Чурѝлово е село в Югозападна България. Намира се в община Петрич, Област Благоевград. Отстои на 200 км югозападно от столицата София и на 28 км северозападно от гр. Петрич. Селото е разположено в непосредствено близост до границата с Република Македония – на 1,8 км по права линия. ГКПП Златарево е отдалечен на около 13 км в югозападна посока. Чурилово се намира в съседство на селата: Кукурахцево и Баскалци (на север), Зойчене (на изток), Гега (на юг) и Бадилен (на запад, дн. в Р. Македония).
Село Чурилово е кацнало сред южните склонове на Огражден планина, в югоизточните спусъци на Муратов връх (1398 м), на 663 м н. в. Източно от селото тече река Градешка (Градешница). Днешното село е било една от 12-те махали на някогашното сборно село Игуменец (до 1947 г.) и спада към купния тип (събрано на едно място) селища. Чурилово е един от удобните изходни пунктове за високите части на Огражден и най-високия ѝ връх на българска територия - Билска чука (1644 м).
Особеностите на местния планински релеф от край време са определяли препитанието на тукашното население - скотовъдство (козарство и овцевъдство) и слабо земеделие. Суровите условия на живот в този край са принудили да се изселят много хора. Най-голямата изселническа вълна е след 50-те години на XX в., предизвикана от засилената по това време в страната урбанизация.
Днес Чурилово е едно от най-слабо населените селища в Община Петрич. Населението му към 2013 г. наброява около 40 жители.

Районът на село Чурилово е съвсем малко проучен в археологическо отношение и за сега не е изяснено кои са били първите обитатели на тези земи. Но наименование на някои местни топоними като наименованието на близката река Градешка (от градеж – градище) подсказват за отколешен поселищен живот.
Руините от крепост върху намиращия се на 5,8 км североизточно по права линия от селото връх Маркови кладенци (1522 м), допускат възможността в близост до укреплението да е имало селища.
Днешното село Чурилово е пряк наследник на съществувалото до 1947 г. сборно село Игименец, към което то е било една от 12-те му махали. Освен махалата Чурилово, към обширния селищен конгломерат се числели и: Баскалци, Боровичене, Водениците (окончателно изселено в 1956), Гега, Горчево, Долни край (от 1959 година броено към Гега), Зойчене, Кукурахцево, Мечково (от 1959 броено към Баскалци), Робово (днес Волно) и Учкунци (от 1959 броено към Гега).
Известно е че Игуменец има стар средновековен произход. Най-ранни сведения за съществуването му могат се търсят в намиращия се между днешните села  Чурилово  и Гега т. нар. Чуриловски манастир „Св. Георги“, за който има предположение, че води началото си от XIV в.
Първите писмени сведения за селото представляват османските данъчни регистри от 1570/73, 1611-1617, 1660, и 1664-1665 година. Според първия регистър – обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак, в селото (записано като Гуменица) живеят 1 мюсюлманско и 209 християнски домакинства.  Това е красноречиво доказателство за големината на селището (около 1 000 жители) и религиозната принадлежност (християнска) на населението му.
Според една местна легенда махалите Чурилово и Кукурахцево на Игуменец са основани от двама братя, бегълци от град Кукуш (днес в Гърция), малко след падането на България под турско робство. Преданието гласи, че двамата братя имали много красива сестра, която била отвлечена и убита от турски войници . Братята отмъщават за нея, но турците започват да ги преследват, те бягат от Кукуш и намират прикритие в местност, близо до днешно Кукурахцево, наречена по-късно от хората Бежонийте (от бежанец). По-късно двамата братя си разделят земите, като единият остава в земите на днешното село Чурилово, а другият в Кукурахцево.
През XIX в. Игуменец е най-голямото село в Петричка каза. Поминък на населението са били животновъдството (овце, кози, свине), земеделието (ръж, ечемик, царевица, тютюн, сусам, овощия), дърводобивът и кираджийството. Произвеждало се е сусамово масло (шарлаан), което се продавало на пазарите в Сяр, Мелник и другаде.
През 1858 година със средствата и труда на жителите на Игуменец е завършен храмът „Свети Георги“ (днес в землището на село Чурилово), около който се оформя  Чуриловския манастир. Той е изграден на мястото на по-старо духовно средище, чиято роля при формирането на Игуменец като селищна агломерация е безспорна. Това личи и от името на селото. Първоначално в манастира е разкрито обществено килийно училище, а по-късно и новобългарско.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Игуменец (Sgoumenetz) е посочено като село с 47 домакинства с 50 жители мюсюлмани и 76 жители българи. Очевидно споменатите данни са неточни, сравнявайки ги с други статистики от епохата.
В 1891 г. Игуменец е посетено от българския учен-историк Георги Стрезов, който  пише за селото следното:
„Игуменец, голямо село на С от Петрич 4 часа път. Състои се от 12 махали, от които по-главни са: Зайчине, Занога, Зарадол и Зинопол. Всички тия махали лежат в Малешовската планина, не особено далеч една от друга. Почвата представя прекрасна орна земя. Ако и да се висока планина, но до върха си близо Малешовската планина е покрита с ливади. Имат си църква, в която четат смесено; българско училище с 28 ученика. Игуменец има 427 къщи; Занога 15; Зарадол 20, Зайчине 40 и Зинопол 35 къщи, - всичките българе. Селянете си минуват със земледелие и скотоводство.“
Според изследванията на Васил Кънчов, към 1900 г. Игуменец брои 3500 жители българи-християни. Статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев от 1905 г. посочва, че християнското население на Егуменец се състои от 3776 българи екзархисти. В селото функционира 1 начално българско училище с 1 учител и 24 ученика.
Като едно от най-прогресивните села в района, Игуменец взема активно участие в борбите на българите за църковна и национална независимост. Будното местно население има съществен принос в революционната дейност на македонските българи. По време на Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. Игуменец е един от главните въстаннически центрове в Петричко.
При избухването на Балканската война през 1912 година двадесет и един души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Селото е освободено от османско робство през 1912 г. в хода на Първата Балканска война, при настъплението на  VII- а пехотна Рилска дивизия, командвана от генерал-майор Георги Тодоров.
След заличаването на Игуменец от списъка на населените места в  България в 1947 г, махалата Чурилово е обявена за отделно село. Не след дълго, с колективизацията на селското стопанство, поради липса на поминък, местното население (в по-голямата си част) се изселва в градовете, а някои махали са напълни заличени.
Днес село Чурилово, както и околните селца и махали, са почти обезлюдени. Тук са останали да живеят предимно хора над 70-годишна възраст, които въпреки тежките условия успяват да оцеляват, както са го правили цял живот, но след тях....



Източници:
1. Стрезов, Георги. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 32.
2. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 187.
3. Brancoff, D.M. La Macedoine et sa Population Chretienne, Paris, 1905, pp. 186-187.
4. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, Т.V/3, Скопје, 1982, стр.576-580
5. Енциклопедия Пирински край, Том 1, Благоевград, 1995, стр. 366.
6. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., Македонски научен институт, София, 1995, стр. 148-149.
7. Цветков, Борис. Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието, IX - XVIII век, София, 2002, стр. 71.
8. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895-1903), Македонски научен институт, София, 2008, стр. 207.