Град Петрич се намира в Югозападна България, Област Благоевград и е административен център на Община Петрич. Разположен е в близост до границата с Гърция (на 16 км северозападно от ГКПП Кулата) и Македония (на 20 км източно от ГКПП Златарево). Отстои на 183 км южно от столицата София и на 23 км югозападно от гр. Сандански.
Петрич се простира в южната част на плодородната Петричка котловина, в северното подножие на планината Беласица. Надморската височина на града е между 180–260 метра. През него тече река Луда Мара, десен приток на р. Струмешница. Климатът тук, както и в цялата котловина, се определя като континентално-преходносубтропичен със средиземноморско влияние. Районът се отличава с голяма продължителност на слънчевото греене, с мека зима и горещо лято.
Южният град е втория по големина в Област Благоевград, населението му към 2013 г. наброява около 29 000 жители.
Петрич е един от старите градове по долината на Средна Струма. Историци и местни краеведи приемат становището че, днешният град Петрич е наследник на древното тракийско селище на племето Меди, намирало се в южното подножие на възвишението Кожух, в близост до местността "Рупите". Съществуването на този отколешен поселищен живот е засвидетелстван и от много други археологически паметници и находки, открити в района. Сред тях попада праисторическата могила край близкото село Тополница.
През I век пр. Хр. римляните завладяват земите на медите и тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град – крепост, който опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до VI век сл. Хр., когато е разрушен от славяните. Според интерпретация сведенията на римския историк Тит Ливий, доскоро се допускаше, че този град се е казвал Петра. Но откритият през 2002 г. в южното подножие на Кожух латински надпис от 308 година по недвусмислен начин доказва, че въпросният град се е наричал Хераклея Синтика, също многократно споменаван от античните автори и до неотдавна, локализиран на юг от Беласица. Последните изследвания на Хераклея Синтика, доказват че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти и съвременния Петрич не съществува никаква приемственост, а хиатус от няколко века. Предполага се, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич. В продължение на доскорошното становище се приемаше, че днешното име „Петр - ич“ се е образувало като към наименованието на разрушеното антично селище „Петра“ е добавено славянското окончание „-ич“.
Най-ранните поселения на мястото на града се появяват едва през X-XI век. През 837 г., при кан Пресиян, Петрич за първи път влиза в пределите на Първата българска държава.
В края на X и началото на XI век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 година недалеч от днешния град в така наречената Ключка клисура се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български войни. За това деяние византийския император Василий II получава прозвището Българоубиец.
По време на Втората българска държава (XII-XIV в.) Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в Югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост "Гяур калеси", около която първоначално възниква градът. Тогава той се състоял от две части - крепост, т.е. укрепено градско ядро и неукрепен външен град.
Петричката крепост:
Крепостта се намира на около 1,5 км южно от града в м. „Гяур Калеси“ (в превод от турски „Българска крепост“). Разположена е върху едно от крайните възвишения на северния склон на Беласица. Тя е изградена на добре подбрано стратегическо място, от което има обзор към цялата Петричко-Мелнишка котловина и околните планини. Укреплението има елипсовидна форма и заема площ от около 5 дка в най-горната част на хълма, който има стръмни склонове от всички страни. Проучването на средновековния Петрич е все още в начален стадий. В резултат на археологическите разкопки през 1978 г. от екип с ръководител Д. Топтанов е разкрита голяма част от западната крепостна стена, дебела 1,80 м и изградена от грубо обработени камъни, споени с бял и червен хоросан. Запазена е на височина до 2 м. Тогава са били разкрити и основите на петоъгълна кула. Установено е също че до източната стена има бастион и потерна, както и че входът на крепостта е от южната страна.
Изграждането на твърдината е претърпяло два строителни периода. Средновековната крепост от XII-XIII в. е изградена върху руините на антична крепост от края на IV в. На терена има изобилие от строителна и битова керамика. В близост до крепостта са намерени две големи монетни находки с византийски императори от XII в. - Мануил I Комнин, Исак II Ангел и Алексий III Комнин.
