Местоположение и географска характеристика:
Гоце Делчев е град в Югозападна България. Намира се в област Благоевград и е административен център на община Гоце Делчев. Отстои на 200 км югоизточно от столицата София, на 107 км в същата посока от областния център Благоевград и на 78 км източно от гр. Сандански. Градът е разположен в близост до границата с Гърция – отдалечен е на 20 км северозападно от ГКПП Илинден, а най-близкият голям град на гръцка територия – Драма отстои на 74 км. Гоцеделчевският район е гъсто населен, градът е заобиколен от следните села: Борово (от север); Огняново и Марчево (от североизток); Гърмен и Дебрен (от изток); Мусомища (от юг); и Делчево, Драгостин, Средна и Добротино (от запад).

Град Гоце Делчев е разположен в Гоцеделчевската котловина, в източното подножие на Пирин, на 540 м н. вис. През него текат малките реки Делчевска и Тупoвишка, които са начални притоци на Градска река. Последната след като напусне града се влива в  пълноводната р. Места, течаща на 3 км източно.  Недалеч от Гоце Делчев – в село Огняново (12 км североизточно) бликат множество минерални извори с температура от 35 до 41°С. Последните са причина селището да се развие в балнеоложки курорт, особено през последните години, когато в селото и околността му са изградени много хотели.
Градът е обгърнат с живописна природа. На запад, непосредствено над крайните квартали, се издигат стръмни склонове на Пирин, а на изток се простира полето, чийто източен край опира до най-западните полегати възвишения на Родопите. Околните хълмове и ридове са обрасли с разнообразна растителност (широколистни и иглолистни гори, храстови и тревни видове). С голямо разнообразие се характеризира и местната фауна, сред която се срещат някои редки и защитени видове.
В геоложко отношение Гоце Делчев лежи върху т.нар. Гоцеделчевски въглищен басейн със залежи от лиглитни въглища (в 14 въглищни пласта и около 4,6 млн.т. запаси). Те се добиват в мина „Канина“ над с. Огняново.
Климатът в Гоцеделчевската котловина е преходно-средиземноморски с планинско влияние. Отличава се с мека зима и горещо лято. Почвите са алувиално-ливадни и делувиални. Тези природни условия благоприятстват за развитието на множество селскостопански отрасли, но предимно на: тютюнопроизводството (традиционен поминък от векове), овощарството, лозарството, зеленчукопроизводството и не на последно място - животновъдството.
Поради стратегическото си и удобно местоположение, Гоце Делев е изходен пункт за много туристически маршрути – към: Среден и Южен Пирин, планината Славянка, Родопите и Гърция. Градът има транспортна връзка със селищата от поречието на Струма посредством път, който минава през седловината Попови ливади (Папаз чаир) в Пирин, където е разположен едноименният курорт. В източна посока, в което направление е един от главните подстъпи към Западните Родопи (пътят за Доспат, Велинград, Смолян), сред гънките на планината, се намират селата – архитектурни резервати: Ковачевица, Лещен и Долен.
Населението на Гоце Делчев към 2015 г. наброява около 19 000 жители (с настоящ и постоянен адрес). В етно-религиозно отношение, мнозинството от живеещите в града са българи-християни (православни), за разлика от някои околни села, където преобладават българо-мохамеданите (помаците).
Град Гоце Делчев е център на Неврокопска епархия, една от 13-те епархии на Българската православна църква. В него се намира постоянното седалище на Неврокопския митрополит.

