соца" край Петко СлавейковПрез 70-те и 80-те години на XX в. в селото работят цехове и филиали към следните предприятия: завод „Ненко Илиев“ - Севлиево (производство на емайлирани проводници); ВТК „Георги Генев“ - Габрово (производство на маркучи), завод „Авангард“ - Севлиево (днес филиал на концерна ABB); Консервен цех; филиал към Птицекомбинат – Плевен.
Както се вижда, наред с негативните последици от социалистическото управление, които засягат Петко Славейков, се правят редица стъпки за обществено-икономическото развитие на селището, което от своя страна спомага за неговото благоустрояване. През този период селото е електрифицирано (края на 40-те – началото на 50-те) и водоснабдено (началото на 60-те, от м. „Петки бунар“). Основно е обновена и обогатена материалната база: почти всички улици са асфалтирани; оформен е плошад в центъра на селото; изградени са: нова училищна сграда (1961 г.), сграда за магазин и поща, нов Здравен дом, чийто втори етаж е преустроен за детска ясла, стадион и парк около него и други. Изцяло се подновява и жилищният фонд на селото. Така с. Петко Славеков се превръща в едно от най-добре благоустроените села, не само в община Севлиево, но и в целия Габровски окръг.

С идването на Демокрацията (1989 г.) настъпват икономически и социални реформи, които сериозно разтърсват дотогавашния идиличен живот в селото. ТКЗС-то е разтурено, а материалната база разпродадена на безценица или разграбена. Земята се връща на собствениците, което довежда на разпарчетосване на големите кооперативни блокове на много малки нивички, чиято обработка става по-трудна. Старите собственици вече ги няма, а наследниците им не винаги имат възможност да извършват селскостопанска дейност. След унищожаването на едрото земеделие и животновъдство, селското стопанство в селото е поставено на еднолична основа. В началото на 90-те години на XX в. прекратяват дейност и промишлените цехове, при което без работа остават стотици жители на селото (предимно жени). Част от тези хора са принудени да търсят работа в чужбина (Испания, Белгия, Холандия и др.). Единственото предприятие, което остава да работи е Птицефермата, но вече собственост на едноличен търговец.
Новите условия на живот изострят и без това съществуващия демографски проблем. Отливът на жители се засилва, с което населението започва да намалява с бързи темпове – от около 1700 жители в навечерието на „демократичните промени“ до около 1000 ж. през 2015 г. Тази тенденция дава отражение и върху числеността на учениците в училището. Докато през учебната 1986/87 г. в училището се обучават 205 деца, то през 2009 г. броят им е  88, въпреки че през 2007 г. от закритото училище в с. Кормянско ученици се ориентират към петкославейковото училище.
Въпреки посочените трудности, Петко Славейков и днес продължава да бъде едно от най-големите и най-добре устроените селища в областта, със сравнително голям брой население, доста млади хора и функциониращо училище, читалище и други институции.
С оглед на прекрасната природа наоколо, добрите климатични условия, удобното месторазположение и наличието на множество културно-исторически обекти, перспективи за развитието на селото се откриват в утвърждаване на традиционното селско стопанство, разработване на цехове с екологично производство, и не на последно място, превръщане на селището и околността му в дестинация с разнороден вид туризъм.



Източници:
1. Недялков, Петко и Макавеев, Макавей – Село Петко Славейков, минало и настояще; Севлиево, 2011 г.
2. Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. София, 2005 г.
3. Ковачев, Николай. Местните названия в Севлиевско. София, 1961 г.
4. Ковачев, Румен. Хоталич в началото на XVII век – селища, население, елементи на стопанско развитие. Институт за балканистика, София, 2001 г.
5. Турски извори за българската история. Том I. София, 1961 г.
6. Турски извори за българската история. Том II. София, 1966 г.
7. Турски извори за българската история. Том V. София, 1974 г.
8. Трифонов, Величко. Пирамидата край Петко Славейково. в-к „Росица“, Севлиево.
9. Местни осведомители: Величко Андреев Трифонов (р. 1938 г., на 75 г.)


Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков

Манастирът „Св. Троица“ се е намирал на мястото на днешното тюрбе (гробница) на мюсюлманския светец Гази баба, което се намира на около 4 км южно от село Петко Славейков и на около 1,5 ...
» виж детайли

СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ ЦЪРКВИ СПЕШНОНУЖДАЕЩИ СЕ МАНАСТИРИ
 
Алински манастир "Възнесение Господне" Бургаски манастир "Св. Анастасия" Глоговишки манастир "Св. Николай" Долнибогровски манастир "Св. апостоли Петър и Павел" Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Карлуковски манастир "Успение Богородично” Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир "Св. Георги" - с. Ваксево Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Никола" - с. Конска Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мулдавски манастир "Св. Петка" Пенкьовски манастир "Св. Петка" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Понорски манастир "Св. Георги" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Радибошки манастир "Св. Троица" Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Чепински манастир "Св. Пророк Илия"
 