След влизането на тези земи в границите на България, княз Борис I започва изграждането на укрепителна линия на юг. Последната минавала по българо-византийската граница от 864 г., която се движи по билата на планините Славянка, Сингел и Беласица. Сигурни в своето могъщество, до началото на XI в. българските владетели не предприемат крепостно строителство по долното течение на р. Струмешница. През този период вероятно са били укрепени само най-уязвимите места: Рупелският пролом и проходите на Сингел планина. Последният етап от изграждането на тукашното укрепление съвпада с усиленото крепостно строителство от времето на Второто българско царство (XIII-XIV в.)
Петричката крепост е защитавала дясната страна на р. Струма при входа на Рупелското дефиле. Осигурявала е контрол над долината на р. Струмешница, пътя Струмица – Мелник и отклонението за Солун. Имала е визуална връзка с Мелнишката крепост и с Кулата на югоизток. Крепостта е съществувала до края на XIV в., когато е била разрушена от османските завоеватели.
За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 1376-1377 подаряват тукашни имоти на руския манастир „Св. Пантелеймон“ в Атон. По това време градът влиза в пределите на Велбъждското деспотство с център град Велбъжд (дн. Кюстендил).
Петрич пада под османска власт в 1395 г., след което е включен (заедно с околността му) в състава на Кюстендилския санджак (окръг), чиято територия съвпада се тази на присвоеното от завоевателите деспотство. С разширяването на османската експанзия градът се превръща в град от вътрешността на империята, поради което губи стратегическото си местоположение. Отначало Петрич е превърнат в център на нахия, а по-късно и на кааза.
След завоеванието, през годините на османско робство, Петрич претърпява значителни етнически промени и постепенно придобива мюсюлмански облик. Част от българите бягат в околните планини (Огражден, Беласица и др.), за да бъдат по-далече от своеволията на турците. Още веднага в града се установяват представители на османската власт, а местата на изселилите се българи са заети от колонисти – първи идват юруците, последвани от татарите и множество мюсюлмански духовни лица. Но има и такива, което за да запазят социални и феодални привилегии, приемат доброволно исляма. Към този случай спада ислямизацията на християните – спахии, чийто относителен брой в Югозападна България е значителен.
Ценни сведения за демографското и икономическо развитие на Петрич през първите векове на османския период черпим от данъчните регистри от 1488/89, 1519, 1530, 1570/73, 1616 и 1665 г. През 1490 г. градът има 475 немюсюлмански домакинства с общ брой на населението от 2380 души. Според обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570/73 г. населението на Петрич е все още със значителен превес на българското население – българи-християни – 1474 души и мюсюлмани – 505 души. По това време християните са живеели в 11 самостоятелни махали – Поп Трайко, Поп Димо, Поп Славе, Тимурхан с друго име Поп Трайко, Пазар, Веселин, Дълбошница, Муса, Душкан, Ширбан (дн. с. Рупите), Прибой. Прави впечатление, че повечето от махалите носят имената на свещеници, което не е случайно, защото те са били основен стълб на българския дух и християнски морал, около който се е групирало населението. Тенденцията за намаляване на християнското население в Петрич особено се проличава през XVII в. През 1665 г. то наброява едва 62 домакинства или, за сравнение с това от 1519 г., то е намаляло с цели 90 %.
За една от причините за намаляването на българското християнско население в района се сочи хайдушкото движение, което взело особено големи размери през XVII в. Дързостта на някои хайдути стигала до там, че ходели облечени като спахии и еничари. Конкретни сведения за тях ни дава османският пътешественик Евлия Челеби, посетил Петрич два пъти (през 1651/52 и 1670 г.):
„Поради това, че в тези планини има много хайдути и харамии – неверници, и в този град не могат да живеят почтени хора, за това и селището не е така оживено... Също така всеки ден се залавяха по 40-50 души неверници – хайдути, заедно с тъпаните и знамената им. Заловени неверници бяха разпънати по всички ъгли на тази паланка Петрич, в град Кюстендил, в паланката Дупница, в град Самоков и град София.“
Хайдушките действия в Петричкия край бележат особено развитие по време на войната на Османската империя със Свещената лига през годините между 1683-1699 г., период в който избухва мощното Карпошово въстание. Хрониката на Фъндъкли Силяхдар Мехмед ага потвърждават бунтовете на българите, както и жестоките мерки, взети за тяхното потушаване.