История:
Районът на днешния град Гоце Делчев е населяван от най-дълбока древност. Археологическите находки от рода на кремъчни оръдия на труда, открити край градския парк, свидетелстват за поселищен живот по тези места още през каменно-медната епоха (IV хил. пр. Хр.).
Предполага се, че по-късно в долината на река Места са живеели траки от племето беси, които всъщност са първите известни обитатели. Тяхното дълговременно присъствие е засвидетелствано с множество културни останки, разкривани на различни места из района. Вероятно тракийско е било селището, чиито останки се намират в местността „Керацата“, на 1,5-2 км югозападно от града. От това място произхождат находки като: мраморна статуя на Хермес, оброчна плочка на Тракийски конник, фрагменти от битова керамика и др.
По-късно, след завладяването на тракийското държавно обединение (Одриското царство) от римляните (около средата на I в. пр. Хр.), поради стратегическото си местоположение, Гоцеделчевската котловина придобива важно значение. По тези места се кръстосват едни от главните пътища свързващи Беломорието със Сердика и Филипополис и Адриатическото крайбрежие с Константинопол. Някои от тях римляните изграждат върху по-ранни друмища, от трако-еленистическия период. Покрай тези пътища възникват множество селища, а други (тракийски) биват преизградени и разширени. Останките от едно такова антично селище са разкрити на територията на днешния град (ул. „Пирин“), както и прилежащ към него некропол (зад старата гимназия).
Най-значимото антично селище в района е римският град Никополис ад Нестум, основан през 106 г. сл. Хр. на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян (98 - 117), в чест на победата му над даките (в превод от латински името му означава „град на победата, разположен при Нестос“). Днес развалините на този далечен предшественик на Гоце Делчев се намират на 6 километра североизточно от Гоце Делчев, край с. Гърмен. Разположен на главен път, свързващ Егейското крайбрежие с най-важният римския военен път на Балканите - Виа Диагоналис, в периода II-VI в. градът се утвърждава като голям икономически, политически и културен център. След признаването на християнството за официална религия в Римската империя (с Миланския едикт в 313 г.) градът край р. Места се превръща и във важно духовно средище, което вероятно още през IV в. се издига в седалище на епископ. Потвърждение за епископското достойнство на Никополис ад Нестум ни дават множество раннохристиянски храмове, разкрити в околностите и на територията на съвременния град:
- Базиликите на Никополис ад Нестум - една е разкрита на 3 км югоизточно от с. Гърмен, а друга - в самия му център. Има предположения за други - в укрепения античен град и извън него.
- Базилика при село Ореше.
- Базилика при черквата  "Св. Георги" на село Дебрен (Старо Дебрен).
- Базилика в м. „Св. Никола“ - намира се в границите на Гоце Делчев. През османското робство върху нея е изградена джамията на Мехмед бей.
- Църква при "Бей чинар" (вероятно раннохристиянска).

Никополис ад Нестум запазва значимостта си и след като тези земи влизат в границите на Източната Римска империя (Византия). Градът достига голям разцвет при византийския император Юстиниан I (527-565), който провежда мащабно крепостно строителство като превантивна мярка срещу варварските нашествия от север. При него градът е допълнително укрепен и разширен, и изживява втори разцвет.
Никополис ад Нестум и много други гравитиращи около него селища и крепости са разорени от славяни и авари в края на VI - началото на VII в.
Така, на унищожение биват подложени много паметници, носители на християнската култура, като заедно с това настъпва и краят на цяла една епоха (ранновизантийската).

През VI и VII век по тези места постепенно и за трайно се настаняват славяни, вероятно от племената мърваци или смолени.
Макар и да претърпява значителен удар, след време Византия успява да укрепи позициите си в Неврокопския край, а заедно с това и да проповядва християнство сред новозаселилото се население. През втората половина на VIII в. епископската катедра в Никополис ад Нестум е вече възстановена. През средновековието биват възстановени много ранновизантийски селища и крепости. Освен  Никополис, за нов живот се възражда и намиращата се югозападно от днешния град късноантична крепост, известна като „Кулата“. В източното подножие на укреплението възниква селище, което просъществува до XIV в. Предполага се, че това селище е един от потенциалните предшественици на сегашния град.
През средновековието възроденото селище, наследник на римския и византийски град Никополис ад Нестум, е преименувано на Никопол. То влиза в пределите на българската държава в първата половина на IX в., при управлението на кан Пресиян (836-852). По време на византийското иго (XI-XII в.) селището отново попада под властта на Константинопол и става седалище на архиепископ. Никопол просъществува до началото на XIII век, когато е разрушен при Четвъртия кръстоносен поход, след което за известно време тези земи влизат в пределите на Латинската империя.
По време на Втората българска държава (XII-XIV в.) долината на Места попада ту във български ръце, ту във византийски, и дори под властта на независими феодали. Предполага се, че през първите десетилетия на XIII в. тези земи влизат във владение на деспот Алексий Слав, чието седалище е недалечният град Мелник.
В годините преди падането на България под османско робство, Неврокопско влиза в пределите на Търновското царство, управлявано от цар Иван Шишман (1371-1395).