ИЗОСТАВЕНИ ЦЪРКВИ
 
“Св. Елена”- с. Мугла "Гергьова църква" - с. Клисура "Пустата църква“ - с. Камено поле "Св. Атанасий“ - гр. Бобошево "Св. Атанасий“ - с. Раждавица "Св. Атанасий" ("Атанасова цръква") - с. Добърско "Св. Богородица" - гр. Перник (кв. Църква) "Св. Георги" - гр. Банско "Св. Георги" - с. Габрово "Св. Георги" - с. Мирково "Св. Георги" - с. Сеславци "Св. Георги" ("Георгиева цръква") - с. Добърско "Св. Илия" - гр. Банско "Св. Неделя" - с. Ваксево "Св. Никола" - с. Долна Кремена "Св. Пантелеймон“ - с. Полетинци "Св. Петка" - с. Крапец "Св. Прокопий" - с. Стоб "Св. Пророк Илия" - с. Червена могила "Св. Рангел" - с. Слокощица "Св. Св. Апостоли Петър и Павел" - с. Мала църква "Св. Спас" - гр. София "Св. Троица" ("Копана цръква") - с. Добърско "Св. Четиридесет Мъченици" - с. Липен "Свети Петър" - гр. Брезник Две църкви под "Монастир баир" - с. Завет Епископска църква "Св. Троица" - с. Крупник Късносредновековна църква - с. Габров дол Късносредновековна църква - с. Чешлянци Късносредновековна църква в м. "Църквето" - с. Бераинци Средновековна църква - с. Горски Горен Тръмбеш Средновековна църква - с. Дренково Средновековна църква - с. Меча поляна Средновековна църква - с. Радуй Средновековна църква - с. Руен Средновековна църква край с. Янково Църква в крепостта "Кулата-Градот" - гр. Ракитово Църква в местн. "Църквище" - с. Искра Църква в местността "Кръсто-Блато" - с. Ветрен Църква в местността "Манастира" - с. Цървеняно Църква в местността "Патарец" - с. Попово Църква до крепостната стена - гр. Крумовград Църква на Манастирските възвишения - с. Голям Манастир Църква при крепостта "Фотинско кале" - с. Фотиново Църква при оброк "Св. Прокопий" - с. Туроковци Църквата до Каралашева махала - с. Красава Църкви в местността "Клисеери" - с. Съединение
 
ИЗОСТАВЕНИ МАНАСТИРИ
 
Арчарски манастир “Св. Никола” Ахтополски манастир "Св. Яни" Батулски манастир “Св. Атанас” Бовски манастир "Св. Пантелеймон" Брестовички манастир Брусарски манастир “Св. Архaнгел Михаил” Бургаски манастир "Св. Анастасия" Велковски манастир "Св. Св. апостоли Петър и Павел" Веслецки манастир "Св. Спас" Воденски манастир Врачански манастир "Св. Троица" Върбовнишки манастир "Св. Никола" Главановски (Глава) манастир „Св. Николай” Глоговишки манастир "Св. Николай" Горнокознички манастир Гушовски манастир „Свети Архангел Михаил“ Долнобешовишки манастир „Свети Архангел Михаил“ Драгомански манастир Дренски манастир "Успение Богородично" Емонски манастир "Св. Николай" Желенски манастир "Свети Кирик и Юлита" Завалски манастир "Св. Никола" Искрецки манастир "Успение Богородично" Кондофрейски манастир Кръстецки манастир "Св. Богородица" Маломаловски манастир "Св. Николай" Манастир “Света Богородица" - с. Жеравна Манастир „Св. Троица“ при тюрбето на Гази баба - с. Петко Славейков Манастир "Възнесение Господне"- с. Брезе Манастир "Градище" - гр. Бобошево Манастир "Св. Димитър" - с. Бъта Манастир "Св. Димитър" - с. Друган Манастир "Св. Дух" - с. Косача Манастир "Св. Никола" - с. Конска Манастир "Св. Пантелеймон" - с. Стоян Заимово Манастир "Св. Стефан" - гр. Ахтопол Манастирски комплекс на остров "Св. Тома" Манастирче "Св. Илия" - с. Бяла вода Манастирче "Св. Петка" - с. Лобош Мисловщицки (Велиновски) манастир "Успение Богородично" Мътнишки манастир "Св. Николай" Нанковски манастир Огойски манастир "Св. Пантелеймон" Осиковски манастир "Св. Богородица" Перущенски манастир "Св. Тодор" Пещерски манастир "Св. Николай Мирликийски" Подгумерски манастир "Св. Димитър" Поцърненски манастир "Св. Възнесение Господне'' Прибойски манастир Равненски манастир "Св. Богородица" Радибошки манастир "Св. Троица" Расовски манастир 'Света Троица' Ребровски манастир "Св. Николай Мирликийски" Свогевски манастир "Св. Петка" Сеславски манастир "Св. Николай" Скравенски манастир „Преображение Господне“ Смочански манастир Созополски манастир "Св. св. Кирик и Юлита" Сотирски манастир "Св. Петка" Средновековен манастир - с. Църварица Средновековен манастир в м. "Манастиро" - гр. Земен Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Голема Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Мала Фуча Средновековен манастир в м. "Манастиро" - с. Таваличево Средновековен манастир в местн. "Студенец" Средновековен манастир на връх Манастирище - гр. Батак Средновековен монастир - с. Манастирище Трудовецки манастир "Св. Георги" Трънски манастир "Св. Архангел Михаил" Хърлецки манастир "Св. Троица" Чудински манастир "Св. Пантелеймон"