През 1652 г., в очите на Евлия Челеби. Петрич е изглеждал така:
„Паланката има 240 недотам благоустроени къщи с градини. Има всичко две махали с джамия, параклис, два хана и само една баня. Център е на кааза с 80 села. Има 50 дюкяна, което подсказва за нивото на занаятите и търговията.“
През периода XVI-XIX век, западно от града в землището на село Долене се провежда прочутият Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя.
През Възраждането (XIX в.) с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик, в полза на българите. През XIX век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Петрич (Petritch) е посочен като град с 1 070 домакинства с 1 264 жители мюсюлмани и 1 312 българи.
По времето на Възраждането Петрич се събужда за нов живот. В него се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в просвещението и църквата.
През 1857 година с труда и средствата на цялото християнско население от града се изгражда църквата "Света Богородица". Сред най-големите ктитори присъстват: Филчо Чавеев, Анго Василиев, Димитър Великов, Стоян Папазов, Георги Урумов и др. Първоначално богослужението в храма е на гръцки език, а в двора му се разкрива гръцко училище. Знаменита е годината 1881 г., когато в църквата започва да се проповядва едновременно на български и гръцки език. Най-старият запазен храм в Петрич е почти унищожен от опустошителния пожар, възникнал през злополучната нощ на 17.11.1987 г. Огнената стихия изгаря великолепния иконостас с всичките му икони, стенописите в наоса и покрива. Невредими остават само стенописите отвън в притвора. Впоследствие храмът е основно обновен и днес с целия си блясък отново приема поклоници.
По план църквата „Св. Богородица“ е псевдобазиликална с притвор и допълнително изградена камбанария в западния ѝ край, над нартекса. Мраморните плочи за пода са били донесени от руините на античния град Хераклия Синтика. Старият дърворезбен иконостас, иконите и стенописите са дело на дебърските зографи – братята Христо, Исакий и Кузман Макариеви. Работата по тази вече несъществуваща храмова украса е била започната през 1871 г.
През 1868 година завършва строежа на първата българска църква „Свети Николай“, която се превръща в център на борбите на българското население срещу гръцката пропаганда. През същата година в Петрич е основана и първата българска църковна община, която се утвърждава в главен обединителен център на българите в Петричко. С нейно съдействие през 1873 г. се открива първото новобългарско училище в църковния двор. За учител е назначен видния български възрожденски просветен деец и духовник йеродякон Агапий Войнов, родом от Кюстендил. В 1876 година след Априлското въстание българското училище е затворено, а гръцките силогоси изпращат в Петрич безплатен гръцки учител.
Първата българска църква в Петрич е била изградена в църковен имот по южния склон на Беласица, в близост до махалата Лешница. По-късно около нея се оформя и днешният жилищен квартал. Изборът на мястото за строеж на храма може би е свързан с народната памет за съществувалия манастир със същото име, който се споменава в османските данъчни документи от XVI в. Манастирът „Св. Никола“ е включен в обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Той е отбелязан в махалата Лешници в гр. Петрич, в „зиамета на Ахмед-Челеби ефенди, бивш дефтердар на имотите на Диярбекир и мютеферик в султанския двор“. Обителта давала данък за пшеница, жито и шира в размер на 100 акчета.
Църквата „Св. Николай“ е трикорабна, псевдобазиликална и първоначално без нартекс. Последният е бил пристроен през 1924 г., заедно с камбанарията и емпорето (балкон - женско отделение) от кестеново дърво. По-късно, през 1940 г. е изградена днешната масивна нартика и камбанария. В северозападния край на църковния двор е имало параклис-костница „Св. Петка“ и малко гробище. Но при новия градоустройствен план от 1924 г. параклисът е преместен в нартиката на църквата, първоначално от ляво, след това в десния ѝ край, където се намира сега.
На 21.9.1995 г., подобно на храма „Успение Богородично“, и в църквата „Св. Николай“ възниква пожар. Скоро след това храмът е основно ремонтиран, за да може в него днес да се извършва богослужение и отново да приема енориашите си.
По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 година градът влиза в пределите на освободена България, но съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава чак до 1912 г.
През 1891 г. българският учен - историк Георги Стрезов пише, че „броя на къщите в Петрич възлиза на 1150 с 3250 жители турци и 2600 жители българи. Има две църкви, в едната от които се служи смесено, т. е. на български и гръцки, а в другата само на гръцки език.“
В началото на 1892 година мнозинството от българите в Петрич и района преминават официално под ведомството на Българската екзархия. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев в 1905 г. християнското население на Петрич се състои от 3 392 българи екзархисти, 1 080 българи патриаршисти гъркомани, 20 гърци и 176 власи.