Средновековното селище, считано за предшественик на днешния град, попада под османска власт някъде между 1374 и 1383 година, когато са превзети Драма и Серес. Завоевателите наричат селището Неврокоп, което е турският вариант на Никопол (Никополис).
Според преданията османлиите превзели средновековния град Никопол, който бил най-голямото селище в котловината, след дълга обсада и кръвопролитни сражения, като в гнева си го сринали до основи, а населението му, това което не успяло да избяга, било избито. След това османският военачалник (паша) установил войските се около голям манастир, който се именувал „Св. Богородица“, но не го разрушил, а напротив – покровителствал монасите му. Освен това, пашата възобновил панаирът, който се провеждал до манастира преди покоряването на тези земи (впоследствие същият прераства в прочутия из цялата империя Неврокопски панаир). На мястото на военния стан войниците си построили къщи и така били положени основите на бъдещия град Неврокоп. По-късно, когато покорителят на Никопол умрял, наследил го синът му, който се отличавал със своята кръвожадност, разрушил манастира из основи, а с камъните му си изградил голям сарай. Впоследствие мястото на манастира било превърнато в турско гробище, което стояло до освобождението на града. По приказки на по-възрастни неврокопчани манастирът се е намирал на мястото, където днес са гаражите на Гранични войски, в южния край на града.
Ценна информация за Неврокоп от времето на робството черпим от османските документи. За пръв път селище под името Неврокоп се споменава в османския данъчен регистър (Tahrir defter Mal. №525) от 1444 година, където е описано като голямо християнско село - център на зиамет, наброяващо: 131 домакинства, 12 неженени и 24 вдовици, както и 2 войнуци с 4 ямаци.
В началото на османското робство Неврокоп е най-голямото селище в рaйона. След това се развива изключително бързо и в рамките на един век се превръща в преобладаващо мюсюлмански град. В данъчните регистри от 1478-1479 година за Неврокоп са вписани 393 християнски домакинства, 31 вдовици, както и 42 мюсюлмански домакинства. В опис на доганджиите (соколарите) в Румелия от първите години на последната четвърт на XV в. се съобщава, че в Неврокоп, който е център на нахия (община), пребивават 7 доганджии и 2 войнуци. Регистърът от 1530 година показва, че мюсюлманите нарастват на 295 домакинства и 52 неженени, а християнските са 381 домакинства.
През 80-те или 90-те години на XV век в Неврокоп са открити джамия с голям купол и мюсюлманско училище от Мехмед бей, син на Караджа паша. Тази сграда е била изградена върху християнски храм. Днес джамията се намира в руини и е единственият оцелял османски архитектурен паметник в града. През 1512 година Коджа Мустафа Паша основава втора джамия, баня и второ училище.
През XVII век се забелязва спад в разрастването на града. През 1660 година в са регистрирани 96 джизие ханета. Към това време турският пътешественик Хаджи Калфа споменава Неврокоп като център на кадилък и отбелязва наличието на мини край града с богати залежи на желязна руда. В официалния списък на кадийските центрове от 1667 - 1668 г. Неврокоп е на четвърто място сред дванадесетте кадилъка в Румелия, което ясно показва неговото значение като такъв център.
Подробно описание на града от този период дава османският пътеписец Евлия Челеби, който го описва като голям, хубав, с много джамии, 12 минарета, текета на дервиши, ханове, хамами, училища и много красиви къщи, както и резиденции на многобройната провинциална администрация.
След военните походи, преминали през казата във втората половина на XVII век и чумните епидемии от 1699 и 1717 г., през 1723 г. в Неврокоп са регистрирани едва 86 мюсюлмански и 42 християнски домакинства. По това време в града има общо 10 джамии и 5 месджида (мюсюлмански молитвени домове) и нито една църква.
В края на XVIII - началото XIX в. градът достига значителен  икономически подем. Наред със земеделието, скотовъдството и пчеларството се развиват занаятите: звънчарство, златарство, самарджийство, абаджийство, кожарство, както и търговията с дървен материал. Местни кираджии и търговци пренасят и продават стоки на панаирите в градовете: Сяр, Драма, Мелник, село Узунджово и др. От втората половина на XIX век ежегодно през август започва да се провежда Неврокопският панаир, на който се стичат търговци от цялата Османска империя, Австро-Унгария, Франция и други страни.
Стопанският възход на селището през Възраждането неминуемо допринася за неговия духовен и културен разцвет. През 1808 - 1811 г. християнската общност в града построява малка черква, посветена на светите архангели Михаил и Гавраил. През възрожденският период в района на черквата, в махалата  „Кумсал“, функционира и метох на Рилския манастир. В неговата сграда се помещава килийно училище. Монасите, които стопанисвали метоха, са били изповедници, като, освен грижите за паството, те изпълнявали и функциите на таксидиоти – събирали дарения за Рилската обител, организирали поклоннически пътувания и др.
През 1833 - 1841 г. разрастващото се българско население построява по-голям и монументален храм - черквата „Успение Богородично“. Забележително е, че разрешение за изграждането ѝ е издадено още през 1830 г. - преди реформите в империята (Гюлханският хатишериф от 1839 г.).
Този период е белязан с упорита борба на българите (ръководени от Неврокопската българска община) с гръцкото духовенство за църковна независимост и новобългарска просвета. През 1862 г. в Неврокоп е открито взаимно училище с първи учител Тодор Ненов от село Райковци, Търновско, а през 1867 г. и девическо училище.
През 1865 г. в града отваря врати читалище „Зора“ (днес „Просвета“). В 1873 г. тук се създава учителско дружество „Просвещение“, което играе важна роля в борбите на българите в Неврокопско и целия Серски санджак за национална просвета и култура. Положително влияние за културното възраждане на Неврокоп имат и българските общини в градовете Пловдив и Пазарджик, които го подпомагат с учители, учебни пособия, книжнина и пари.
Според "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Неврокоп има 1 912 домакинства с 3 800 жители мюсюлмани, 1 000 българи и 150 власи.
След Руско-Турската освободителна война и Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.) Неврокоп попада в пределите на свободна България. Но радостта на местните българи не трае дълго. Съгласно Берлинският конгрес, състоял се през юни-юли 1878 г., градът, както цяла Македония, остава в рамките на Отоманската империя. При това положение много българи от Неврокопския край се преселват в освободените територии.
След войната в града има 600 - 700 български семейства и 40-50 влашки. Българската община с председател свещеник Димитър Икономов поддържа едно мъжко и едно девическо училище, което се помещава в метоха на Рилския манастир. Неврокопската община иска да построи църква, но среща съпротивата на неврокопския патриаршески митрополит. След Съединението (1885 г.) Неврокопската община получава парична подкрепа за своите училища чрез поп Андон Жостов, който има грижата за училищното и църковното дело в Серско.
След продължителни и упорити борби на местните българи от Неврокопския край, през 1894 година със султански берат в града е учредена Неврокопската българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел Митрополит Иларион.
През 1900 година според известната статистика на Васил Кънчов „Македония. Етнография и статистика“ населението на Неврокоп брои 6 215 души, от които 850 българи, 5 000 турци, 190 власи, 110 евреи и 65 цигани.
По време на Илинденско-Преображенското въстание през есента на 1903 г. в Нерокопско се водят активни въстанически действия под ръководството на войводите Михаил Чаков, Стоян Мълчанков, Атанас Тешовалията и Стоян Филипов. Жестокото потушаване на въстанието предизвиква вълна от изселници към свободните предели на отечеството.
Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macedoine et sa Population Chretienne“) в 1905 година християнското население на Неврокоп се състои от 1 016 българи екзархисти, 288 българи патриаршисти (гъркомани), 60 гърци, 168 власи и 116 цигани. В града функционира 1 начално и 1 прогимназиално българско училище с 6 учители и 151 ученици, както и 2 начални гръцки училища с 6 учители и 77 ученика.
В салнамето на Солунски вилает от 1906 - 1907 се споменава, че в Неврокоп има 20 махали с 1 432 къщи, 598 дюкяна, 12 джамии, 4 месджида, 2 църкви и повече от 8 текета, които свидетелстват за добре развита и организирана мюсюлманска общност. Освен това съществуват 7 училища за мюсюлманите и 2 за християните.

Неврокоп е освободен на турско робство по време на Балканската война, на 19 октомври 1912 г., след като четите на войводите Димитър Арнаудов, Александър Буйнов и Тодор Паница влизат в града, тържествено посрещнати от населението. Любопитен е фактът, че това става без нито един изстрел. Първият кмет на град Неврокоп след освобождението е поетът Пейо Яворов.
При избухването на Балканската война през 1912 г. петдесет и седем души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Включването на района в границите на Царство България довежда до масово изселване на мюсюлманското население от града и в по-малка степен от селата. На тяхно място се заселват българи - бежанци от Драмско и Серско, чийто родни места попадат под гръцка власт. Преброяването на населението от 1926 г. ясно показва тези промени. По това време в Неврокоп са останали само 1 057 турци, докато българите наброяват 5 882 души. Преброяването от 1934 г. показва, че тази тенденция продължава - 824 турци и 7 726 българи. Последната бежанска вълна от Егейска Македония залива града в първите месеци след 9 септември 1944 г.
В периода между двете световни войни Неврокоп значително се разраства и замогва икономически. Продължава да се развива тютюнопроизводството и тютюнообработката. Откриват се множество складове за манипулация на тютюн, някои от които работят с участието на чужд капитал („Ориенттабако“, „Фернандес“).