През 1899 година учителят Георги Константинов полага основите на комитет на ВМОРО в града. Тук развиват своята революционна дейност известни дейци като Димитър Гущанов, Атанас Лютвиев, Мануш Георгиев и Христо Чернопеев.
По време на Балканската война през октомври 1912 година Петрич е освободен от четата на капитан Никола Парапанов. Турците напускат града, както и голяма част от гъркоманите, които се заселват от другата страна на Беласица в село Ветрен, прекръстено на Неон Петрицион (днес Нео Петрици, в превод Нови Петрич).
Намалелият брой на жителите на града отново се увеличава след Междусъюзническата война, когато хиляди бежанци поемат пътя към свободната част на отечеството. В Петрич се установяват да живеят около 4500 души бежанци от анексираните от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. За няколко години броят на жителите на града достига 7164 души.
От 1920 година до 1934 година Петрич е окръжен град - административен център на Пиринска Македония.
През октомври 1925 г. по време на гръцко-българския пограничен конфликт, известен като Петрички инцидент градът е бомбардиран от гръцката армия. Петричани дават решителен отпор на гръцките части и не допускат той да бъде превзет.
Днес Петрич е административен, стопански и културен център на Община Петрич, включваща 55 села.
Понастоящем в Петрич има пет действащи православни храма: двете възрожденски църкви - „Успение Богородично“ и „Свети Николай“; и три църкви изградени в по-късен период - „Свети Георги“; параклисът „Свети Илия“ и гробищната „Въведение Богородично“.
Храмът „Св. Георги“ се намира в източния край на квартала „Дълбошница“. Изграден е през 1920-21 г. в близост до съществуващ некропол от българи – бежанци от Егейска Македония. Камъните за градежа му са взимани от намиралите се на около 1 км в източна посока руини от манастира „Св. Спас“, разрушен през XIX в. Църквата е в днешния си вид от 1967 г., когато е изцяло изградена върху основите на по-стария храм. В новия храм се пренесени царските двери и Светите мощи на Йаков Костурски. Днес до църквата „Св. Георги“ се строи нова просторна сграда, в която ще се помещава неделно училище.
Параклисът „Св. Илия“, построен през 1923 г., се намира южно над града, в северния склон на Беласица. Разположен е на възвишението Илия баир, недалеч от Кула баир, където са разкрити стените на средновековната Петричка крепост - „Гяур калеси“. Обстоятелството, че при ремонтни работи около параклиса, е била намерена монетна находка от 200 медни монети на византийски императори от XII в., дава основание да се предположи днешната култова сграда да е изградена върху или в близост до средновековна църква, влизала някога в очертанията на външния – неукрепен град, който се е намирал под крепостта.
В северното подножие на Беласица, в западните покрайнини на Петрич, се намира Петричкият манастир "Св. Петка".
В околността на Петрич се намират храм-паметникът "Св. Петка Българска" в местността "Рупите" с оформящия се към него манастирски комплекс, както и разположеният в южните склонове на планината Огражден Чуриловски манастир „Свети Георги“.
Голяма историческа забележителност за района е и Самуиловата крепост над село Ключ, разположена 15 км западно от Петрич, в посока ГКПП Златарево.
Източници:
1. Стрезов, Георги. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 29 – 30.
2. Васил Кънчов. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900.
3. Brancoff, D.M. "La Macédoine et sa Population Chrétienne". Paris, 1905, стр.186-187.
4. Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр. 280-282.
5. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, Т.V/3, Скопје, 1982, стр. 555-645.
6. Матанов, Христо. "Югозападните български земи през XIV век", София, 1986
7. Дремсизова-Нелчинова,Цв. - Археологически паметници в Благоевградски окръг, София, 1987 г.
8. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр.148-149.
9. Цветков, Борис. "Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието, IX - XVIII век", София, 2002, стр. 62.
10. Петрич – в миналото и сега, очерци., изд. „Българска книжница“, София, 2010 г.
11. В описанието е използвана информация предоставена от Исторически музей – гр. Петрич