Поврат в развитието на града настъпва след 1944 г., с идването на социалистическата власт. След национализацията на частната собственост много хора остават без препитание и са принудени да търсят работа в големите градове на страната. В дотогавашния земеделско-занаятчийски център по неестествен път започва да се внедряват промишлени производства. Открити са редица предприятия: завод за УКВ радиостанции; фабрика за ципове и пасмантерийни изделия; керамична фабрика; цех за пластмасови изделия; дървообработващ завод; тютюнообработващо предприятие „Тютюнева промишленост“; филиал на комбинат „Родопа“ - Благоевград и др. Градът става център на АПК (аграрно промишлен комплекс) с добре развито тютюнопроизводство, овощарство и животновъдство.
През 1951 г. градът е преименуван на Гоце Делчев, на името на големия революционер и радетел на българщината в Македония.
Въпреки опитите за превръщането му в аграрно-промишлен център, градът се развива с бавни темпове. До известна степен това се дължи на крайграничното му разположение (през социализма при посещение на района от външни лица се изисква специален документ - „граничен лист“). Тази тенденция се потвърждава от данните при преброяване на населението през годините: 1946 г. - 11 115 ж; 1965 г. - 14 457 ж; 1975 г. - 17 015 ж; 1985 г. - 19 700 ж; 1992 г. - 20 454 ж. (максимумът).

След настъпване на т.нар. „демократични промени“ през 1989 г., за разлика от много селища в страната, Гоце Делчев се задържа на едно постоянно ниво. Местните производства се преориентират в условията на пазарна икономика, при което голяма част от предприятията продължават да работят, а безработицата е относително ниска. Това позволява отливът на жители да е сравнително малък. Отражение на тази картина ни два очевидно изразената постоянна численост на населението на града, което за период от 30 години (1985-2015) се задържа на около 20 000 жители.

Днес Гоце Делчев има вид на приветлив и добре уреден град. Макар че има още много да се иска в насока проучване и опазване на културно историческо наследство и природна среда, не са малко културните достояния и природните дадености, с които не само неврокопчани, но и всеки българин може да се гордее.

В гоцеделчевския район има 27 църкви, от които 23 са архитектурно-художествени паметници. Сред тях попадат двете възрожденски църкви в града - “Св. Архангел Михаил” и "Успение Богородично", както и катедралният храм “Св. Кирил и Методий и Св. Пророк Илия”. В близост до града се намират три манастира: Гоцеделчевски “Живоприемни източник”, Хаджидимовски “Св. Великомъченик Георги” и Баничански "Успение Богородично".
Част от атмосферата на града са възрожденският архитектурен комплекс на Рифат бей, ансамблите от следосвобожденски сгради в старата централна част, както и занаятчийските работилнички по ул. “Звънчарска”.
В Гоце Делчев има и Исторически музей, чиято дейност е свързана с проучване, съхранение и социализация на културно историческото наследство на района. Помещава се в красива къща, построена през 1877 г., принадлежала на богат търговец на тютюни. Ежегодно в музея се представят изложби с археологически находки, открити из долината на Места, както и с експонати от различни исторически епохи. Всички те нагледно разкриват културата на обитателите на тези земи, от най-древни времена до недалечното минало.
Не може да се говори за Гоце Делчев, без да се споменат и уникалните с автентичната си архитектура и атмосфера села: Делчево, Ковачевица, Лещен и Долен.




Източници:
1. Даутов, Николай. Места, свързани с християнството в община Гоце Делчев. София, 2011 г.
2. Дремсизова-Нелчинова. Археологически паметници в Благоевградски окръг, София, 1987 г.
3. Енциклопедия на България. Том II, изд. БАН, София, 1981 г.
4. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970 г.
5. Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. София, 2005 г.
6.  Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186—1396). изд. БАН, София, 1989 г.
7. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика. София, 1900 г.
8. Васил Кънчов, Град Неврокоп и Nicopolis ad Nestum. - В: "Избрани произведения", Том I, София, 1970 г.
9. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891 г.
10. Турски извори за българската история. Том I. София, 1964 г.
11. Христов, Крум. Гоце Делчев. София, 1955 г.
12. Челеби, Евлия. Пътепис. изд. „Отечествен фронт“, София, 1972 г.
13. Използвани са снимки от сайта: www.lostbulgaria.com